Страсбург : Борбата с престъпността не е индулгенция за тотален контрол над журналистическата информация

Журналисти, адвокати и  правозащитници осъдиха Обединеното кралство по информация на Едуард Сноудън за масово следене и прихващане на  електронните съобщения 

Доц. д-р Светла Маргаритова

На 13 септември 2018 г. Европейският съд за праватa на човека постанови решение, свързано с един много актуален и „чувствителен“ въпрос – относно правомощията на държавата да осъществява контрол върху електронните средства за комуникация като средство за противодействие на престъпността.

В делото Big Brother Watch and Others v. the United Kingdom (Арplications   nos 58170/13, 62322/14 et 24960/15) са обединени за общо разглеждане по решение на Съда три жалби с 16 жалбоподатели – организации на журналисти,  правозащитни организации, както и физически лица –  журналисти и адвокати.

Основанието за депозиране на тези жалби е   изнесената  през 2013 г.   информация от бившия   служител на Американската агенция за национална сигурност Едуард Сноудън, че разузнавателните служби на САЩ и Обединеното кралство са осъществявали масово наблюдение върху елекронните комуникации  и са си споделяли програми и данни.  Жалбоподателите твърдят, че поради естеството на дейността им, техните електронни съобщения и /или предаваната  информация са били контролирани, прихващани  или събирани от британското разузнаване.  

По решение на Първа камара, на която са разпределени тези жалби, на 7 ноември 2017 г. е проведено устно изслушване на страните. Това само по себе си е показателно за сериозността  на разискваните проблеми (по правило открити заседания се провеждат, когато делото е отнесено пред Голямото отделение).

По всяка една от жалбите Съдът допуска като трети страни, които да изразят становища (в ролята им на т.н. amicus curiae), редица авторитетни международни  неправителствени професионални и правозащитни организации (по първата те са 10, по втората  – 4, а по третата – 3), като: Human Rights Watch, Access Now, Bureau Brandeis, Center For Democracy & Technology, European Network of National Human Rights Institutions and the Equality and Human Rights Commission, the Helsinki Foundation For Human Rights, the International Commission of Jurists, Article 19 и др.

В жалбата се повдигат оплаквания в светлината на чл. 8 и 10 (по другите текстове оплакванията за обявени за недопустими), свързани със: 1/ съществуващия във Великобритания ред за прихващане на електронни съобщения; 2/ споделянето на информация с чужди държави и 3/ получаването на данни за електронните съобщения от доставчиците на комуникационни услуги.

Съдът подлага на анализ  отделните текстове и раздели на  действащия във Великобритания закон за регулиране правомощията по разследването от 2000 г.                      (Regulation of Investigatory Powers Act 2000 (“RIPA”)  във връзка с повдигнатите оплаквания. Макар че законът претърпява редица промени през 2016 г., за да бъде съобразен със стандартите на Европейската конвенция и правото на Европейския съюз, Европейският съд  специално подчертава, че ще го преценява към датата на депозиране на жалбите, а не с оглед на последвалите изменения в него.

Пречупвайки оценката си през тази призма,  Съдът установява:

– нарушение на чл. 8 поради недостатъчния контрол върху избора на „носители“ на Интернет за прихващане и за филтрирането им, за търсене и избор на прихванатите съобщения за разследване и поради неадекватния характер на гаранциите, свързани с преценката кои  съобщения следва да бъдат анализирани.  Съдът посочва, че масовото прихващане на съобщения, уредено в чл. 8(4) от британския закон от 2000 г. само по себе си не нарушава Конвенцията поради голямата свобода на преценка, с която се ползват държавите при определянето какъв тип мониторинг е необходим за защита на националната сигурност. Прилагането на тази система обаче следва да отговаря на шест основни изисквания, изложени в решението му по допустимост   Weber and Saravia v. Germany (dec.), no. 54934/00, ECHR 2006‑XI. Той изрично подчертава, че британските служби за сигурност не злоупотребяват с правата си в тази сфера, но самият закон не създава достатъчно гаранции за контрол върху посочените дейности;

– нарушение на чл. 8 поради това, че в глава втора на закона от 2000 г. не се съдържат достатъчно гаранции за защита  на данните, съхранявани от доставчиците на електронни услуги  и   широк кръг от публични органи имат правото да изискват такава информация вместо тя да се ползва единствено за целите на борбата с престъпността.  Съдът насочва вниманието си към идеята на Конвенцията, че всяка намеса в упражняването на правата трябва да бъде „предвидена в закона“.  Той отбелязва, че съгласно правото на Европейския съюз всяка система, позволяваща достъп до данните, съхранявани от доставчиците на комуникационни услуги, трябва да бъде ограничена до целта за борба с престъпността и трябва да бъде подложена на  предварителна проверка от съд или независим административен орган. Европейският съд отбелязва, че доколкото този проблем е констатиран от Върховния съд на Обединеното кралство в скорошно негово решение (по повод на което той е препоръчал на Правителството да промени закона), а  правото на ЕС има предимство пред националното право, то съответните норми от раздел втори на  закона от 2000 нарушават чл. 8;

– нарушение на чл. 10 от Конвенцията поради липсата на гаранции, прилагани по отношение на поверителна журналистическа информация, както и поради режима на масово прихващане на съобщенията (и негативния ефект , който подобен контрол би могъл да има дори и поради опасенията за подобна намеса върху конфиденциалните  източници на информация на журналистите);

– нарушение на чл. 10  поради това, че в глава втора на закона (относно достъпа до данни от доставчиците на комуникационни услуги) също липсват съответните гаранции, които да ограничават достъпа да информация само за целта на закона и борбата с престъпността. Поради това той установява нарушение на чл. 10 и във връзка с режима, установен в тази глава.

Колкото до процедурите, свързани с обмена на информация между разузнавателните служби на отделните държави, Съдът не установява нарушение, тъй като отбелязва, че самата процедура е регулирана достатъчно ясно във вътрешното право и нищо не доказва, че има доказателства за евентуална злоупотреба .

Съдът не установява нарушение на другите повдигнати оплаквания по конвенцията в различните жалби.

Решението не е взето с единодушие. По отношение на установените самостоятелни  нарушения на чл. 8 и чл. 10 са изразени особени мнения от съдиите Pardalos (Сан Марино) и Eicke  (Обединено Кралство). Други съдии са изложили допълнителни мотиви, в които обясняват защо са гласували „за“ или с каква част от мотивите изразяват несъгласие.

Това решение на Съда е респектиращо както със своя обем (204 cтр.), така и с обстойния анализ  на националното и международното законодателство, на практиката на Съда на Европейския съюз, и на самия Европейски съд.  Заслужава си то да бъде анализирано и с него да бъдат запознати както съответните държавни институции, така и всички, които имат досег с подобни данни.