DeFakto.bg DeFakto.bg
Петър Обретенов
Случаят с убийството на Жоро – плъха от д-р Иван Димитров демонстративно показва, че в българското обществено съзнание господства недоверие към законно установените институции и анархистична склонност да решава вместо тях не само обикновени криминални казуси, но и сложни проблеми, които са от тяхна изключителна компетентност.
Един криминален случай на убийство подлуди цяла България и предизвика масови протести, които оневиниха д-р Димитров преди още компетентните органи да установят фактите и да вземат отношение към тях.
След като от прокуратурата направиха достояние на обществото установените обстоятелства, забележителна е друга реакция: искат се промените в регламентацията на института „ неизбежна отбрана”, които да покрият и поведението на д-р Димитров под защитата на тази предвидена от закона възможност за оневиняване. Съвсем сериозно се иска от депутати и политически сили да се разширят пределите на неизбежната отбрана като се премахне в чл.12, ал.3 изискването проникването в жилището да е извършено „ чрез насилие или взлом”, което означава, че при всяко проникване в жилище, независимо при какви обстоятелства е станало, извършителят на това деяние може да бъде застрелян като в холивудски уестърн.
Отчайваща е липсата в това Народно събрание на юристи със сериозен практически и житейски опит и по – задълбочени теоретични познания, които да не допускат не само несъвършени закони, но понякога, дори – гафове. Как може да се прецени становището, с което неотдавна мина антикорупционния закон, че ако има недостатъци – те ще поправят в движение, както и се наложи месец след това? Законът, според безспорни теоретични постановки и според изрична разпоредба на ЗНА, е трайно уреждане на обществени отношения. Сега, сериозно ни предлагат абсурдни законодателни промени в един институт на правото, който съществува не от вчера, пределно ясно е формулиран в нашия НК, изяснен с богата съдебна практика, набрана в продължение на десетки години правоприлагане. Подтикът за тези промени е от конюнктурни съображения, от един случай, който, поради изопачено представяне на истинското положение на нещата, възбуди общественото недоволство и беше използван за натиск върху правосъдието, а, както виждаме – и над законодателния орган. Оказа се, че нищо необичайно няма в този казус и той напълно се вмества в рамките на абстрактните, обективни критерии, които определят границите на неизбежната отбрана по чл.12 от НК. Проблемът е там, че нашето общество става жертва на популистки изяви, щом като 72 % от българите, според данни на една социологическа агенция, искат промяна на закона, което да дава право на всеки българин да „защити собствеността си” като употреби оръжие срещу всеки проникнал в жилището му. Правото на собственост е конституционно защитено, но Конституцията, с още по-категорична формулировка, защитава правото на живот и обявява, че посегателството върху човешкия живот се наказва като най – тежко престъпление / чл.4 и чл.28 /. Разумният баланс между тези две конституционно защитени права е даден в лаконичната, но перфектно формулира норма на чл.12, ал.1, ал.2 от НК. Тази норма си служи с абстрактно формулирани, обективни критерии, а не урежда конкретни хипотези, които се вместват в рамките на признаците посочени в нея. Житейският опит, превъплътен в богата съдебна практика, ни показва, че има неограничен брой конкретни случаи, чиито фактологически особености могат да се субсумират под абстрактните формулировки на посочения законен текст. От компетентност на съда и негово задължение е да установи съответствието между законовите критерии и доказаната фактическа обстановка.
