Проф. Васил Мръчков: КС допусна на заплатите да се гледа като на средство за биологичното оцеляване

Решението на Съда  за намалено  изплащане на трудовото възнаграждение се  разминава с  Конституцията 

Отзвукът от отхвърленото от Конституционния съд искане на Омбудсмана срещу привилегията на работодателите да заплащат неограничено във времето 60 % от възнагражденията на работниците и служителите, не отшумява. Очевидно е, че ще се търси ново законово решение на една от най-абсурдните клаузи в трудовото законодателство, която допуска при добросъвестно изпълнение на задълженията, наемниците  да получават орязани заплати (чл.245, ал.1 КТ).  Днес ви запознаваме с коментара  на проф. Васил Мръчков за сериозни недостатъци в обсъждането на оспорваната разпоредба  в  КС и разминаването с  Конституцията. 

Проф.Васил Мръчков

С решение №1 от 16 януари 2018 г. Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Омбудсмана за обявяване противоконституционността на чл.245, ал.1 от Кодекса на труда (КТ). Оспорваната законова разпоредба на чл.245, ал. КТ предвижда,че „при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на брутното му трудово възнаграждение в размер на 60 на сто, но не по-малко от минималната работна заплата  за страната.”

Становището на 6-те конституционни съдии,което доведе до отхвърляне на искането на Омбудсмана, според мен, изразяват  съществени отклонения от Конституцията, които могат да бъдат обобщени, в две групи.

Първата група включва  недостатъци,които се състоят в това,че доводите, които го подкрепят не се основават на относимите към спора конституционни разпоредби.

В своите, иначе обилни мотиви,групата  конституционни съдии  не  анализират отношението на оспорваната законова разпоредба към чл.48, ал.5 от Конституцията (Конст),според който  „Работниците и служителите имат право на … заплащане съответстващо на извършената работа …. при условия и по ред, определени със закон.” Те инцидентно я споменават, но не  разглеждат съдържанието й .  А тя е ключова и има очевидно  и пряко отношение към размера на трудовото възнаграждение. Останала е извън техния поглед. Сякаш не съществува и обикновеният гражданин не знае и не научава за нейното съществуване. Но има  богат собствен   тълкувателен потенциал. „Извършената работа” е тази, за която се дължи възнаграждението. За нея то се  изплаща от работодателя. И на нея то дължи наименованието си „трудово възнаграждение.” Конституционните съдии я пренебрегват и сякаш я крият „от себе си” и  погледа на гражданите. С нея трябваше да бъде сравняван чл.245, ал.1 КТ. На нея чл.245, ал.1 КТ  флагрантно противоречи. Струва ми се,че при сравнителния правен анализ на двете разпоредби от различен правен порядък-конституционен и обикновен закон, е очевидно ясно, че според Конституцията трудовото възнаграждение се дължи за извършената работа, а не до размер „не  по малко от минималната работна заплата,” както гласи чл.245, ал.1 КТ.

Възприето от конституционните  съдии становище  не е обърнало внимание и на предпоставката,че намаляването на трудовото възнаграждение на работника от работодателя по  Чл..245, ал.1 КТ се извършва  „при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения” от работника.  А то означава „съзнателно, точно,пълно, качествено и своевременно” извършване на работата. За такова изпълнение  работодателят  дължи уговорения пълен размер на брутното трудово възнаграждение. Получава се странна картина: за точно изпълнение, се изплаща минимално трудово възнаграждение.Това е абсурдът, върху който почива чл.245, ал.1 КТ. Никаква „съответствие” с извършената работа,никаква пропорционалност. Ала  „пропорционалността” е другото име на справедливостта, която  Конституцията в абз.2 от своя Преамбюл обявява за общочовешка ценност и се врича „във вярност” към нея. Недопустимо и неприемливо е за здравия разум е,че с чл.245, ал.1 КТ се създават неблагоприятни и санкционни последици за добросъвестно поведение.Това е в грубо противоречие с прокламираната от Конституцията  справедливост и противоречи на принципа на правовата държава.

Конституционните съдии споделят разбирането, че чл.245, ал.1 КТ имал гаранционно значение за изплащане на  трудовото възнаграждение,макар и в намален размер и свързват неговото значение с кратката и категорична разпоредба  чл.16 Конст,съгласно която „Трудът се гарантира и защитава от закона” със защитата по чл.245, ал.1 КТ. Член 245, ал.1 КТ наистина  съдържа тази идея, но на много ниско равнище – на равнище 60 процента от брутното трудово възнаграждение и не по-малко от минималната работна заплата!Това не е равнището на чл.16, нито на чл.48, ал.5 Конст. И в това се състои противоречието. Този „аргумент” е плод на недоразумение и на пълно объркване на понятията в законовата и конституционна уредба.

