Задължителната адвокатска защита по граждански и търговски дела

Defakto.bg

С двудневна научна конференция за ролята на защитника като гарант на справедливия процес и като общественик,  Софийският адвокатски съвет (САК) ще отбележи Празника на българската адвокатура на 22 ноември.  Тогава се  навършват и 130 години от приемането на първия български Закон за адвокатите и уредбата на професията. В  хотел „Рамада“, зала „Рубин“ ще се проведе научна конференция на тема „Задължителното представителство от адвокат – гаранция за справедлив процес“.    

На 23 ноември  от 10.00 ч. до 13.00 ч. е вторият ден на конференцията, темата е „Адвокатът като общественик“. 

Представяме резюме на доклад за задължителна адвокатска защита, който ще бъде един от произнесените в дните на  Научната конференция.

Ивайло Костов

В приетата окончателна редакция на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. не е въведено задължително процесуално представителство по граждански дела за извършването на определени процесуални действия в първоинстанционното и във въззивното производство. В касационната инстанция е предвидено изискването писмените документи (касационната жалба, отговорът на касационната жалба и насрещната  касационна жалба) да бъдат приподписани от адвокат или юрисконсулт, освен когато страната или нейният законен представител притежава юридическа правоспособност (чл.284, ал, 2, чл. 287, ал. 1 и 2 ГПК).
Първият проблем, който може да бъде поставен при оценката на този подход, е че при въвеждане на ранна преклузия на процесуални права законодателят е „пропуснал” обстоятелството, че стандартът изисква онези процесуални действия, неизвършването в срок на които биха довели до засягане на правото на защита, да бъдат възложени на адвокат или юрисконсулт, освен ако страната или нейния законен представител не притежава юридическа правоспособност. При така изградената днес процедура пред
районния и окръжния съд по делата на първа инстанция, неучастието на адвокат при подготовката на исковата молба и особено при изготвянето на отговора на исковата молба
в голяма степен предопределя развитието и резултата от производството.  И докато ищецът може да поправи евентуалните си грешки, свързани с нередовността или недопустимостта
на предявения иск, като включително го предяви отново, ако исковата молба е била върната от съда, за ответника подобна възможност не съществува. Ако защитата му по
същество не е била изчерпателна или въобще липсва, пропускът е непоправим. При модел на гражданския процес, подобен на днес действащия в България, въвеждането на
задължително процесуално представителство по граждански и търговски дела, които се разглеждат по реда на общия исков процес, съвсем не може да се оценява единствено като
допълнителна финансова тежест за страните, а представлява необходимо условие за упражняването на правото им на защита.
На второ място трябва да се отчита обстоятелството, че законодателното разрешение в действащия ГПК производството по делата да бъде унифицирано, независимо от това дали районният съд или окръжният съд разглеждат делата на първа инстанция, трудно може да намери сравнителноправен аналог. То не е характерно и за българския граждански процес в периодите, в които правната уредба предвижда предварителна писмена подготовка на делото и ограничения за ответника да направи възражение по същество в първоинстанционния процес (1907-1922 г., 1930-1948 г.), тъй като тогава гражданските дела се разглеждат по съвършено различни процедури според това кой е компетентният съдия съобразно с изискванията на ЗГС. По мое убеждение липсата на различие в процедурата, по която се разглеждат делата от първостепенните съдилища в общия исков процес, на практика обезсмисля значението, което традиционно се отдава в българската гражданскопроцесуална теория на разпределянето на първоинстанционните дела между районните и окръжните съдилища, които се разглеждат по общия ред, и на родовата подсъдност като абсолютна процесуална предпоставка.

Според мен, въвеждането на предварителна писмена подготовка на делото с тежки санкционни последици за ответника при неупражняването в срок на правото на отговор на исковата молба има смисъл само при първоинстанционните дела, които се разглеждат от   окръжния съд, което предполага различие в процедурата на първоинстанционното производство, по която разглеждат делата районния или окръжния съд.  Когато разпределянето на делата между първостепенните съдилища се прави въз основа на цената на иска (по делата с предмет оценяеми искове, които се разглеждат по общия исков ред, това е основният разграничителен критерий), без да бъде предвидена разлика в процедурата, това разделяне очевидно е изкуствено и по никакъв начин не може да разграничи административния и финансовия ресурс, който би бил необходим за
разглеждането на малките спорове от делата, които се нуждаят не само от сериозно проучване от страна на съда, но и от значителна професионална процесуална подкрепа и
защита.

В заключение, няма никакво съмнение, че българският граждански процес днес е „своеобразен“. Използвам тази дума, за да обобщя моите изводи от съществуващата
процесуална уредба. Тя не се подчинява на вътрешна логика, нито може да се търси и да се намери някаква смислена рецепция от някоя от големите европейски
гражданскопроцесуални системи.   Струва си да се припомнят думите на Иван Коларов от 1928 г. „Защото, почне ли да се случва често, щото съдилищата да решават не в съгласие с материалната истина, населението, което гледа, че правият губи и кривият печели, ще изгуби всяка вяра в съда – а това ще бъде зло, последиците на което не могат да се
измерят”. Ако заменим думите „материална истина“ със „справедливост“, защото справедливостта в крайна сметка е целта на всяко производство, включително на
гражданския процес, неизбежно бихме стигнали до извода, че постигането на тази цел е възможно единствено при наличието на процесуални правила, които да гарантират правата
на страните в производството. Без да е самоцел, задължителното процесуално представителство е неразделна част от тези гаранции.