Германският Конституционен съд: В дебата за общи ценности, частният интерес отстъпва

“...Основното право на свободно изразяване на мнение, като най-непосредствен израз на човешката личност в обществото, е едно от най-ценните права на човека изобщо („un des droits les plus précieux de l’homme“ съгласно чл. 11 от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.).

..Нищо не е навредило повече на представата за германците от жестокото преследване на евреите от националсоциалистите.

..Когато се изгражда обществено мнение по важен за общото въпрос, частните и  икономически интереси поначало отстъпват

Съдийски вестник публикува решение на Федералния конституционен съд (ФКС) на Германия по делото Лют (1957 г.) в превод на младши съдия Андрей Георгиев (СГС).  Съдия Мирослава Тодорова “ обнародва“ във Фейсбук  публикацията с разширени абзаци из решението (виж по долу)

Делото, по което е постановено това решение, покрива всички дефиниции на понятието „landmark case“ – фактите са от съществено значение за функционирането на обществото, случаят е добил широка популярност в медиите, а решението на ФКС засяга основополагащи проблеми на конституционно устройство и свободата на словото, се казва в анотация на Съдийски вестник.

Казусът

През 1950 г. Ерих Лют, председател на Сената на провинция Хамбург, при откриване на филмов фестивал, призовава събралото се множество да бойкотира новия филм на режисьора Файт Харлан, публично определян като „нацистки режисьор № 1“ и съавтор на филма „Jud Süß“ (1940 г.) – най-популярното антисемитско произведение от периода на Третия райх, част от пропагандната кампания, създала психологическите условия за започване на Холокоста.  Адвокатите на работодателите на Харлан твърдят, че поведението на Лют е противоправно и успяват на две инстанции да осъдят председателя на Сената да преустанови призивите си към бойкот на филмите на Харлан.

Обратът

С решението си Конституционният съд „обръща резултата“ в съдебната битка, като постановява, че призивите към бойкот на определени личности, произведения и практики са част от защитения обхват на свободата на словото. 

В аргументацията си ФКС отговоря на множество въпроси, които не са били поставяни в германското право дотогава.

На първо място отговаря на въпроса дали основните права, гарантирани от Основния закон на Федерална република Германия като обективно право, което обвързва публичната власт, могат да се прилагат и спрямо гражданите в частноправните им отношения.  Така се достига до дефиниране на ролята на конституционните съдилища при контрола на рашенията на общите съдилища и на границите на този контрол. В тази част мотивите на решението могат да бъдат много полезни за националната ни дискусия за въвеждането на индивидуалната конституционна жалба.

ФКС обобщава, че смисълът на института на конституционната жалба е в това, че всички актове на законодателната, изпълнителната и съдебната власт подлежат на проверка за „съвместимост с основните права“(§ 90 от Закона за федералния конституционен съд).

Изводите за т.нар. „опосредствено действие“ на основните права имат важно значение за правната аргументация на съдебните актове и за начина, по който гражданските съдилища трябва да прилагат конституционните норми.  Предлаганият модел на мотивиране е напълно приложим и при действието на настоящите български закони, като в случая специално се акцентира върху тълкуването на понятието „добри нрави“ и неговата конституционна натовареност.

Развити са подробни съображения за обхвата на конституционната защита на словото, за разликата между защитимите твърдения за факти и напълно защитените оценъчни съждения. Обсъдена е опасността, която възниква при поставянето на неоправдани изисквания пред упражняването на основното право на изразяване, защото ценността му за свободната демокрация е именно в това, че позволява провеждане на обществена дискусия с откровено съдържание и по теми от всеобщо значение. “Когато става дума за изграждането на обществено мнение по важен за общото благо въпрос, частните и особено икономическите интереси на отделните лица трябва поначало да отстъпят. Тези интереси обаче не са оставени без защита, защото ценността на основното право се изразява и в това, че всеки може да го упражни. Който се чувства засегнат от публичното изказване на някого другиго, може да отвърне, и то отново пред обществото. Тъкмо в противоборството на представените с еднаква степен на свобода убеждения се заражда общественото мнение, отделните адресати – членове на обществото, си изграждат своя собствена гледна точка.”

Съдът обсъжда пример, наведен от жалбоподателя, че е позволено да се възразява срещу употребата на определени стоки или определени форми на организация на търговията, въпреки че при успешно отстояване на подобно мнение икономически предприятия могат да бъдат провалени, да се загубят работни места и т.н., като приема, че “подобни изказвания не могат да бъдат забранени по съдебен ред само поради тези възможни последици – засегнатите обаче са свободни да поемат защитата си чрез представяне на своето убеждение по въпроса.”

