Без победител в делото за клевета между Борисов и Нинова, съдът отхвърли и двата иска

Премиерът трябва да плати на лидера на БСП разноските й за адвокат

Делото, в което премиерът Бойко Борисов и лидерът на БСП Корнелия Нинова взаимно се съдеха за клевета, приключи без победител. Съдия Невена Чеуз отхвърля и двата иска като неоснователни. Борисов обаче е осъден да заплати на Нинова направените разноски за адвокат от 1680 лева.

Спорът бе граждански, по Закона за задълженията и договорите. Бойко Борисов и Корнелия Нинова се почувстваха засегнати от изявления на другия, направени по време на предизборната кампания през 2017 г. Първи иск внесе Борисов, задето лидерът на БСП го нарекла „крадец“ (чрез използване на поговорката „Крадецът вика дръжте крадеца!“). Последва иск на Нинова, заради твърдения на премиера, че навремето е била „върл активист на СДС“ и задето я бе нарекъл „бъдещ диктатор“ и „госпожа Лъжа“. И двете заявления са направени в сутрешни блокове, а на Борисов – и на предизборна среща. Министър-председателят трети мандат искаше 26 000 обезщетение за накърнената чест, искът на лидера на БСП бе за 30 000 лв.

Става дума за направени оценки, включително и чрез народни мъдрости, които не могат да са клевета, обявява съдия Чеуз по иска на Борисов.

Няма данни Корнелия Нинова да е била член на СДС, но соченето на принадлежност към легитимна партия, дори и да не е вярно, също не е оклеветяване, казва съдията по иска на Нинова. За епитетите, използвани от Борисов спрямо нея признава, че могат да са и обидни, но като публична личност лидерът на БСП трябва да понася дори и шокиращи и смущаващи оценки, се сочи в решението.

То не е окончателно, може да бъде обжалвано пред столичния апелативен съд.

Из решението на съдия Невена Чеуз:

Защо Бойко Борисов не е оклеветен?

„За да се обоснове противоправно поведение на даден правен субект следва да е налице разгласяването на неистински конкретни обстоятелства, касаещи друг правен субект, които да са неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и същите да предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото.

В настоящия казус изявленията, обективирани в процесното по делото телевизионно предаване, съобразно заявения предмет на иска, касаят изнесените твърдения „Извиках Е. на сцената и казах – Ето го лицето на смелостта и демокрацията, която се осмели да каже на Б.Б. „********”” респ. изразът „********!”.

Изразът „********”, част от първото, процесно по делото, изявление е изречено от трето за спора лице, а не е собствено на ответницата. При цялостен анализ на процесното изявление и с оглед на използваната от ответницата словесна конфигурация, настоящият съдебен състав намира, че същото по естеството си представлява мнение, относно поведението на трето за настоящия спор лице. Следва да се има предвид, че правото на свободно изразяване и разпространяване на мнение е конституционно закрепено по арг. на чл. 39 ал.1 от Конституцията на РБ. Това право е основополагащо в съвременното общество и е закрепено, както в чл.10 ал.1 от Европейската конвенция за правата на човека, така и в чл. 19 т.2 от Международния пакт за граждански и политически права. Константна е практиката на ЕСПЧ, че тази свобода на изразяване важи не само за „информация” или „идеи”, които се приемат благосклонно или се считат за безобидни и неутрални, но също и такива, които обиждат, шокират или смущават /например решение от 07.12.1976 г. по делото Хендисайд срещу Обединеното Кралство, решение от 07.02.2012 г. по делото Вон Хановер срещу Германия и т.н./. Аналогично разрешение е дадено и в решение 7/04.06.1996 г. на българския Конституционен съд, който споделя рамките, очертани от ЕСПЧ. В практиката си ВКС /решение 12/ 06.02.2013 г., по гр.д. 449/2012 г. на Трето ГО на ВКС /приема, че неистинността на фактите т.е. несъществуването им в обективната действителност има правно значение за спора, само когато те са обективно позорни. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения и те могат да ангажират отговорността на ответника само ако са неверни и позорят адресата. Оценката /мнението не подлежат на проверка за вярност, предвид на обстоятелството, че същите не са конкретни факти от обективната действителност и биха ангажирали отговорността на лицето, което ги е изразило само ако са обидни. ЕСПЧ също прави разграничение между фактическо твърдение и оценъчно съждение като оценката не подлежи на доказване /решение от 08.07.1986 г. по делото Лингенс срещу Австрия/.

