DeFakto.bg DeFakto.bg
Сегашният модел на ВСС е неефективен, той трябва да остане само кадрови орган
Калин Калпакчиев е известен. Като член на предишния състав на Висшия съдебен съвет той бе от т.нар. революционно малцинство (по определението на мнозинството), възприемано противоречиво – според гледната точка. Факт е обаче, че малцинството в този ВСС отстояваше своите принципи и не отстъпи от тях до края на мандата. В този мандат Калпакчиев оглавяваше и комисията по натовареността и съдебната карта, изготвила Система за измерване на натовареността на съдиите (СИНС), както и направила първите стъпки към реформата на съдебната карта. До която, както изглежда, надали ще стигне и настоящият ВСС.
В момента е наказателен съдия в Софийския апелативен съд и председател на Съюза на съдиите. Първата професионална дискусия, организирана от ССБ при новото ръководство, прозвуча като откат на силен обществен скандал – за мълниено спряното от апелативния специализиран съд пускане на Десислава Иванчева и Биляна Петрова от килиите под „домашен арест”. Проверка на ВКС установи, че в случая апелативният спецсъд е действал повече от спорно и неясно по каква процедура.
По инициатива на Съюза на съдиите бе проведена професионална дискусия за смисъла и прилагането на възможността за спиране на определенията по чл. 343 от НПК. Иначе казано – как, кога и по каква процедура въззивният съд може да спре определение на долния съд по мярка за неотклонение в съдебното производство. Поводът, очевидно, бе спряното освобождаване на Десислава Иванчева и Биляна Петрова от апелативния специализиран съд. До какви изводи стигнаха съдиите, които присъстваха на дискусията, господин Калпакчиев, как разтълкувахте законовия текст?
В края на миналата година Съюзът на съдиите в България обяви инициатива за периодично и редовно провеждане на професионални дискусии по актуални теми от практиката. Убеден съм, че обсъждането на актуални въпроси от съдебната практика в колегиална среда има изключителна полза за професионалното развитие на съдиите и съдийската общност и уеднаквяване на съдебната практика. Периодичните събирания в дискусионен формат и свободен разговор, модерирани от уважавани професионалисти с интерес и принос при изследването на конкретната тема, е добра практика, доказала през годините своята полезност и ефективност.
Извършената наскоро проверка, възложена от председателя на Върховния касационен съд, за образуването и администрирането на частните наказателни дела в АСНС стана повод да установим, че съдебната практика по въпроса за основанията и процедурата по спиране на изпълнението на определенията по реда на глава ХХІІ НПК е съвсем оскъдна, като същевременно за част от нея проверката констатира нарушения на правилата за образуване на делата и тяхното администриране.
По време на проведената дискусия се изложиха редица аргументи. Преобладаващо е становището, че процесуалният институт на спирането на изпълнението на определенията се отнася най-вече за тези от тях, с които съдът се произнася по въпроса за мярката за неотклонение в съдебната фаза на наказателния процес. По спирането може да се произнесе съдът, който е постановил определението. Ако не го направи компетентен по чл. 343 НПК е второинстанционният съд в производството по същество. За да има възможност да се произнесе въззивният съд трябва да е валидно сезиран с жалба или протест, които след като са администрирани от първата инстанция се изпращат заедно с делото на втората инстанция, която образува частно наказателно дело.
С други думи, право да спре определението си за промяна на мярка за неотклонение има самият първоинстанционен съд – в случая „Иванчева” спецсъдът. А въззивният съд – в случая апелативният специализиран съд, не е имал никаква законова възможност да се произнася незабавно?
В общи линии, да, до това становище стигнахме по време на дебата, без да го персонализираме.
Като е важно и друго. Какви се предпоставките за основателност на искането за спиране на изпълнението на определението, което по правило има незабавно действие ? За разлика от други процесуални закони, например в административния процес, НПК не предвижда специални основания. В общия случай това ще бъдат основания, които са от естество да причинят непоправими и тежки вреди на подсъдимия, т.е ако незабавното изпълнение на определението за мярката за неотклонение ще причини на подсъдимото лице значителна или трудно поправима вреда. Това е така, защото спирането на изпълнението на определението по чл. 270 НПК е предвидено в интерес на подсъдимия и като цяло е рядко срещана хипотеза в практиката. Не случайно и практиката на наказателните съдилища по този въпрос е оскъдна. Освен това мотивирането на искането за спиране на изпълнението с доводи за неправилност на постановеното от първата инстанция определение, по правило е изключено. Защитата срещу неправилност на определението е чрез неговото обжалване и протестиране.
Това са част от дискусионните въпроси, които бяха обсъждани в рамките на проведената среща на съдии от различни съдилища и инстанции. Изразените становища в цялост бяха в синхрон с отразените принципни съображения в доклада на съдиите от ВКС при проверката, засягаща приложението на процесуалния институт на спирането на определенията в Апелативния спецеализиран наказателен съд.
Обмяната на мнения и противопоставянето на аргументи в спокойна професионална среда е полезно и трябва да продължи. Това е начин за преодоляване на противоречива съдебна практика и за укрепване на съдийската общност и солидарност.
Имаше ли представители на специализираното правосъдие? Ако не – защо, според вас – защото организатор бе ССБ ли или пазейки се от казуса „Иванчева“?
Поканихме колегите от специализираните съдилища, както и всички останали съдии, които имат интерес в наказателното правораздаване. Може би поради по-късното узнаване за дискусията не успяха да участват много съдии, включително и от специализираните съдилища. В никакъв случай целта ни не е била да обсъждаме конкретни дела, нито да коментираме съдебни актове на колеги. И в бъдеще ще каним за дискусии всички съдии съдии без ограничения за членство в едни или други съсловни организации.