В решението се обсъждат и възможностите за коментиране на съдебни актове, които потенциално могат да засегнат репутацията или икономическата позиция на лице, срещу което са били отправени словесни нападки. Коментира се съдържанието на допустимия обем на критика срещу частни и обществени лица, както и срещу хора на изкуството. Обхватът на всички засегнати въпроси и задълбочената аргументация превръщат решението и в един от значимите съдебни актове в областта на медийното право и свободата на словото в стопанската сфера, посочва „Съдийски вестник“.

И още от решението на Съда

“…Основното право на свободно изразяване на мнение, като най-непосредствен израз на човешката личност в обществото, е едно от най-ценните права на човека изобщо („un des droits les plus précieux de l’homme“ съгласно чл. 11 от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.). За едно свободно демократично устройство на държавата това право е основополагащо в абсолютна степен, тъй като позволява постоянното духовно съревнование, борбата на мненията, която е жизнен елемент за такова устройство (BVerfGE 5, 85, 205). Това право, в известен смисъл, е основата на свободата въобще, „the matrix, the indispensable condition of nearly every other form of freedom“ (Cardozo).

Убеждението, че само изразяването на мнение е защитено от основните права, а не съдържащия се в него и целения с него ефект, следва да се отрече. Смисълът на изразяването на мнение е тъкмо да бъде допуснато упражняването на „духовно влияние върху околните, да се въздейства с убеждение и изграждане на мнение у общността“. Затова ценностните съждения, които винаги целят ефект върху духовността, целят да убедят другите, са защитени от основното право по чл. 5, ал. 1, изр. първо от Основния закон, тъй като защитата на основното право се отнася на първо място към изразено чрез ценностното съждение собствено становище на говорещия, чрез което той иска да въздейства на другите. Разделение между (защитения) израз и (незащитения) ефект на израза би противоречало на логиката.
…Жалбоподателят се опасява, че с ограничаването на свободата на словото по отношение на отделния човек може да се създаде опасност гражданинът да бъде напълно ограничен във възможността си да въздейства със своето мнение на обществото, и че незаменимата свобода на публичното повдигане на важни за обществото въпроси не би била осигурена занапред.  Тази опасност наистина съществува (срв. Helle, Ernst. Der Schutz der persönlichen Ehre und des wirtschaftlichen Rufes im Privatrecht). За да ѝ се противодейства обаче, не е необходимо гражданското право да бъде напълно изключено от съвкупността на „общите [212] закони”. Трябва само и в този случай решително да се поддържа либералното тълкуване на основното право. Към претегляне на ценностите трябва да се върви преди всичко не тогава, когато основното право се използва за целите на частния конфликт, а най-вече когато говорещият иска на първо място да допринесе за изграждането на обществено мнение, така че известното въздействие на неговото изявление върху частната сфера на някого другиго представлява всъщност една неизбежна последица, но не и истинската цел на изказването. Именно тук отношението между цел и средство става значимо. Защитата на частната правна ценност може и трябва да отстъпва толкова повече, колкото не се отнася до непосредствено насочено срещу това благо изразно средство, използвано за преследване на себеоблагоделстващи цели в частния, тоест в стопанския, оборот, а се касае за принос от страна на легитимиран за това човек в интелектуалната борба на мненията по сериозно засягащ обществото въпрос. Тук се проявява една презумпция за допустимост на свободното слово….
… За разрешаването на въпроса дали призивът към бойкот противоречи на добрите нрави по тези критерии трябва да бъдат доказани мотивите, целите и предназначението на тези изказвания, по-нататък се задава и въпросът дали жалбоподателят е прекрачил при преследването на целите си мярката на необходимото и пропорционалното според обстоятелствата засягане на интересите на Харлан и филмовите дружества… Със сигурност нищо противоречащо на добрите нрави не може да се припише на мотивите, които са дали повод на жалбоподателя за неговите реплики. Жалбоподателят не е преследвал собствен интерес от икономически характер, по-точно той не се е намирал в конкурентни отношения нито с Харлан, нито с филмовите дружества. Провинциалният съд е установил сам още в определението си в обезпечителното производство, че устните [216] състезания не са дали и най-слаба индиция, че жалбоподателят е действал „по користни или недостойни за защита мотиви“…
