Сбъдва се мечтата на държавните институции да получат достъп до източниците на инфорамция

Лилия Христовска
Медии и журналисти ще потънат в дела и съдебни процедури, ако Законът за защита на личните данни се запази в сегашния си вид. А няма надежди нещата около него да се променят, поне не скоро, дори държавният глава да наложи вето. Законът сбъдна мечтата на държавните институции да получат достъп до журналистическите източници на информация, независимио от витиеватите уговорки в него.
Под претекст, че се въвежда европейският регламент за защита на личните данни (GDPR), новият закон, приет окончателно миналия четвъртък от парламента позволява на държавни органи да правят проверки на медийни публикации и журналисти за начина, по който са били оповестени лични данни. Въведен е списък от критерии, за които медията и журналистите трябва да следят. Независимо, че много от текстовете претърпяха редация и бяха съобразени критиките в дискусията, никак не са празни безпокойствата, че цялостната уредба създава условия за налагане на държавно контролирана цензура. Още повече че законът предвижда огромни глоби за нарушения, въвежда и нови основания за отказ на достъп до информация.
Значително са разширени и правомощията на Комисията за защита на личните данни като единствен надзорен орган в България, отговорен за основните права на гражданите при обработването и улесняването на свободното движение на личните данни в рамките на ЕС. Тя ще има правомощия за разследване, за даване на разрешения и становища, както и поддържане на нови публични и непублични регистри.
Не е безпочвен и призивът на Асоциацията на европейските журналисти в България (АЕЖ – България) президенът да използва правото си на вето и да върне закона за ново обсъждане в парламента. Одобрените текстове ограничават правото на изразяване, което противоречи на целта на европейския регламент за защитата на личните данни, обявиха журналистите.
Според приетите текстове ще се преценява дали журналистите законово имат достъп до данните, дали имат право да ги обработват и да ги изнасят, без да нарушават баланса за защитата на личните данни, в зависимост от естеството на личните данни и обстоятелствата, при които те са станали известни.
Един от най-тревожните проблеми е свързан с опазването на източниците на информация на журналистите. В закона е записано, че се пази тайната на журналистическите източници, но и това не е гаранция срещу огромни санкции, ако откажат да ги назоват. Отбелязано е благосклонно, че когато Комисията упражнява правомощията си, не може да се стига до разкриване на тайната на източника на информация.
„Опасенията, че с промените в Закона за защита на личните данни се подготвя жестока цензура за медиите, не се разсеяха и след второто четене на проекта в парламентарните комисии, напротив, засилиха се“, коментира Александър Кашъмов от Програма за достъп до информация.
Очевидно е, че новостите ще бъдат оставени на практиката, а докато тя се проясни никак не е ясно как журналистите ще опазват в тайната на източниците си, след като ще се изисква информация за естеството на личните данни и как те са придобити.
Без да сме убедени в качествата на проверителите и професионалните им умения да отсейват между задължението на журналистите да информират обществото и личната неприкосновеност на техните герои. И то на фона на изключителната чувстителност на властимащите, които бъдат ли притиснати за незаконни гешефти, лобизъм, дълбоки зависимости и корпоративни интереси, и пр. и пр., все съврзани „с усвояване“ на едни пари. И склонноста им в подобни случаи да се хващат за закона, през който преди това са минавали като през врата у поле.Някои от тях дори се преобразяват на обикновени („прости“ б.а. цитат) граждани с право на защита по Конвенцията за човешките права!
А като стана дума за Конвенцията, да си спомним, че съдебната практика на Съда по човешките права в Страсбург бележи особена закрила над източниците на информация. По серия дела, Съдът е обявявал, че защитата на източниците е задължително условие, за да може пресата да изпълнява ролята си на „куче – пазач“ в демократичното общество. Както и че нареждането да се разкрие източника на информация (което се очаква да намери активно приложение и у дома) би имало потенциален възпиращ ефект върху готовността на хората да дават информация. Такива нареждания трябва да са изключение и да почиват на изключителни обстоятелстав, свързани с жизнено важни обществени или лични интреси, казаха съдиите в Страсбург още в зората на българската демокрация.
По делото „Гудуин срещу Обединеното кралство“, съдът защити млад журналист, отказал да обяви своя информатор, въпреки нарежданията на съдилищата. Именно по това дело Съдът създаде прецедент чрез европейска защита на анонимните източници на журналистите и провъзгалиси за основен принцип защитата на източниците на информация от разкриване. Правото да се изразява мнение, да се дава и получава информация, както и защитата на личните данни, не са абсолютни. Но, според Съда, журналистите имат важна роля в обществения дебат и този факт е основание за високата степен на защита на тяхната свобода на изразяване и инфорамция. Затова и по делото „Лигенс срещу Австиря“ Съдът прие, че е нарушение на чл.10 от Конвеницята да бъде наказван журналист заради критиките му към политици. Когато се определя необходимоста от ограничения, не професията на журналиста е решаващ фактор, а функцията му да информира обществото, отбеляза в решението си съдът. Тези принципи са залегнали и в решението на българския КС от 1996 г. за свободата на словото. В него недвусмислено и посочено, че изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие в демократичното общество допускат не само информации и идеи, които се приемат благосклонно, но и такива които засягат, шокират или обезпокояват държавата или част от населението.
Ограниченията пред журналистите в новия Закон за защита на личните данни, бяха оправдавани и с нуждите на властите за разкриване на престъпността.
Архивите обаче помнят как преди години Голямата камара на Европейския съд осъди Холандия да плати 35 000 евро обезщетение на
Според заключението на съда не бива законното преследване на престъпниците да става чрез сплашване на журналистическите източници на информация, защото така обществото би понесло много по-голяма вреда от ползата да стигне до един или друг престъпник. издателството „Санома уитгеверс„, защото нейн орган бе принуждавал една от редакциите му да разкрие анонимен източник на информация. Прокурор на Амстердам дори бе наредил кратък арест на главния редактор на сп. „Аутоуик“ през 2002 г., защото отказал да предаде снимки, по които можело да се открият издирвани престъпници. Списанието е било принудено да предаде оптичния диск със снимките, но заведе дело срещу държавата, което губи в родината.
Отсъжданията в Страсбург са все в този дух. За българските медии и журналисти проблемът не е в европейския съд, а в пътя до него. На българска почва братството трудно ще понесе огромин глоби и сакции, ако не разкрива източниците си на информация, когато му бъде наредено. Разкрие ли ги, се обрича на професионална смърт, независимо, че санкцията е на държавата.
*Материалът е публикуван на 1 февруари във в. Стандарт