Адвокатите подкрепят „новата“ касация в ГПК и с евроаргументи

Въведените нови основания за достъп до касационно обжалване по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) не само не нарушават основния закон, а гарантират правата на граждани и юридически лица на правосъдие и установяване на истината в спора.

Това най-общо е становището на Висшия адвокатски съвет до Конституционния съд по образуваното там  дело № 10 от 2018 г. с докладчик Борис Велчев. В него се оспорва „очевидната неправилност“ като основание за допускане на касационната жалба. Другите нови основания са „вероятно нищожност или недопустимост“ (чл. 280, ал.2 ГПК). Доскоро до контрола на ВКС се допускаха само казуси, противоречиво решавани от съдилищата или от решаването на които зависи „точното прилагане на закона, както и развитието на правото“.

Както е известно, новият критерий за касация бе атакуван пред КС от тричленен състав на Върховния касационен съд начело със зам.-председателя Светла Димитрова. Вчера публикувахме позицията на Съюза на съдиите по конституционното дело, която подкрепя твърденията за противоконституционност.

На точно обратното мнение са адвокатите. Становището е подписано от председателя на ВАдС Ралица Негенцова.

Ето какво казват от Висшия адвокатски съвет:

Конституционният съд на Република България е имал повод да се произнесе в Решение № 4 от 16.06.2009 г. по к.д. № 4/2009 г., че компетентността му във връзка с оспорени разпоредби на Гражданския процесуален кодекс се изчерпва само със съпоставянето им с относимите към тях конституционни норми, като е приел, че „[т]ълкуването на неяснотите, неточни формулировки в кодекса е задължение на съдиите…“. В този смисъл изглежда, че искането на тричленния състав на ВКС за обявяване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за противоконституционен влиза в противоречие с разбирането на Конституционния съд досежно проверката за конституционосъобразност на оспорената разпоредба поради нейния бланкетен характер.

На следващо място, в Решение № 16 от 16.06.1998 г. по к.д. № 7/1998 г. и в Решение № 4 от 16.06.2009 г. по к.д. № 4/2009 г., Конституционният съд изрично приема, че от чл. 119, ал. 1 от Конституцията на Република България не следва задължително, че производството по делата трябва да е триинстанционно и въпросът за функциите на отделните инстанции се урежда от устройствените и процесуалните закони.  В решениетопо к.д. № 4/2009 г. Конституционният съд посочва, че разпоредбите от ГПК, които са свързани с допускането до касационно обжалване, не противоречат на чл. 119, ал. 1 от Конституцията на Република България, тъй като компетентният орган досежно преценката дали да допусне разглеждането на касационната жалба срещу въззивното решение по същество е именно Върховният касационен съд.

Как е в Европа

Въпросът дали последната фаза на гражданското съдопроизводство може да бъде обусловена от предварителната преценка на въззивната или на касационната инстанция се решава по различен начин в отделните законодателства. Големите европейски процесуални системи (с изключение на касацията в Република Франция, която към момента запазва класическия си вид) предвиждат механизъм за селекция на подадените жалби с предпоставки, които често изхождат от публичния интерес за сметка на интересите на страните по конкретния правен спор. Чрез него се търси баланс между ограничения финансов ресурс на държавите и необходимостта от постановяване на безпорочни съдебни решения, които в максимална степен да отговарят на действителните отношения между субектите на материалните правоотношения.

Решение № 4 от 16.06.2009 г. по к.д. № 4/2009 г. затвори дебата по отношение на съобразността с българската Конституция на модела, възприет и от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. Новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК не дава основание за преразглеждане на позицията на Конституционния съд по общия въпрос дали предвиденият механизъм за селекция на касационните жалби е в противоречие с конституционните разпоредби.

Предпоставките за допускане до обжалване на съдебните решения от последната инстанция в системата на гражданското съдопроизводство са уредени по различен начин в отделните законодателства. В § 502 (1) на австрийския граждански процесуален закон допускането до ревизия на решение на апелативния съд е обусловено от това дали решението зависи от разрешаването на правен въпрос на материалното или на процесуалното право, който се явява от съществено значение за запазване на единството на правото, за правната сигурност или за развитието на правото.Според § 543 (2) от германския Граждански процесуален закон ревизията се допуска, когато спорът има принципно значение или усъвършенстването на правото или осигуряването на единно правосъдие изисква решение на ревизионния съд. В Англия обжалване на апелативното решение се допуска само акообжалването би имало реална перспектива за успех и то повдига важен въпрос от принципно или практическо естествоили акоима друга убедителна причина за Апелативния съд да го допусне (чл. 52.7 (2) от Гражданския процесуален кодекс на Англия и Уелс).Член 360bis на италианския Граждански процесуален кодекс въвежда като основание за недопускането до касационно обжалване на жалбата срещу въззивното решение очевидната неоснователност на оплакването в нея за нарушение на основните принципи на справедливия процес. Касационният съд се произнася с определение в закрито заседание за това дали приема за разглеждане или не допуска до разглеждане касационната жалба поради очевидната ѝ основателност или неоснователност (чл. 375, т. 5 от ит. ГПК).

Независимо от формулировките, които използват различните законодателства при очертаването на предпоставките за допускане до разглеждане на жалбите срещу второинстанционните решения, от конституционноправна гледна точка изглежда допустимо въвеждането в процесуалните законодателства на неконкретизирани понятия, които да бъдат тълкувани и прилагани от общите съдилища. Тази констатация се отнася и за използваните в ГПК понятия „вероятно/а“ (чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК; чл. 280, ал. 2 ГПК), „очевидна“ (чл. 247, ал. 1 ГПК, чл. 280, ал. 2 ГПК), „убедителни“ (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК), „съществено“ (чл. 281, т. 3 ГПК), „развитие на правото“ (чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК) и  пр.

