DeFakto.bg DeFakto.bg
Тя може да се предостави в който и да е ден в рамките на всеки седемдневен период, решиха съдиите
Почивките по българското законодателство (по долу)
Един личен казус на португалеца Maio Marques da Rosa предизвика любопитно тълкуване от Съда на ЕС на Директивата за организация на работното и правото на почивки на работниците в държавите – членки на Съюза.
Maio Marques da Rosa работил от 1991 г. до 2014 г. за дружеството „Varzim Sol“, което притежава и стопанисва казино в Португалия. Казиното е било отворено всеки ден, с изключение на 24 декември, от следобеда до сутринта на следващия ден.
През 2008 г. и 2009 г. на Maio Marques da Rosa се налагало често да работи седем дни без прекъсване. От 2010 г., дружеството променя работното време, така че служителите да не работят повече от шест последователни дни. След прекратяване на трудовия му договор през март 2014 г. Maio Marques da Rosa предявил иск срещу Varzim Sol, с който поискал да се установи, че казиното не му е предоставило задължителните почивни дни, които са му се полагали. И претендирал обезщетение за часовете, през които е полагал извънреден труд.
Според Директивата за организацията на работното време1 за всеки седемдневен период всеки работник има право на минимална почивка от 24 часа без прекъсване плюс междудневната почивка от 11 часа.
Тъй като не е сигурен как следва да се тълкува тази директива, Апелативният съд на Порто е попитал Съда на ЕС дали минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, трябва да се предоставя най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни2.
С днешното решение Съдът постановява, че правото на Съюза не изисква минималната седмична почивка да се предоставя най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни, а налага тази почивка да се предостави в рамките на всеки седемдневен период.
Съдът приема, че изразът „за всеки седемдневен период“ по никакъв начин не препраща към националното право на държавите членки, поради което представлява самостоятелно понятие на правото на Съюза, подлежащо на еднакво тълкуване.
Що се отнася до контекста, в който се вписва изразът „за всеки седемдневен период“, Съдът приема, че този период може да се счита за фиксиран, в рамките на който трябва да се предоставят определен брой последователни часове почивка, независимо в кой момент.
Съдът припомня, че Директивата има за цел да защити безопасността и здравето на работниците и всеки работник трябва да ползва почивки с подходяща продължителност. Въпреки това тя допуска известна гъвкавост при прилагането ѝи така предоставя на държавите членки свобода на преценка във връзка с определянето на момента, в който трябва да се предостави тази минимална почивка.
Това тълкуване може да се окаже в полза на работника, тъй като позволява да му се предоставят няколко поредни почивни дни в края на даден “седемдневен период” и в началото на следващия, смятат съдиите.
Накрая Съдът подчертава, че директивата само установява минимални норми на защита на работника в областта на организацията на работното време. Следователно държавите членки могат да прилагат или въвеждат разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците, или да улесняват или разрешават прилагането на по-благоприятни колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори.
1 Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език; 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3). Тази директива кодифицира, считано от 2 август 2004 г., разпоредбите на Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 307, 1993 г., стр. 18), изменена с Директива 2000/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 2000 г. (ОВ L 195, 2000 г., стр. 41).
2 Становища по това дело представят португалското, унгарското, полското, финландското и шведското правителство, както и Европейската комисия.
Почивките по българското законодателство
(Кодекс на труда)
В работния ден
Чл. 151. (1) Работното време на работника или служителя се прекъсва с една или няколко почивки. Работодателят осигурява на работника или служителя почивка за хранене, която не може да бъде по-малко от 30 минути.
(2) Почивките не се включват в работното време.
(3) (Изм. – ДВ, бр. 25 от 2001 г.) В производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурява на работника или служителя време за хранене през работното време.
Междудневна почивка
Чл. 152. Работникът или служителят има право на непрекъсната междудневна почивка, която не може да бъде по-малко от 12 часа.
Седмична почивка
Чл. 153. (1) При петдневна работна седмица работникът или служителят има право на седмична почивка в размер на два последователни дни, от които единият е по начало в неделя. В тези случаи на работника или служителя се осигурява най-малко 48 часа непрекъсната седмична почивка.
(2) (Изм. – ДВ, бр. 25 от 2001 г., бр. 52 от 2004 г.) При сумирано изчисляване на работното време непрекъснатата седмична почивка е не по-малко от 36 часа.
(3) (Нова – ДВ, бр. 52 от 2004 г.) При промяна на смените при сумирано изчисляване на работното време непрекъснатата седмична почивка може да бъде в по-малък размер от почивката по ал. 2, но не по-малък от 24 часа, в случаите когато действителната и техническата организация на работата в предприятието налагат това.
(4) (Нова – ДВ, бр. 52 от 2004 г.) За положен извънреден труд в двата дни от седмичната почивка при подневно изчисляване на работното време работникът или служителят има право освен на увеличено заплащане на този труд и на непрекъсната почивка през следващата работна седмица в размер не по-малък от 24 часа.
