Решение на СРС: Лозан Панов е трябвало да дублира имотната си декларация, нарушил е реда на държавно управление

Съдия Ангел Павлов признава, че законът е бил „двойнствен“, но потвърждава глобата на председателя на ВКС

Председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов през 2017 г. е бил длъжен да подаде имотната си декларация за 2016 г. и пред Инспектората на ВСС, и пред съществуващото тогава специално звено на Сметната палата. А като не е изпълнил това си задължение, „виновно е нарушил установения ред на държавно управление“.

Това постановява съдия Ангел Павлов от Софийския районен  съд (СРС) и потвърждава наложената на председателя на ВКС глоба от 1000 лв. за административното нарушение.

Решението, постановено вчера, стана публичен факт едва днес, след публикуването му. Резултатът предварително бе оповестен от кръг от медии – без мотивите към него.

Разбира се, ще обжалваме пред Административен съд – София-град, заяви пред Де факто адвокатът на Панов по казуса Александър Кашъмов. Каза и друго: „Съществуването на подобно дело в правния мир само по себе си уронва престижа и авторитета на съдебната власт“.

Предисторията

Казусът с декларацията на Панов възникна, след като мащабните промени в Закона за съдебната власт от 2016 г. възложиха на Инспектората към ВСС да приема, проверява, контролира магистратите за имуществените им декларации, конфликта на интереси, интегритета и т.н. Тези норми действат от началото на 2017 г. Остана обаче задължението членовете на самия Висш съдебен съвет и на Инспектората да декларират имотите си пред Сметната палата. (Впоследствие, с новия антикорупционен закон, в сила от началото на тази година и това бе променено – едните декларират пред КПКОНПИ, другите – пред Инспектората).

В същото време „тримата големи“ в Темида – председателите на двете върховни съдилища и главният прокурор са и магистрати, и членове по право на ВСС. Затова през 2017 г. настана известно недоумение пред кого да се отчитат, „изчистено“ с изрично уточнение на страницата на Сметната палата, че тримата следва да се отчитат пред Инспектората. Да, но Панов бе глобен заради неподаването на декларация пред Сметната палата, а Сотир Цацаров – че със закъснение е внесъл своята и в Инспектората. Панов обжалва глобата си, Цацаров – не.

А междувременно тази година след проверка на НАП, не установила нарушения, последва ревизионен акт, с друг резултат – че Лозан Панов не е декларирал дължими данъци, които са били декларирани и платени от негови близки. И КНКОНПИ започна проверка. Тя може да прерасне и в досъдебно производство, оттам – в процедура за предсрочно отстраняване от поста.

За това случващото се покрай делото за наложената глоба на Панов, най-вече аргументите за нея, започват да стават обществено интересни.

Решението на СРС  (със заличени „лични данни“)

Без коментар, поместваме, със съкращения, решението на съдия Ангел Павлов.

За реда на държавното управление

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН. Образувано е по жалба на Л. Й. П., подадена чрез процесуалния му представител, срещу наказателно постановление (НП) № ПР-НП-1/10.01.2018 г., издадено от председателя на Сметната палата, с което на жалбоподателя за нарушение на чл. 4, ал. 1, т. 2 вр. ал. 4 от Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни и други длъжности, понастоящем отменен (ЗПИЛЗВДДД /отм./), изразяващо се в неподаване на съответната ежегодна декларация за 2016 г., респективно – съответно уведомление в Публичния регистър към председателя на Сметната палата в срок до 30.04.2017 г. на основание чл. 8, ал. 1 от същия закон е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лева.

При това положение (включително и предвид изложените по-долу аргументи от правно естество – виж по-долу!) действително е налице извършено от въззивника деяние (бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, което е извършено виновно (най-малкото при условията на непредпазливост под формата на небрежност, при които условия деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици от деянието си, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди – чл. 7 вр. чл. 11 от ЗАНН вр. чл. 11, ал. 3 вр. ал. 1 от НК /по въпроса за вината  виж и по-долу!/) и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред, т. е. – налице е хипотезата на административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН. Правната квалификация на нарушението, в това число приложената санкционна разпоредба, съгласно обжалваното НП (виж по-горе!) са правилни и постановлението не следва да се отменя или изменя, а подлежи на потвърждаване.

За дублирането на декларациите и смисълът от него

Настоящият съдебен състав намира, че формулирането (същото, впрочем, не е било достатъчно прецизно преди изменението съобразно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. с оглед изложеното по-долу касателно попадането на определени категории лица в обхвата на повече от една точка по ал. 1 на чл. 2 от отменения понастоящем ЗПИЛЗВДДД) на уредбата по ЗПИЛЗВДДД (отм.), в това число съобразявайки и релевантната уредба по ЗСВ, дава възможност към релевантния за настоящото дело период еднозначно да се стигне до действителния смисъл на закона и досежно обсъждания тук основен въпрос – дали и през 2017 г. жалбоподателят е попадал сред задължените субекти по въпросния отменен понастоящем ЗПИЛЗВДДД (още повече, когато като задължено лице се явява такова, което несъмнено следва да притежава изключително висока юридическа подготовка, както е в случая), а той е, че сред лицата по чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) – и след изменението, обнародвано в ДВ бр. 62/2016 г. (с което т. 5 /а и т. 6/ от визираната алинея отпада) – се включват и председателите на двете върховни съдилища като членове на В. (по право), поради което не е налице в тази връзка създадена във вътрешното ни право възможност за произвол при решаване на въпроси, свързани и с прилагането на чл. 8 от КЗПЧОС и в конкретния случай наказващият орган не е действал произволно, а в съответствие с приложимата нормативна уредба.

