DeFakto.bg DeFakto.bg
Наташа Добрева, адвокат
Трафикът на хора представлява търговия с хора с цел печалба чрез експлоатирането на жертвата. Трафикът на хора е една от трите най-печеливши престъпни дейности наред с контрабандата на наркотици и на оръжие. Според данни на Международната организация по труда[2], световната печалба от трафик на хора с цел сексуална експлоатация достига 99 милиарда щатски долара. Само в средния слой от пазара на проституция в гр. София годишно се генерират между 30 и 60 млн. лв.[3] Трафикът е високодоходоносна престъпна дейност с нисък риск за извършителите. Създаването и поддържането на бизнес, свързан с трафик на хора, изисква минимални средства, а печалбите са огромни. Съответно, обичайна практика в Западна Европа по наказателни дела е на жертвите на трафик да се присъжда обезщетение за имуществени вреди, състоящи се от средствата, спечелени от предоставените сексуални услуги. В България, обаче, въпреки усилията на правозащитниците да създадат прецедент, вече второ дело приключва с отказ на съда да присъди на жертви на трафик на хора обезщетение за имуществени вреди. На 5 декември 2017г Софийски градски съд с окончателно решение отхвърли иск за имуществени вреди на стойност 22,500 лв като неоснователен. От фактическа страна съдът безспорно установи, че пострадалата «получавала заплащане от клиентите за съответните услуги, като част от парите запазвала за себе си, а други предавала на подсъдимия». От правна страна, обаче, съдът постанови: „Безспорно по делото е установено, че подсъдимият се е облагодателствал от [придобитите от развратните действия доходи], но те не трябва да се върнат на пострадалата, а следва да се отнемат в полза на държавата, тъй като нормата на чл. 53, ал. 2, б. „б“ от НК императивно повелява придобитото чрез престъплението, ако не подлежи на връщане или възстановяване, да се отнеме в полза на държавата. В конкретния случай, тези средства не следва да се върнат на пострадалата, тъй като придобиването им е извършено по неморален начин, забранен от закона, както е предвидено в разпоредбата на чл. 329 от НК“ (внохд 3947/2017, СГС, НО, IX в. с-в). От друга страна, съдът отбелязва факта, че самият подсъдим възприемал начина на придобиване на тези средства за разрешен от закона: „подсъдимият Т. не считал, че върши престъпление предвид желанието на К. да проституира. … Незнанието на закона досежно това, че поведението му представлява престъпление, не извинява подсъдимия, макар да има значение на смекчаващо вината обстоятелство“. По друго дело за трафик на хора преди 3 години Окръжен съд Русе отхвърли иск за имуществени вреди на стойност 29,337 лв. Съдът устнови, че пострадалата е «осъществявала развратни действия там до 26.03.2013 г., за което спечелила от клиенти 10 800 евро. Всички тези пари били взети от подсъдимия». Въпреки, че установи този иск за доказан, съдът го отхвърли като неоснователен със същия мотив за противоречие с добрите нрави. Вместо това, съдът постанови отнемане в полза на държавата на всички средства платени на пострадалата от клиентите й, чийто размер е доказан по делото (внохд 555/2014, РОС, НО).Тези две дела са много тревожен знак, че българската съдебна практика по трафик на хора тръгва в неправилната посока, а именно, да разглежда експлоатираните хора не като пострадали, а като извършители на престъпление. Такъв подход е в очевидно нарушение на международното право – Член 8 от Директива 2011/36/ЕС на Европейския съюз. Той е също и в явно несъответствие с чл. 16а от НК, който изключва наказателната отговорност на жертви на трафик. Нашето право не позволява едно лице, което има качество на пострадал от престъпление трафик на хора, да бъде виновно по чл. 329 от НК. Ако това я вярно, би трябвало срещу всички жертви, които свидетелстват по наказателни дела срещу трафиканти, Прокуратурата да внася обвинителни актове. От цитираната съдебна практика става ясно, че липсата на законова регулация на проституцията в България е пречка за секс работниците да възстановят отнетите им доходи, но е смекчаващо обстоятелство за сводниците. От съдебната практика става ясно също, че е „неморално“ секс работниците да взимат пари за сексуални услуги, но е „морално“ да ги взима Държавата. Там въпросът за имуществените вреди от трафик на хора се решава чрез ненужно морално възражение към естеството на секс работата, вместо да се анализира равенството пред закона и закрилата на най-уязвимите.
Парадоксално, българският съд е способен да разсъждава в тази посока, но в контекста на неимуществените вреди от трафик на хора: „вредните последици за ищците са оценени по справедливост и с оглед … тежкото им семейно и финансово положение в родината им, която е длъжна да осигури правната им защита» (решение от 24.03.2009 г. на ВКС, I НО, по н.д. № 64/2009). В зависимост от това на територията на коя европейска държава са били експлоатирани и къде се е водил накзателният процес, българските граждани имат по-сигурни или по-слаби възможности да бъдат обезщетени за всички вреди. Реалността е такава, че за едно и също престъпление жертвите получават повече закрила и справедливост в чужбина отколкото от български съд. Същевременно, другото вътрешно средство за защита с което разполагат жертвите на трафик в България, освен граждански иск срещу извършителя – заявлението по реда на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления – остава неефективно на практика. От влизане в сила на този закон преди 10 години, няма жертва на трафик, която да е получила обезщетение по този ред.[4]Българската съдебна практика по искове за вреди причинени от трафик на хора е прекалено оскъдна, предвид изминалия период от 15 години, през които това престъпление е криминализирано, както и предвид големия брой идентифицирани жертви на трафик, които Националната комисия за борба с трафик на хора докладва (стотици жертви всяка година).[5] Най-тежката санкция за трафиканта не е наказанието лишаване от свобода, а отнемането/намаляването на имуществото му. От друга страна, осъждането на трафиканта да плати обезщетение на жертвата носи морално удовлетворение и доверие в съдебната система.
[1] Авторът е адвокат от Софийска адвокатска колегия.
[2] “Profits and Poverty: The economics of forced labour”, Geneva, International Labour Office, 2014 http://www.ilo.org/wcmsp5/groups/public/–ed_norm/–declaration/documents/publication/wcms_243391.pdf
[3] „Организираната проституция в България“, Георги Петрунов, фондация „РискМонитор“, 2010 http://riskmonitor.bg/js/tiny_mce/plugins/ajaxfilemanager/upload/Reports/RM-13-1-OrganizedProstitutionInBulgaria.pdf