Процесното изявление, по съображенията, изложени по-горе съставлява мнение/оценка за поведението на правен субект, вън от страните по спора, а не засяга правната сфера на ищеца. Дали изразът „********” е обективно позорен е без правно значение за настоящия спор, доколкото автор на изявлението е трето за спора лице, а не сочения от ищеца ответник.

Второто процесно изявление „********!” по естеството си съставлява народна поговорка. Българският тълковен речник определя поговорката като народно умотворение, което има характер на стегнат устойчив израз с преносно значение и с което се изказва мъдрост, придобита от житейския опит. Поради което, настоящият съдебен състав не може да сподели твърдението, заявено в исковата молба, че съставлява „клеветническо твърдение” и „сравнение, сочещо на престъпление”. Изразът, както беше посочено, има преносно значение и не може нито да се тълкува буквално и с оглед самостойното значение на всяка отделна дума, включена в него, а още по-малко да се възприеме като израз, сочещ на престъпление доколкото подобно твърдение е в явно противоречие с естеството на народното умотворение като мъдрост, придобита от житейския опит.

Настоящият съдебен състав намира за безпредметно да преповтаря изложените по-горе в решението съображения за правото на свободно изразяване на мнение. Законът не поставя изисквания за начина, по който това следва да бъде сторено – словесно, вербално или по друг начин и това следва, както от разпоредбата на чл. 39 ал.1 от Конституцията – „писмено, устно, чрез звук, изображение или по друг начин” така и от разрешенията на КС, сторено, както с цитираното по-горе решение 7/1996 г., така и с инцидентното тълкуване на разпоредбата, дадено с решение 15/28.09.1993 г. по к.д. 17/93 г. Самото право на свободно изразяване на мнение макар да е неотменимо по арг. на чл. 57 ал.1 от Конституцията на РБ не е неограничено и безусловно. Упражняването на същото не може да накърнява права и законни интереси на други по арг. на ал. 2 от същата разпоредба. Ограниченията на правото са посочени и в чл. 39 ал.2 от Конституцията – да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда и към насилие над личността. Процесният израз, представляващ народно умотворение, не попада в приложното поле на тези разпоредби“.

Защо Корнелия Нинова не е оклеветена?

„Първото изявление, за което ищцата претендира обезвреда за причинени неимуществени вреди е това, че същата била „върл активист на СДС”. Характер на ноторно известни обстоятелства имат фактите, че СДС е политическа формация, регистрирана надлежно по ЗПП и като такава е участвала и участва в политическия живот на страната. С оглед факта на надлежна регистрация на формацията същата не преследва целите и не попада в забраните, визирани в нормата на чл. 11 ал.4 от Конституцията на РБ, нито може да бъде оприличена на сдружение от вида, посочен в нормата на чл. 44 ал. 2 от Конституцията на РБ. Правото на участие в политическа партия, като вид сдружение, е конституционно закрепено в нормата на чл. 44 ал.1 от Конституцията на РБ, поради което симпатизирането, поддържането, членуването или активното участие в надлежно регистрирана политическа партия не може да се възприеме като позорно, незаконно, обществено неудобно или морално неприемливо поведение респ. да удовлетвори изискванията на чл. 147 ал.1 и ал.2 от НК, уреждащи фактическите състави на клеветата или изискванията на „вредоносно деяние“, по смисъла на чл. 45 ал.1 от ЗЗД, с оглед заявеното в исковата молба. Няма данни по делото, а не са и навеждани фактически твърдения, че към времевия отрязък /”от 1992 г. нататък”/, визиран в процесното изказване, ищцата е упражнявала дейност или е заемала някоя от длъжностите, посочени в нормата на чл. 14 ал. 1 от ЗПП /отм. през 2001 г./ или в чл. 9 ал.1 от действащия ЗПП  /наборни и кадрови военнослужещи във Въоръжените сили на РБ, държавни служители – офицери, сержанти и граждански лица от МВР, следователи, прокурори, съдии и други/, на които е забранено членуването в политически партии, за да се възприеме това поведение като неприемливо и обществено укоримо.

Изразът „върл активист на СДС”, преценен в цялостния контекст на изказването /”Аз, Тодор Живков съм се запознал с него, когато е паднал от власт. Когато всичките избягаха от него. Когато беше опасно да стоиш до него. Тогава наеха моята фирма. Деветдесет и втора – 93 г. там някъде. По това време госпожа Н. е върл активист на СДС. И всички комунисти избягаха в СДС. Това е истината.” – абзац трети, отдолу – нагоре на стр. 5 в заключението на СТЕ/ не може да обоснове извод у настоящия съдебен състав, че авторът на изказването е обективирал извод, навел твърдение или е изказал съмнение, че политическата принадлежност на ищцата /действителна или предполагаема/ е причина да участва в управителния орган на търговско дружество, както се твърди в депозираните писмени бележки на ищцата. Такива твърдения в изказването липсват и не могат да бъдат изведени по тълкувателен път, чрез предположения или индиции.