Разбира се, че при това положение се поставя и въпросът какъв е смисълът на декларирането по реда на ЗПИЛЗВДДД (отм.) при наличие на задължение за деклариране и по реда на раздел I „а“ от глава 9 на ЗСВ.

Отговорът на този въпрос идва при внимателната съпоставка на уредбата по чл. 3 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) и по чл. 175б от ЗСВ. Напълно вярно е, че втората включва и обстоятелства извън обхвата на първата, но е налице и обратното – в обхвата на чл. 3 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) попадат и обстоятелства, които не попадат в обхвата на чл. 175б от ЗСВ; конкретно, прави впечатление, че минималните суми по чл. 3, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 3 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) са по-ниски (съответно 5000 лева и 500 лева) спрямо аналогичните хипотези по чл. 175б, ал. 1, т. 3 и т. 9, буква „в“ от ЗСВ, т. е. – ако едно лице има задължение да извършва деклариране и по ЗПИЛЗВДДД (отм.), и по раздел I „а“ от глава 9 на ЗСВ и същото лице например през предходната година е получило плащане с единична цена 600 лева без това плащане да е извършено със средства на институцията, в която то заема съответната длъжност, то съгласно уредбата по ЗСВ деклариране не се следва, но се следва такова съгласно ЗПИЛЗВДДД (отм.), като аналогичен пример може да бъде даден и при хипотеза, че същото лице през предходната година е имало задължение в размер на 6000 лева. Иначе казано, паралелното съществуване на двата режима на деклариране по отношение на едно и също лице не е безпредметно (лишено от смисъл). Така, в обобщение, действителният смисъл на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 15 от ЗПИЛЗВДДД (отм.) е в това същата да обхваща и членовете на В., които са такива по право, включително след изменението на закона съгласно обнародваното в ДВ бр. 62/2016 г. Нужно е да бъде пояснено още и това, че оставянето на членовете на В. (сред които според настоящия съдебен състав съгласно гореизложеното попадат и тези по право) съобразно коментираното изменение в нормативната уредба, както и на директора на Националната следствена служба и неговите заместници сред задължените субекти по ЗПИЛЗВДДД (отм.) ясно показва, че законодателната воля не е в това въпросът за имуществото на всички магистрати непременно да бъде обект на контрол само от страна на органи в системата на съдебната власт и в това режимите на деклариране по ЗПИЛЗВДДД (отм.) и по ЗСВ да са винаги взаимно изключващи се. Последвалата промяна в законодателството с приемането на новия Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ) не представлява поясняване на предходно изменение в действащата нормативна уредба, а нова такава уредба, в която законодателят вече действително е отменил съществуващия съвсем недвусмислено до този момент режим на едновременно деклариране на имуществото и съобразно ЗПИЛЗВДДД (отм.), и съобразно ЗСВ касателно определени категории лица.

