Адвокат Ана Велкова: Делата за възстановяване на разноски по отменени наказателни постановления, могат да бъдат „спестени“

Defakto.bg

Решение е отмяна на Тълкувателно решение 2/2009 г. на ВАС

Спорът с възстановяването на разноските, в частност адвокатски възнаграждения, които са за сметка на заинтересованите физически и юридически лица в производството по оспорване на наказателни постановление пред районните съдилища получава своето окончателно (засега) разрешение едва с Тълкувателно решение No 1 от 15 март 2017 г., постановено по тълкувателно дело 2/2016 г., В него мнозинството се е обединило около становището, че платеното адвокатско възнаграждение представлява пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ[1], когато е изплатено при и по повод производство по обжалване и отмяна на незаконосъобразно наказателно постановление. Следователно, изплатеното адвокатско възнаграждение е допустимо перо сред претърпените от съответния субект вреди в резултат на незаконосъобразния административен акт, в частност наказателно постановление.

Това справедливо разрешение, обаче, поражда някои практически въпроси, чийто отговори трябва да бъдат търсени в посока на минимизиране на времето, средства и най-вече процесуална икономия откъм нови и нови дела.

Основният въпрос е кому е нужно да се „отваря” цяло ново съдебно производство в случаите когато единствената вреда за страната, в полза на която е обявена незаконосъобразността на наказателното постановление, са съдебно-деловодните разноски. В случай че тези разноски е допустимо да бъдат присъждани в рамките на производството по самото оспорване на наказателното постановление, биха се спестили много процесуално време и усилия от страна на всички участници в един такъв процес: страна + пълномощник, орган + юрисконсулт, съдии на две инстанции. И доколкото изходът от дело за вреди от платения в производството по отменено наказателно постановление адвокатски хонорар е с предизвестен край, то органът безспорно ще бъде натоварен и с допълнителните разноски за дължимата съдебна такса по реда на чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, както и с разноските за адвокатско възнаграждение в този нов процес, който спокойно може да бъде наречен „процесуален разкош”. А административните съдилища не разполагат с потенциала да осигуряват този лукс! И ако административните съдилища извън София, може и да могат да поемат такива дела, то ВАС е повече от задръстен, а преди финала повечето дела достигат до там.

Тези разсъждения, разбира се, се отнасят за вреди, формирани от съдебно-деловодни разноски. Не са приложими в случаите когато страната, в резултат на незаконосъобразното наказателно постановление, е претърпяла вреди (материални и/или неимуществени) от друг вид, различен от разноските по делото и адвокатския хонорар..

В своята статия „Съдебните разноски по отменени постановления, да се изплащат от органа, който ги е издал” съдия Красимира Милачкова,(публикувана в De Fakto), предлага категорично, правилно и цялостно, най-вече решение на въпроса с възстановяване на разноските: да се създаде нова алинея 3 в чл. 63 от ЗАНН, по силата на която съдът, който отмени наказателното постановление, да разпорежда възстановяване на разноските от бюджета на органа, който е издал наказателното постановление.

Това решение, обаче, не е достатъчно практично с оглед тромавостта на съвременната законодателна инциатива и дейност. Особено по въпрос, който от една страна не е достатъчно злободневен, за да се задейства „машината”, от друга страна – ще има пряко и непосредствено отрицателно въздействие върху бюджета. Задължавайки съда да се произнася по разноските, във всички случаи на отменени наказателни постановления, съответният орган ще дължи разноските. За сравнение – когато се налага да се води отделен процес, много от страните „махват с ръка” и се отказват от нови дела, за да си възстановят разноските. Така бюджета си спестява сумите, които обективно се дължат на страните, но те не са си ги потърсили.

Алтернативно разрешение, обаче, е налице и е изцяло от компетентността на съдиите, в частност на Върховния административен съд:

С решение 2/2009 г. постановено по тълкувателно дело 7/2008 г., Върховният административен съд, лишава административните съдилища (които са втора и последна инстанция в производството по оспорване на наказателните постановления) да присъждат разноски в производството срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. За да обоснове този диспозитив, мнозинството се позовава на препратките на ЗАНН към НПК, където основен принцип е, че не се възстановяват разноските, дори и когато подсъдиия е оправдан. При вземане на цитираното решение, единствено докладчикът (съдия Павлина Найденова) е била на противоположното мнение, мотивирайки го не с безспорната практичност на обратното решение, а с правната обосновка, която дава разпоредбата на чл. 63 ал. 1 от ЗАНН: решенията на районните съдилища се обжалват по реда на АПК, а АПК, от своя страна допуска, присъждането на разноски, включително и на адвокатски хонорар.

(Тук по-задълбоченият читател би поставил въпроса дали разноските пред районния съд въобще подлежат на възстановяване предвид разпоредбите на НПК или какво ше стане, ако органът, чието наказателно постановление е отменено, не обжалва пред административния съд. Но това са два въпроса, които заслужават самостоятелен анализ и разсъждения.)

Като корекция, в известна степен, на тази своя позиция, ВАС постановява цитираното по-горе ТР 1/2017 година по тълкувателно дело 2/2016, с което, обаче, се открива огромен фронт на нови и нови двуинстанционни административни дела, чието наличие радва само адвокатите и то не всички.

За да се избегне това процесуално разточителство, когато става дума единствено и само за вреди, причинени от съдебно – деловодни разноски, би било повече от достатъчно Върховният административен съд да отмени своето тълкувателно решение 2/2009 г., а в резултат на отмяната администратвините съдилища ще бъдат свободни да присъждат направените по оспорването на наказателното постановление разноски, ако същото бъде отменено. Евентуалните възражения за прекомерност ще могат да бъдат правени в рамките на същия процес и преценката на съда, пред който същинското обжалване е висящо, би била много по-адекватна дали претендираното възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на производството, за което се отнася. Оспорване на размера е допустимо и в исковия процес по ЗОДОВ, но там, за да е направи справедлива и съвсем обективна преценка, решаващият съд ще трябва да се запознае в цялост с производството по обжалването на наказателното постановление.

Или да отсъди по справедливост, т.е. по симпатия.

[1] Обезщетение, дължимо от държавата и общините (Загл. доп. – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.)Чл. 4. (Изм. – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.) Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.