Съдиите от специализираните съдилища са наши колеги, с които трябва да имаме общи професионални форуми за срещи и дискусии. Професионалните обсъждания не трябва да служат за разделение и противопоставяне между съдиите, а напротив да ни учат да водим диалог, да приемаме различното мнение. В крайна сметка ролята на съдията по дефиниция е да бъде арбитър – да изслушва различни становища и аргументи, да може да еволюира в мисленето си.
Обявихте нов дебат – за системата за измерване на натовареността. Има ли реален проблем с приетата от предния ВСС СИНС и какъв е той – бъдете безпристрастен.
На 20 февруари организираме дискусия за възможностите на действащшата система за измерване на натовареността да отчита действително положения от съдията труд, както и за какво може да служи тази система при решаване основно на кадрови въпроси от председателите на съдилищата и съдийската колегия на ВСС.
Проблеми има при работата със системата, но основното е нежеланието на съдийската колегия да предприеме редица действия за подобряването й, както и за отстраняване на редица посочени от предишният съвет конкретни практически пропуски – като въвеждане в системата на старите дела, преразглеждане на определени коефициенти за тежест на определени групи дела; свързване на системата за случайно разпределение на делата и системата за натовареност и др.
Вместо да се вземе решение по конкретно поставените от предишния съвет практически пробеми на системата за измерване на натовареността, съдийската колегия изгуби повече от една година да обсъжда как да се измерва изобщо натовареността на съдиите. Така се върнахме отново през 2012 г., на изходната точка на проблема. Атакува се действаща система за натовареност, като се вадят отделни нейни слабости и се преекпонират без връзка с цялостната й концепция и приложение. Не се предлага нищо в замяна освен връщане към отчитане на натовареността по брой дела, но това е отдавна отминал етап от дискусията по темата, не само у нас, но и по света. Основните принципи на действащата в момента система за измерване на натовареността са признати за валидни от водещи американски специалисти по управление на делата, както и в специален доклад на Световната банка.
Така или иначе, ние организираме професионална дискусия по темата, като каним съдии, председатели на съдилища и членовете на съдийската колегия на ВСС. Добронамерено предлагаме помощта си, като в съвместно усилие със съдийската колегия да направим системата за измерване на натовареността полезен инструмент за управление на кадровите процеси в съдилищата. Впрочем в проведено наскоро от ВСС изследване сред около 600 съдии, повече от половината са подкрепили измерването на натовареността да се извършва на основата на времето, което е изразходвано за разглеждане и решаване на делата и за другите дейности на съдията.
В предния ВСС бяхте сред борбеното малцинство, сега сте начело на Съюза на съдиите. Не се ли уморихте от битки, г-н Калпакчиев? Впрочем, какви са реалните битки на съдиите днес – за реформа, за стабилност, за прозрачност и отговорност, или за какво?
Независимо от каква позиция съдията е длъжен да има мнение по въпросите за администриране на съда и да полага усилия, според силите си, за решаване на общите проблеми. Основната функция на съдията е да правораздава и за това той трябва да полага грижи за повишаване на своята компетентност и за съблюдаване на изискванията на съдийската етика. Доброто правораздаване е неделимо свързано с грижа за независимостта на съда, ефективно администриране на съдилищата, справедливо и разумно решаване на въпросите, свързани със статуса на съдиите – атестиране, конкурси и дисциплинарна практика.
В този смисъл съдията не може доброволно да абдикира от отговорностите за администрирането на съда и да остави решаването им на друг. Това е особеност на съдебната власт, която я отличава от другите власти. Илюзия е, че съдията може да върши спокойно и професионално работата си по решаване на делата, като се отчужди от всички останало и гледа отвисоко на проблемите, свързани с управлението на съдилищата и на това, което се случва в обществото. Съдиите трябва да сме много по-чувствителни в социален и хуманитарен смисъл, особено когато се касае за нещастията на уязвимите хора, и то в случаите, в които техните нерадостни съдби са отнесени за разглеждане в съда.
От дистанцията на една изминала година, че и повече, оценете новия състав на ВСС, най-вече Съдийската колегия.
Смятам, че за изминалата една година общото впечатление е, че съдийската колегия отсъства от съдийската общност и нейните реални проблеми. Отсъства и от публичния дебат за доброто управление на правосъдието.
Приеха се стандарти за реакция при засягане на независимостта на съда, но има трудности при тяхното прилагане на практика. Попълването на състава на комисията за атестирането и конкурсите се забави, а скоростта, с която се предвижват конкурсните процедури е незадоволителна. Съдийската колегия сякаш саботира работата на собствената си комисия за атестиране и конкурси. По отношение на натовареността – една година колегията не може да реши накъде да поеме и така се изгуби ценно време за решаване на неотложни задачи за подобряване на системата за измерване на натовареността. Съвета за партньорство към съвета не може да се конституира повече от една година. Въпросите за възнагражденията на съдиите и принципите за тяхното изчисляване и актуализиране не се решават след обсъждане с колегите, липсва виждане за дългосрочно стимулиране на качеството на работата, независимо от кариерния растеж.
Наясно съм, че работата в колективен орган е тромава и излишно бюрократизирана. Това обаче е заложено в самата структура и състав на съвета, която, според мен, е неефективна. ВСС трябва да се превърне изцяло в кадрови орган и да се раздели с несвойствените си правомощия. Но най-важното е да се промени положението на неговите членове – те трябва да са действащи съдии, които правораздават, а не изкуствено да се превръщат в съдебни чиновници. Това последното споделям и от своя опит като член на съвета, а и от историята на съществуване на съветите на съдебната власт от 1991 до сега.