Институционалните съобщения са подвеждащи, да беше декларирал, нямаше проблеми

Вярно е, че е логично жалбоподателят все пак да бъде подведен от съобщенията на сайтовете на Сметната палата и ИВСС (виж по-горе!). Това само по себе си не е обстоятелство, което съгласно приложимото на територията на Република България право да обосновава липса на административно нарушение или на търсене на отговорност за него, включително като е очевидно, че не е налице в същата връзка и хипотеза на неправомерна служебна заповед по чл. 16 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, доколкото председателят на ВКС не се намира и не се е намирал в йерархическа (служебна) зависимост от органите на Сметната палата и ИВСС. Не е налице освен това в тази връзка (освен поради обществената значимост на самото деклариране от страна на председателя на ВКС на неговото имущество) и хипотеза на маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН или пък на нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 от КЗПЧОС. Хипотеза на маловажен случай би била мислима, ако след научаване за отправеното срещу него обвинение от страна на контролен орган при Сметната палата председателят на ВКС беше извършил необходимото деклариране/подаване на уведомление (с оглед изтеклия вече срок за деклариране по ЗСВ и наистина съвпадащата до голяма степен информация, предмет на деклариране по двата закона, изпълнението на задължението за деклариране/уведомяване съгласно ЗПИЛЗВДДД /отм./ дори в един кратък срок не е представлявало за въззивника значителна трудност), като не бива да се забравя и за това, че все пак се касае за един от двамата практически най-високопоставени съдии в страната, очакванията за познаване на нормативната уредба към когото при всяко положение са несравнимо по-високи спрямо тези към нарушителите при обичайните хипотези на извършване на нарушения от същия вид. Подвеждащата информация няма отношение към въпроса за справедливостта на самия процес съгласно чл. 6 от КЗПЧОС (противното не би означавало нищо друго освен „дописване“ на конвенцията), но дори и да се следваше извод в противния смисъл, то визираното (при подобен извод, противен на застъпваното тук иначе становище) нарушение на тази разпоредба от конвенцията би било отстранено именно посредством възможността при последващо след научаване за обвинението подаване на декларация/уведомление по ЗПИЛЗВДДД (отм.) случаят да се третира било като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, било дори и като малозначителен, т. е. – по чл. 9, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, при които хипотези деецът няма да бъде наказан (а при втората няма да се счита изобщо и че е извършил административно нарушение, като последващата деятелност на правонарушителя има отношение и към квалификацията по чл. 9, ал. 2 от НК, каквото становище е застъпено и в тълкувателната практика на бившия ВС). Смисълът от декларирането/подаването на съответното уведомление и по реда на ЗСВ, и по този на ЗПИЛЗВДДД (отм.), беше посочен по-горе, като съответните съждения са относими и към това дали депозирането от страна на въззивника на съответната декларация пред ИВСС води до извод – включително при съпоставка с обсъденото преди малко – за наличие на хипотеза на маловажен случай съгласно чл. 28 от ЗАНН, като отговорът на този въпрос е отрицателен, именно защото смисъл (правен и житейски) от съответното деклариране/подаване на уведомление и по двете процедури е налице.

По аргумент от чл. 14 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН незнанието на закона, в това число неправилното му тълкуване, не изключва вината.

Кой чий престиж уронва?

Аргументацията, свързана с оказван своеобразен административен натиск върху жалбоподателя във връзка с обществената му дейност, в това число свързана с твърдяно уронване престижа на председателя на ВКС, а и на правосъдието изобщо, може да бъде предмет на обсъждане по същество по друг повод, но не и в настоящото производство, в което следва да се прецени дали с оглед закона и установената фактическа обстановка НП следва да се потвърди, измени или отмени (което пък зависи от това има ли извършено от въззивника административно нарушение съгласно НП и следва ли то да се санкционира, в това число към настоящия момент, респективно – с какво наказание) и обществената дейност на г-н П., респективно – евентуалното противопоставяне срещу същата от страна на дадени лица (включително органи на публичната власт) и влиянието на всичко това върху престижа както на председателя на ВКС, така и на правосъдието в страната изобщо, няма отношение към визираната преценка, включително що се отнася до прилагането на който и да било акт на международното право, по който Република България е страна. Настоящият съдебен съд не открива аналогия между разглеждания казус и този по делото Олександр В. срещу У. (решението по което се ползва като аргумент от страна на въззивника) с оглед спецификите на различните случаи по двете производства (включително предвид това, в настоящото не става изобщо въпрос за конституирането на персоналния състав на който и да било орган на съдебната власт и влиянието на други власти върху този процес).

Не може да бъде споделена и аргументацията, свързана с твърдяно нарушаване на принципа на разделение на властите съгласно чл. 8 от КРБ, като не е налице в тази връзка и каквото и да било нарушаване на прокламираната с чл. 117, ал. 2 от КРБ независимост на съдебната власт. На първо място, следва да се има предвид, че разделението на властите, а и дори независимостта на съдебната власт от другите власти, нямат абсолютен характер; самият смисъл на разделението на властите е в това те да се контролират и възпират една друга, а съдебната власт, както и всяка друга, произхожда и съществува в нашата страна не сама за себе си, а само по волята на суверена – народа (чл. 1, ал. 2 от КРБ). На второ място, действително касае се за санкциониране на председателя на ВКС от страна на орган на изпълнителната власт и то във връзка със службата на председателя на ВКС, но не и във връзка с упражняването на самата съдебна власт, а във връзка с един чисто административен въпрос и ако се следва логиката на въззивника и процесуалния му представител в тази насока, то би се стигнало до абсурдни от житейска гледна точка положения, при които например председателят на ВКС (а и който и да било административен ръководител в системата на съдебната власт) не би могло да бъде санкциониран за нарушения, свързани с противопожарната нормативна уредба или тази по опазване на общественото здраве (и други подобни), а съдебната власт ще следва да поддържа контролни органи и във връзка със спазването на тези правила (примерно здравни инспектори); очевидно е, че действителният смисъл на разделението на властите и независимостта на съдебната власт изобщо в правото на страните от демократичната общност не е в това да се получават подобни абсурдни от житейска гледна точка положения. Изобщо, ако разделението на властите и най-вече независимостта на съдебната власт бъдат абсолютизирани като принципи, то би се получило положение, при което и не в длъжностно качество съдиите, прокурорите, следователите, членовете на В. и инспекторите при ИВСС не биха могли да станат обект на каквото и да било властническо въздействие от страна на органите на изпълнителната власт, т. е. – съдебната власт на практика би представлявала „държава в държавата“.