DeFakto.bg DeFakto.bg
В три решения Евросъдът е защитил длъжника от произвол при принудително изпълнение
Българският съдия в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург Йонко Грозев наскоро бе у нас по покана на частните съдебни изпълнители.
На форум на Камарата на ЧСИ, след мащабните промени в Гражданския процесуален кодекс, Грозев е представил практиката на Съда в Страсбург по защитата на длъжниците в производството по принудително изпълнение.
De Fakto разговаря със съдия Йонко Грозев както по този, така и по други болезнени и актуални проблеми на правосъдието и на гражданите у нас. А той, очаквано, бе откровен.
Какви гаранции за длъжника в едно изпълнително производство очертава практиката на ЕСПЧ, задължителна и за съдилищата у нас, г-н Грозев?
В практиката си, ЕСПЧ приема, че изпълнителният процес е част от цялото съдебно производство и по отношение на него са приложими гаранциите за справедлив процес по чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Практиката на Европейския съд, касаеща непосредствено изпълнителното производство, обаче, е доста скромна.
Решенията са малко на брой и са фокусирани върху публична продан на единствено жилище. От гледна точка на практиката на ЕСПЧ единственото жилище е особена категория, защитена по смисъла на член 8 на Европейската конвенция (правото на личен и семеен живот – б.р.) и ЕСПЧ настоява за преценка на пропорционалност на публичната продан в такива случаи.
Подходът на съда е да прави цялостна преценка на пропорционалността на оспорваната мярка. Съдът не оценява един-единствен елемент от казуса или една-единствена разпоредба в националното законодателството, а взема предвид набор от фактори, които са от значение за баланса между противопоставимите интереси – правото на жилище на лицето и публичния интерес от бърз и ефективен изпълнителен процес.
В този баланс Съдът е постановил три решения, в които е установил нарушения – срещу Австрия, срещу Швеция и в едно решение от тази година срещу Словения. Във всички тях ЕСПЧ настоява за това на национално ниво да има съдебна преценка за пропорционалност.
В австрийското дело е установено нарушение поради факта, че такава преценка не е била възможна по националното право и не е била направена.
В делото срещу Швеция нарушението е установено в по-специфична хипотеза. Става въпрос за съдебно изпълнение от държавен орган, като задължението, за което се иска изпълнение, е за данъчни задължения, задължение към държавата. И тъй като става въпрос за два държавни органа, преценката е и за взаимодействието между тях. В конкретния случай, проблемът е в това че данъчното задължение е автоматично изискуемо, независимо от процедурата по оспорването му. Фактът, че е налице обжалване, и че то е частично уважено, обаче, не е отчетен в изпълнителното производство, в което се пристъпва към публична продан на жилището на жалбоподателя. Жилището на длъжника е извадено на публична продан, независимо че става въпрос за минимално задължение след преразглеждането. Липсващата ефективна комуникация между двата държавни органа, в резултат от която в продължение на няколко седмици информацията за уваженото обжалване на размера на данъчното задължение не е съобщена на органа по изпълнение, е основният елемент в анализа на ЕСПЧ в установяване на нарушението.
Що се отнася до делото срещу Словения, там проведената публична продан е за задължение към компаниято по водоснабдяване, и е от порядъка на 120 евро, със забавяне и лихви нараснало до около 500 евро. В същото време длъжникът е имал постоянна работа, а по друго негово задължение изпълнението е било насочено към средства в банковата му сметка. Правейки преценка от гледна точка на пропорционалността, Съдът е взел предвид няколко обстоятелства, а именно ниският размер на задължението, наличието на алтернативни методи за събирането му, и ниската цена получена от пубичната продан, 50% от пазарната оценка. Важно е да се подчертае, че нито един от тези фактори, взети самостоятелно не би довело до нарушение. Взети в тяхната съвкупност обаче, съдът приема нарушение на Европейската конвенция.
Това решение не означава, че ЕСПЧ държи на 100 % пазарна цена на продажба. Напротив, в мотивите си съдът изрично е записал, че с оглед естеството на публичната продан се очаква цената да не е пазарна и само по себе си това не е проблем. Но при комбинация от няколко фактора цялостната преценка може да доведе до заключение за нарушение.
Нарушения на кои права от Евроконвенцията са установени?
Освен на член 8 (по австрийското дело), казусите са разглеждани през призмата на правото на собственост по чл.1, Протокол 1 от конвенцията. Важно е да се подчертае и че трите случая са свързани с продан на единствено жилище за просрочени задължения. Струва ми се, че ако не беше така, преценката щеше да е различна.
Доколкото сте запознат с последните промени в ГПК, как се вписват те в стандартите, зададени от Европейския съд? Особено въведените изисквания за пропорционалност между задължение и ограничителни мерки, за повече гаранции в призоваването?
Промените са продиктувани от проблеми, които законодателят е преценил, че съществуват на национално ниво. Те не следват пряко от решение на ЕСПЧ. Погледнато абстрактно, не мисля че и преди това законодателството в България създаваше проблем.