….При това състояние на нещата неоправдано е изискването жалбоподателят при даването на външен израз на убеждението си, че на Харлан трябва да бъде забранено да работи по представителни филми, да е задължен въпреки всичко да се съобразява с професионалните интереси на Харлан и икономическите интереси на наелите го филмови дружества.  Филмовите дружества може и да са действали формално коректно при вземането на решението да наемат Харлан отново. Ако обаче те не са отчели произтичащите в резултат други морални проблеми [219] на случая, то това не би могло да доведе до обявяване на поведението на жалбоподателя, който засяга точно тази проблематика, за „противоречащо на добрите нрави“ и така да му бъде отречена свободата за изразяване на мнение. Противното съществено би ограничило ценността, която правото на свободно изразяване на мнение има за свободната демокрация именно поради това, че позволява обществена дискусия с откровено съдържание и по теми от всеобщо значение.  Когато става дума за изграждането на обществено мнение по важен за общото благо въпрос, частните и особено икономическите интереси на отделните лица трябва поначало да отстъпят. Тези интереси обаче не са оставени без защита, защото ценността на основното право се изразява и в това, че всеки може да го упражни. Който се чувства засегнат от публичното изказване на някого другиго, може да отвърне, и то отново пред обществото. Тъкмо в противоборството на представените с еднаква степен на свобода убеждения се заражда общественото мнение, отделните адресати – членове на обществото, си изграждат своя собствена гледна точка. Жалбоподателят с основание отбелязва, че по принцип е позволено например да се възразява срещу употребата на определени стоки или определени форми на организация на търговията, въпреки че при успешно отстояване на подобно мнение икономически предприятия могат да бъдат провалени, да се загубят работни места и т.н. Подобни изказвания не могат да бъдат забранени по съдебен ред само поради тези възможни последици – засегнатите обаче са свободни да поемат защитата си чрез представяне на своето убеждение по въпроса.
…Тъй като в споделения живот на едно голямо общество по необходимост възникват постоянни конфликти между интересите и правата на отделните хора, в социалната сфера трябва постоянно да се установява равновесие и баланс между противостоящите се права съобразно това в каква степен същите са достойни за защита. Резултатът от една подобна преценка за баланс по отношение на ограниченията на свободната възможност за действие трябва да бъде търпян. Затова никой не може да се възползва от предполагаемо абсолютно защитената си позиция по чл. 2 от Основния закон и да вижда във всяко посегателство над нея „от когото и да идва то“ неправда или противоречие на добрите нрави (срв. също H. Lehmann в Monatsschrift für Deutsches Recht, 1952). Аргументацията на Висшия провинциален съд в Хамбург в обезпечителното производство: „тъй като държавата няма право (на определени мерки), то това право закономерно нямат и отделните граждани“, е погрешна, тъй като иска да съпостави несъотносими понятия в една грешна пропорция на по-голямо към по-малко.
… Изказванията на жалбоподателя трябва да се разглеждат в рамките на неговите общи политически и културнополитически стремежи. Той е бил движен от опасението, че завръщането на Харлан може да се изтълкува – предимно в чужбина – така, сякаш в германския културен живот нищо не се е променило спрямо времената на националсоциализма: както тогава, така и сега, Харлан отново е представителният германски филмов режисьор.  Тези опасения са се отнасяли до твърде важен за германския народ въпрос, в основата си – неговото морално поведение и основаващия се на него образ пред света. Нищо не е навредило повече на представата за германците от жестокото преследване на евреите от националсоциалистите. Следователно съществува решителен интерес светът да узнае, че германският народ се е отрекъл от този светоглед и не го осъжда по опортюнистични политически причини, а по силата на полученото чрез собствена вътрешна трансформация убеждение за укоримост.
… Макар жалбоподателят да е обобщил впечатлението си от съдържанието на присъдата на разширения наказателен съдебен състав с думите „формално оправдаване“ и „морална присъда“, то според убеждението на Федералния конституционен съд това не отива отвъд границата на позволеното в обществената дискусия по тема от сериозно значение. Следва да се разбира като неприемливо стесняване на свободата на изразяване в една свободна демокрация изискването на Провинциалния съд към жалбоподателя, който не е юрист, да се изразява дори с грижата на „запознат с наказателното право читател“, която би трябвало да го предизвика да се въздържа от израза „формално оправдаване“, тъй като то е последица от липсата на обективните предпоставки на наказуемостта. Избраните от жалбоподателя изразни средства не са твърдения за факти, чиято истинност или неистинност може да се докаже; по-конкретно с понятието „формално оправдаване“ не може да се опише нито един конкретен юридически факт. Тук става дума за едно обобщаващо, ценностно характеризиране на цялото съдържание на присъдата, което трябва да се приеме за допустимо, тъй като нито е оскърбително по форма, нито така изопачава твърдяното фактическо положение по съдържание, че по необходимост да извиква при слушане и четене напълно погрешни представи за него, както например би било в случая, ако се твърди без допълнителни пояснения за един оправдан, че е бил „осъден“.

От значение е също, че оправдаването на Харлан е било известно на широката общественост и най-вече в кръговете на [228] кино обществото. Също така е било известно, че Харлан е режисьор на филма „Jud Süß“. Поради това е било ясно, че присъдата не би могла да установи пълна „невинност“ в смисъла на неучастие на Харлан при подбуждането на преследването на евреите с този филм, че оправдаването е обосновано от друга, сравнително „формална“ гледна точка.  Следователно изказването на жалбоподателя не може да бъде сравнено със случаите, в които призивът към бойкот се мотивира с разпространението на схематично обобщение на фактите, които не биха могли да бъдат възприети правилно от адресатите без допълнителни сведения…”