Гарантирането на правата на личността и на труда е конституционно понятие ( чл.4, ал.2, чл.16 Конст и др.).То означава осигуряване, зачитане и спазване на конституционните права при прилагането им на практика със съдържанието и богатството на благото, което те имат  според Конституцията. То е гарантиране на върховно равнище, защото Конституцията е върховен   закон по чл.5, ал.1 от Конституцията, а не на равнище „минимална работна заплата.”  „Гарантирането на правото на трудово възнаграждение” в оспорвания чл.245, ал.1 Конст  е далеч по –ниско по равнище и богатство  от  конституционното гарантиране. „Съответстващо на извършената  работа” по смисъла на посочената конституционната повеля означава заплащане „съразмерно”, „според”, „полагащо  се” за извършената работа. В това значение на „съответстващо” трудово възнаграждение не са вникнали и проникнали конституционните съдии. Мотивите в тази им важна част създават впечатление, че  с лекота са ги отминали.

Конституционният дефицит в  чл.245, ал.1 КТ е, че не държи сметка за чл.48, ал.5 Конст. Вместо да определя „условията и реда” за определяне на съответствието на заплащането на труда на извършената работа, както му възлага чл.48, ал.5 накрая от Конституцията, чл.245, ал.1 КТ поема „друга писта”,която сам си избира  и определя, че „при добросъвестно изпълнение на  трудовите задължения на работника или служителя се заплаща  60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата”. Разликата е огромна и в това се състои различието между богатството на конституционното право на трудово възнаграждение (съответстващо на извършената работа)  и осакатеното и окастрено-сведено до минималната работна заплата право на заплащане по чл.245, ал.1 КТ. И вместо да съзре в това реалното крещящо различие между  съдържанието на конституционното и на законовото съдържание на  трудовото възнаграждение като благо, групата конституционни съдии виждат в това „предимство.” Това не е предимство, а унижение, което накърнява  човешкото достойнство с неопределена по време продължителност на практикуването й. Това не е „гарантирането по чл.4, ал.2 Конст”, а , стабилизиране и утвърждаване на мизерното заплащане.Това не е конституционното право на трудово възнаграждение, което Конституцията утвърждава, а смъкнатото в дъното на биологичното оцеляване минимално заплащане на труда.

Втората група на остра конституционна недостатъчност на оспорваното конституционно решение е свързано с използвания от Конституционния съд подход при разглеждане на спора и мотивиране на решението. Съдът не анализира релевантните конституционни ценности и блага. Само си служи с някои от тях,  словесно ги употребява, за да брани правото на трудово възнаграждение като мизерно заплащане, което му отрежда чл.245, ал.1КТ. Той брани чл.245, ал.1  чрез чл.245, ал.1 КТ, като изтъква неговите „предимства”. Липсва анализ на съдържанието на конституционните права: на труд, на трудово възнаграждение, според извършената работа, на правовата и социалната държава, на справедливостта и нейното измерение чрез пропорционалността ,на достойнството на работниците и служителите като граждани,без да вниква в тяхното правно и социално съдържание.

Въпреки безуспешният край ,с който приключи от Конституционния съд  искането на Омбудсмана, проблемът за противоконституционността на чл.245, ал.1 КТ  остава. И има перспектива за неговото благоприятно  конституционосъобразно преодоляване и  справедливо решаване. Този път с участието на Народното събрание.

С р.№ 1 от 16 януари 2018 г. Конституционният съд не се произнесе с решение, което утвърждава конституционността на чл.245, ал.1 КТ, защото искането на Омбудсмана не получи необходимите 7 гласа от 12-те членове на конституционната юрисдикция. Необходимите 7 гласа  не получи и обратното становище, което уважава искането и обявява за противоконституционна оспорена законова разпоредба. Следователно въпросът остава открит. Народното събрание като единствен законодателен орган в държавата е компетентният орган,който може да поеме решение по него като измени чл.245, ал.1 КТ и го постави в съответствие с конституционното изискване на чл.48, ал.5 Конст. 44-то Народно събрание с допълненията на Кодекса на труда от м.декември 2017 г.  вече пое  пътя за преодоляване на неизплащането или забавеното изплащане на заплатите от някои недобросъвстни работодатели и показа разбиране, сплотяване на всички парламентарни групи с усещане за  конституционност,  социална чувствителност и  социална справедливост. Изменението на чл.245, ал.1 КТ е продължение на тази линия в развитието на трудовото законодателство и Народното събрание има както конституционната власт, така и парламентарният опит да го направи с участието на социалните партньори.

29 януари 2018 г. 

*Заглавието е на редакцията