Опитът абстрактните критерии на чл.12, ал.1 и ал.2 НК да се допълнят с конкретни хипотези е логически несъстоятелен, защото те се съотнасят като част към цяло, т.е. не съдържат всички признаци, включени в разширения обхват на абстрактната норма. Това добре се вижда от несполучливата законодателна промяна през 1997г. по повод на конкретни подобни случай и пак под силен обществен натиск, да се предвидят законодателни промени, които да уредят тези конкретни хипотези. Прибави се нова трета алинея към чл.12 НК, с която се посочваха шест хипотези, при които, според вносителите на законопроекта, няма превишение на пределите на неизбежната отбрана. Конституционният съд, с решение № 19/ 1997г. по КД № 13/ 1997г. отмени като конституционно незаконосъобразни и противоречащи на „Европейската конвенция за защита на правата на човека” пет от шестте точки, уреждащи тези хипотези, а една от тях оряза до сега действащия текст, според който, „няма превишение пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище”. Според мен, КС направи една концесия, за да не отхвърли изцяло, приетата под силен уличен натиск, нова алинея трета на чл. 12 НК, защото при правилно прилагане на закона добрият съдия винаги ще съобрази конкретните данни за проникване в жилището чрез насилие или чрез взлом, с „ характера и опасността на нападението”, както изисква класическата формулировка на алинея втора на чл.12 НК. Съображенията, които КС изтъква, за да обяви за противоконституционни останалите пет точки от гласувания текст на алинея трета, важат и за оставената в сила част от т.2 – проникване в жилище чрез насилие или чрез взлом – защото тези посочени признаци не определят достатъчно пълно „характера и опасността” на нападението /например: 12 годишен крадец прониква чрез взлом в жилище на възрастен, силен, въоръжен мъж и е застрелян. Явно не е налице неизбежна отбрана и добрият съдия ще поправи лошия закон като изтълкува нормата на алинея трета в логическата и връзка с общото правило на алинея втора /.
Предлаганото изменение на чл.12, ал.3 НК – всяко проникване в жилище да не се квалифицира като превишение пределите на неизбежна отбрана – може да доведе до още по –абсурдни, противоправни резултати. Не му е тук мястото да посочвам колко житейски достоверни хипотези са възможни. Надяваме се, че здравият разум ще надделее още при в комисиите на НС.
В НС са внесени предложения за още „по – смели” законодателни изменения и нововъведения. В мотивите на едно от тях – на народния представител Калин Манолов, се твърди, че с регламентиране на института на неизбежната отбрана в приетия през 1968г. НК „ се продължава практиката от времето на Сталин” да не се зачитат правата на личността. Той предлага да се „възстанови института на неизбежна отбрана”, така както той е бил уреден със обсъжданото по – горе законодателно изменение през 1997г., отменено с посоченото решение на КС, а също и „нова редакция на понятието неизбежна отбрана”, формулирана в един предълъг текст. Тези мотиви и предложения са плод на изключително правно – и не само правно – невежество.
Институтът „ неизбежна отбрана” регламентиран в чл.12 от приетия през 1968 г.няма нищо общо с ерата на Сталин. Той е идентичен с уредбата, която дава чл. 45 от Наказателния закон на Царство България, приет преди повече от един век – през 1896г. и действал до 1968г., както и с уредбата на този институт във всички европейски, и не само европейски законодателства. Как уважаемият народен представител си представя, че сегашното НС може да пренебрегне решението на КС от 1997г. и отново да гласува за текстове, които са признати за противоконституционни? А може би по същия начин, по който гласуваха закони с обратна сила.
Случаят с д-р Димитров е повод да направим по –задълбочен анализ какво се случва с нашето общество, с неговото правосъзнание, с неговото възприятие за правова държава, за ролята на законодателната власт, за ролята на съда. Призивите да се промени института на неизбежна отбрана като се даде възможност на „ хората сами да се защитават” / според едно изказване / и предлаганите законодателни промени в тази насока, ни водят извън границите на цивилизования свят, към опасните простори „ дивия запад”, описан в приключенските романи и любим сюжет на холивудските уестърни. Как можем да си обясним въздържането на д-р Димитров да алармира полицията и да предпочете сам да се разправи с крадеца? Логичният извод от тази постъпка и тези тежнения е, че държавата отсъства и не изпълнява основната си функция: да гарантира живота, достойнството и правата на личността чрез създадените за тази цел органи: полиция, прокуратура, съд и всички други административни органи. Това е причината за тази трагедия и за да избегнем подобни случаи трябва основно да реорганизираме правоохранителните органи, така че те да защитават хората, а не да се остави на тях да изпълняват техните функции.