Що се отнася до преценката за пропорционалност на действията – Европейският съд винаги е настоявал в практиката си за това и е важно да го има в националното законодателство. Но ЕСПЧ винаги е отбелязвал и нуждата от ефективно изпълнително производство, в което са засегнати правата на две страни – както на длъжника, така и на кредитора. Има многобройни решения на съда, в които е установявано нарушение на правата на кредитора, в резултат от забавяне на изпълнението. Така че балансът не е лесен.
Доста законодателни упражнения в последната година у нас се правят върху устройствения Закон за съдебната власт. С инициирани от депутати промени бяха въведени „бонуси” за членовете на ВСС след мандата им, а сега и за спецправосъдието. Как ви изглежда това делене на магистратите на „специални” и „други”?
От гледна точка на гаранциите за справедлив съд такова разграничение трудно само по себе си би могло да събуди възражения за нарушение на Европейската конвенция. Въпрос на преценка на националния законодател е натоварването, условията на работа и други фактори, свързани с размера на възнаграждението. Разбирам, че в конкретния случай има съмнения доколко стимулирането на магистрати е свързано именно с такива фактори, но това трудно би могло само по себе си да е аргумент за нарушение на правото на справедлив съд в бъдеще, пред Европейския съд.
В делото „Колеви срещу България” ЕСПЧ се произнесе за всевластието на главния прокурор, комуто обаче няма кой да търси отговорност. Сега в тази посока има и анализ на европейски прокурори, както и сериозни критики на Венецианската комисия. Достатъчен и адекватен отговор на всичко изброено ли е, според вас, предвиждането на обща процедура за търсенето на отговорност на „тримата големи” – председателите на двете върховни съдилища, а редом с тях и на главния прокурор?
Категорично не. С търсенето на отговорност на председателите на ВКС и на ВАС няма и никога не е имало проблем. Единственият проблем, установяван в наблюденията на външни експерти, включително и от Венецианската комисия, която е най-високото експертно ниво в европейските институции по въпроси на конституционно право и проблеми на разделението на властите и върховенството на закона, е свързан с възможностите за търсене на отговорност на главния прокурор.
„Пакетирането” на главния прокурор с председателите на върховните съдилища е целенасочена стратегия, с която от години се блокира решаването на този очевиден проблем. Това е начин да се саботира реалната реформа в съдебната система, която би дала някакъв положителен резултат.
Реформата беше саботирана при последните промени в Конституцията и оценката на Венецианската комисия – обявена преди две седмици – е категорична в това отношение. Много ясно беше казано, че именно това „залепване” на прокуратура и съд е основният проблем в българската съдебна система, от който следват редица други негативни последици. От гледна точка на ефективното осъществяване на наказателна политика от страна на прокуратурата, в която няма механизми за отчетност, за отговорност, за разследване на главния прокурор. Но и от гледна точка на независимостта на съда – защото председателите на съдилищата, които имат ключова роля в цялостното управление, не са избирани по начин, който гарантира тяхната независимост.
Тези оценки, които се повтарят както в рамките на наблюдението от ЕС, така и сега от Венецианската комисия, за съжаление, съвсем съзнателно се пренебрегват. И това е изключително тревожно.
От гледна точка на възможността за разследване на главния прокурор, ЕСПЧ каза по „Колеви”, че проблемът е в това, че на него са директно подчинени всички възможни разследващи, което изключва възможността за независимо разследване. Подобен проблем с председателите на върховните съдилища няма. Затова такова слепване на „тримата големи” е напълно неразбираемо.
А защо е така, каква е причината? Конкретната личност на главния прокурор ли?
Не е заради конкретната личност, това е въпрос, който повтаряме поне от 15 години и от 15 години реакцията е една и съща. Междувременно се смениха няколко главни прокурори…
Трима – Никола Филчев, Борис Велчев, Сотир Цацаров.
Трима все пак са достатъчно, за да е ясно, че не ще да е проблем на личност. Сериозното притеснение е, че става въпрос за желание да бъде контролиран съдът, като не се позволява неговата реална независимост .
Свободата на словото у нас е проблем, констатиран не само у нас. Как мислите вие, откровената политическа намеса ли е най-големият риск?
Проблемът със свободата на словото има няколко измерения. Едното е търсенето на съдебна отговорност – гражданска и наказателна за публикации. Европейската конвенция в това отношение помогна достатъчно за постигането на разумна защита на национално ниво. Другото измерение е контролът през издателя. Рискът за журналиста да загуби работата си. В това отношение нямаме, за съжаление, ефективни гаранции за защита. В България традиционно разграничението между издателската и новинарската стая не съществува – една преграда която съществува много по-категорично в западните страни. Няма и гаранции по отношение на плурализма на собственост върху медиите, което е най-големият и истински проблем. Съществуващите международни механизми за защита на свободата на словото не предоставят много ефективни инструменти за преодоляването му.
Можем да говорим за добри практики в западни държави, но доколкото са добри практики, а не задължителни норми, за съжаление готовността те да бъдат приети в България засега не съществува.
