DeFakto.bg DeFakto.bg
Въведените с НПК и ЗСВ забрани са в разрез с практиката на Евросъда в Страсбург
Може ли са да „тайни“ публичните съдебни актове по наказателни дела и оповестяването им да е под условие?
Ограниченията, поставени с промените в Наказателно-процесуалния кодекс и в Закона за съдебната власт (в сила от ноември миналата година) и предвидили ефективни присъди да не се оповестяват, докато прокуратурата не уведоми съда, че е пристъпила към изпълнението им, създаде куп проблеми в практиката. Стигна се дотам, че Висшият съдебен съвет поиска автентично тълкуване на нормите от парламента, но – всуе. Затова пък практиката дотук вече показа, че декларираната цел чрез държането на осъдените в неведение да се спрат „бягствата от правосъдие“, очевидно и очаквано не издържа. Първо, защото съдебните решения, дори и „скрити“ за публиката, не могат да са тайна за страните. И, второ, въпреки „мерките“ присъди по шумни дела излизаха по медиите, докато съдът чакаше уведомлението от прокуратурата. Примери – бол, стигат само „Килърите“ и присъдата на Брендо.
Тогава какъв е смисълът от въведените ограничения и как се вписват те в практиката на Евросъда по правата на човека в Страсбург?
Темата, оказва се, вълнува не само журналисти, съдии и пресаташета и ще бъде обсъждана и на годишна научна университетска конференция във Велико Търново през юни. Докторантът в специалност „Наказателен процес“ Христина Богиа (научен ръководител й е Веселин Вучков) представя доклад „Публично постановяване на съдебни актове по наказателни производства“, посветен именно на „тайните“ присъди. Основен акцент е съответствието на създадената правна рамка с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Ето изводите на един млад юрист:
Какво казва Страсбург?
Практиката на Съда по защита правата на човека в това отношение е богата, като съдържа и осъдителни решения по дела, по които Република България е страна.
Чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС не предвижда ограничения относно публичното постановяване на решенията и е допустимо да се тълкува с известна степен на гъвкавост – 1. Според Съда формата на публичност на решението може да се преценява спрямо контекста на производството и следва да се отчитат предмета и целта на разпоредбата. Според трайната практика, условието на чл. 6, ал. 1 е изпълнено и ако пълният текст на съдебното решение е депозиран в деловодството на съда и е достъпен за всички.
Има случаи, в които Съдът, не установява наличие на нарушение на принципа за публично постановяване на решение, което впоследствие е публикувано в официална колекция с най-важните решения на съответния национален съд. От друга страна Съдът е установявал нарушение на цитирания текст по дело, по което националните съдилища на първоинстанционното производство и на производството по обжалване са разглеждали иск за обезщетение във връзка с незаконно задържане и не са постановили съдебните си решения по делата публично, като обществеността не е имала достъп до актовете и чрез други средства. При наличието на класифицирана информация в съдържанието на съдебните актове, препоръките на Съда са за използване на техники за позволяване на публичен достъп до постановените решения, със запазване поверителността на чувствителната информация – публикуване на диспозитива или частично класифициране, а когато разгласяването на класифицирана информация заплашва националната сигурност – класифициране на някои или всички материали или части от решението.
Съдът по правата на човека постановява още, че дори и при дела, които безспорно засягат националната сигурност, като например тези, свързани с терористични дейности, държавните органи в страни, които вече са пострадали и са изложени на риск от терористични атаки, класифицират само онези части от решенията на националните съдилища, чието разкриване би застрашило националната сигурност или безопасността на другите -2. В осъдителни решения срещу България, Съдът по правата на човека е постановявал, че българските власти разпростират твърде широко понятието за национална сигурност и то извън обичайното му значение.
Необходимост и пропорционалност
Видимостта, прозрачността на правораздаването, които се осигуряват чрез принципа на публичност, намира своето отражение в постигането на целта на чл. 6, ал. 1, а именно справедлив съдебен процес. Осигуряването на справедливо правораздаване е един от основните принципи на всяко демократично общество по смисъла на ЕКЗПЧОС. По правило, когато решенията не са постановени публично и са напълно недостъпни за обществеността в продължителен период от време, Съдът констатира нарушение на принципа. Необходимо е провеждането на щателна преценка за необходимост и пропорционалност – необходимост за ограничаване принципа в цялост с оглед обществения интерес от достъп до информация, преценка за степен, в която публикуването следва да бъде ограничено и период, за който това следва да се случи. Водещото начало е наличието на пропорционалност между обществения интерес за достъп до информация и интереса на правосъдието, респективно заинтересованите страни, за ограничаване на съответния достъп.
Пълното скриване от обществото на цяло съдебно решение е неоправдано с оглед целите на публичността на съдебните решения, а именно: граждански контрол над съдебната власт като гаранция срещу съдебен произвол. Ограничаване принципа за публично постановяване на съдебните актове, не се счита за оправдано от институция, която е стожер на европейските правни ценности. Правото на достъп до информация има примат пред интереса на правосъдието да запази определена информация в тайна.
Стъпка назад
В контекста на въвеждането на електронно правосъдие и възприемането на европейски правни ценности аргументът, че мерките за принуда са неефективни, което налага забавено оповестяване на присъди е в противоречие с практиката на Съда по правата на човека и с тенденциите в международен план за дигитализация на правосъдието. Публикуването на съдебните актове, се извършва при спазване правилата на ЗЗЛД и ЗЗКИ, обезличават се имената на участниците в производството, единните граждански номера, адресите, а когато данните за професия, религиозна идентичност, етническа принадлежност, здравен и социален статус, биха идентифицирали физическото лице и те подлежат на обезличаване, което е достатъчна гаранция за страните в производството, че личната им информация няма да бъде оповестена.
По отношение на мотивите към законопроекта, според които тази мярка е с цел да се намали рискът за укриване от правосъдните органи, следва да се мисли в посока на факта, че подсъдимите биват уведомявани от защитниците си за обявената присъда. Като се има предвид, че публичното обявяване на решението има своето самостоятелно значение и не е свързано единствено с упражняване правото на обжалване, а с факта, че обществеността има интерес решенията да са достъпни, законодателна мярка за ограничаване публичността на постановени актове е стъпка назад по отношение на провежданата реформа и противоречи на ценностите на общностното право“.
[1] Николова и Вандова срещу България/2013г., твърди се, че липсата на откритост води до лишаване на обществеността от възможността да бъде информирана и да обсъди важни въпроси, засягащи обществото като цял, което се отразява в подкопаване на общественото доверие в съдебната система. [2] Раза срещу България, 11.02.2010. № на жалба: 31465/08, ЕСПЧ. [3] Раза срещу България, 11.02.2010. № на жалба: 31465/08, ЕСПЧ.
- Заглавията са на Де факто