В обобщение на горните съображения, неистинността на приписваните обстоятелства /доколкото по делото липсват данни ищцата действително да е била член на СДС/ имат правно значение ако са обективно позорни и щом изнесеното обстоятелство обективно не е позорно, е без значение дали ищецът се е почувствал засегнат. Чувствата са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани/решение 12/06.02.2013 г. по гр.д. 449/2012 г. на Трето ГО на ВКС/.

Вторият процесен израз касае фразата „бъдещ диктатор”. Това изявление е в отговор на отправено запитване от тв водещ ответникът да опише своите политически опоненти, а цялостното изявление включва „Харесва фантастиката, свръхамбициозна, бъдещ диктатор” /стр. 28 в делото/. Изразът, преценен в цялостния контекст на изказването мотивира извод у настоящия съдебен състав, че се касае за изразяване на отношение към ищцата. Както беше посочено вече, правото на свободно изразяване е конституционно регламентирано и това право обхваща както неутралните и безобидни оценки, така и тези които шокират и смущават. Същото е допустимо по отношение на всяка публична личност, чиято дейност авторът на мнението счита за обществено неприемлива като то е от естество да причини вреда, но не е противоправно деяние, освен ако не е насочено самоцелно към уязвяване на достойнството на адресата на мнението/ решение 204/12.06.2015 г. по дело 7046/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО/. Аналогична е и константната практика на ЕСПЧ /вкл. цитираното вече решение по делото Лингенс срещу Австрия/, съгласно която публичните фигури – политици, държавни служители се ползват с по-ниска степен на защита срещу критика. Не на последно място следва да се държи сметка, че същото твърдение е заявено от политик срещу друг политик, по време на предизборна кампания т.е. в момент, когато е налице сблъсък на политически идеи респ. противопоставяне на различни визии за развитие на държавата и обществото, поради което не може да се приеме, според настоящия съдебен състав, че се касае за самоцелно изказване, насочено към уязвяване на личното достойнство на адресата /настоящ ищец/. Аргумент в тази насока е и самото етимологично значение на използваната дума „диктатор”, считано от Древен Рим /”извънредна длъжност”/ до съвремието /”автократична форма на управление”/ т.е. налице е оценка по отношение на политическата дейност на ищцата, а не съставлява обидно твърдение, насочено към унизяване на личното й достойнство и интегритет. Не на последно място, подобно е и схващането, застъпено в решение от 28.07.2009 г. по делото Ласло Кароко срещу Унгария на ЕСПЧ, постановено по идентичен казус /за изявление на политик срещу друг политик в рамките на предизборна кампания/.

Третото вредоносно изявление касае изразът „**********”, изречено, съгласно фактическите твърдения в исковата молба на 21.01.2017 г. в гр. А.. Съдържанието на цялостното изказване на ответника е обективирано в текстови формат / стр. 22-23 в заключението на вещото лице/ от допуснатата СТЕ и това съдържание не е оспорено от страните. . При цялостен прочит на изказването никъде в него не е назована ищцата по делото. За да е налице обида, законът поставя изискване за постигане на персонална индивидуализация на адресата. Предмет на посегателството на обидата винаги са честта и достойнството на конкретната личност, поради което безлична, абстрактна или безадресна обида не може да бъде осъществена. Възможно е в конкретно визираната обидна реплика да не е назован конкретен адресат, но с оглед упоменатото вече задължение на съда да изследва изявлението в неговия контекст е възможно то да е посочено в предходно или следващо изречение от цялостното изявление респ. насочеността на репликите към ищеца ясно и еднозначно да се установява от цялостния му смисъл /решение 439/20.01.2016 г. по гр.д. 2773/2015 г. на Четвърто ГО на ВКС/. В рамките на настоящото производство обаче липсват ангажирани доказателства за обективирано изказване на ищцата от предходния ден /20.01.2017 г./, насочено към „каза, че ще строи, но няма да краде“, за да бъде възможно да се обективира извод в насока, че процесното изявление на ответника недвусмислено касае правната сфера на ищцата като явно насочено към нея.“