Кое не е ясно?

Тричленният състав на ВКС, който е отправил искането до Конституционния съд за обявяване на противоконституционността на чл. 280, ал. 2 в частта „… както и при очевидна неправилност“, обосновава искането си с невъзможността съдържанието на понятието да бъде изяснено по тълкувателен път по начин, който да предвижда „универсално правило за поведение на ВКС“ при упражняването на дейността по селекция на касационните жалби, тъй като поставя касационния контрол „под неясен и неизясним законов критерий“ и в „субективната преценка на касационната инстанция“.

Използваното прилагателно „очевидна“ към съществителното „неправилност“ има ясно процесуално значение. „Очевидно“ означава извън всякакво разумно съмнение.Това понятие стои в основата на доктрината за ясната правна норма (acteclair), приложимостта на която в правото на ЕС е изведена в решениена Съда на ЕС от 06.10.1982 г. по делото CILFIT (283/81, EU:C:1982:335). Съгласно т. 16 от мотивитена това решение „[н]а последно място надлежното прилагане на общностното право може да бъде толкова очевидно, че да не оставя никакво място за съмнение относно начина, по който повдигнатият въпрос следва да бъде разрешен. Преди да стигне до извода, че случаят е такъв, националната юрисдикция трябва да бъде убедена, че въпросът е също толкова очевиден за юрисдикциите на другите държави членки и за съда на ЕО. Националната юрисдикция може да не отнесе въпроса до съда и да поеме отговорността за неговото решаване само ако тези условия са изпълнени“.

Наред с това, чл. 99 от Процедурния правилник на Съда на ЕС (ОВL 265, 29.09.2012) дава възможност, когато поставеният преюдициален въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът на ЕС вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, Съдът на ЕС да се произнесе с мотивирано определение по същество на поставените въпроси.

Нито съдебната практика, нито Процедурният правилник на Съда на ЕС дефинират изразите „очевидно“, „никакво място за съмнение“, „недвусмислено“, „място за разумно съмнение“, като оставят на юрисдикцията на Съюза възможност за преценка с оглед на обстоятелствата във всеки конкретен случай. Тази свобода на преценка се предопределя от това, че в рамките на производството за преюдициално заключение по чл. 267 ДФЕС съдът не осъществява правораздавателна функция.

Преценката неизбежно е субективна

Дейността на съставите на ВКС по допускане до разглеждане по същество на касационните жалби също не е правораздавателна. Тя се свежда до преценката на уредените в закона общи предпоставки към конкретен случай, който е отнесен за разглеждане към ВКС, от която преценка зависи разглеждането на касационната жалба по същество.

Несъмнено тази преценка включва в себе си субективен елемент, особено що се отнася до предпоставките за допускане до касационно обжалване, свързани с „точното прилагане на закона“ и „развитието на правото“ (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), „вероятната нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“ (чл. 280, ал. 2 ГПК), но това важи в още по-голяма степен за чисто правораздавателните функции, каквито са преценката на доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), прилагането на материалния закон спрямо конкретна фактическа обстановка, степента на същественост на процесуалното нарушение, допуснато от долния съд, или необосноваността на съдебното решение.

Именно затова правораздаването, в общия смисъл на това понятие,е предоставено на лица, които са професионално и житейски подготвени да изпълняват тази държавна функция. Съставите на ВКС са тези, които трябва да преценяват във всеки конкретен случай доколко твърдените пороци, свързани с неправилността на въззивното решение, разкриват белезите на „очевидност“.

Без затваряне на очите за очевидни пороци

Що се отнася до твърдението, че критерият „очевидна неправилност“ не съответства на правомощието на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица (чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Република България) и на правото на защита на гражданите и юридическите лица във всички стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България), трябва да се държи сметка за целта на предприетата с приемането на новата ал. 2 на чл. 280 ГПК законодателна промяна.

Член 280, ал. 2 ГПК изключва уредените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки, когато въззивното решение е „очевидно неправилно“. С изрична норма се разширява достъпът до касационно обжалване на въззивните решения, които не попадат в законовото ограничение по чл. 280, ал. 3 ГПК и подлежат на касационно обжалване. Намесата на законодателя дойде в отговор на, от една страна, мненията, застъпвани в практиката, че критериите за достъп до касационно обжалване затрудняват страните по гражданските и търговски дела при упражняването на правото на касационно обжалване. От друга страна, целта на законодателя е да се промени съществуващото положение в практиката на ВКС до изменението, при което недопускането на касационната жалба до разглеждане по същество се мотивира с аргумент, че макар касационната инстанция да констатира неправилността на въззивното решение в производството по чл. 288 ГПК, разглеждането на касационната жалба по същество не се допуска, тъй като не са налице предпоставките за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Разширяването на предпоставките, при които е допустимо разглеждането на касационната жалба срещу постановеното от въззивния съд решение и улесняването на достъпа до касационната инстанция съответства на конституционния императив производството по делата да бъде изградено по начин, който осигурява установяването на истината (чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България). То държи сметка и за конституционното задължение на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, уредено в чл. 117, ал. 1 от Конституцията. Доколко чрез въвеждането на основанията „вероятна нищожност или недопустимост“ и „очевидна неправилност“ за допускане до касация на въззивното решение би се гарантирало влизането в сила на по-голям брой безпорочни съдебни актове е въпрос, който зависи от разумното прилагане на тези основания от Върховния касационен съд.