DeFakto.bg DeFakto.bg
Адвокат Петър Обретенов
Произнасянето на решение от първоинстанционния районен съд в едно производство по ЗАНН обикновено не представлява трудност за съдията, особено когато няма спор по фактическата обстановка и трябва само да се посочи приложимия закон. Такъв е и казусът с наложената глоба на председателя на ВКС Лозан Панов за това, че е подал през 2017г. декларация за притежаваното имущество и други имуществени интереси за 2016г. само пред ИВСС, но не и по тогава все още действащия Закон за публичност на имуществото на лица заемащи висши и други обществения държавни длъжности /ЗПИЛЗВДДД /. Ето защо, интерес предизвиква за един юрист необичайно дългото изложение в мотивите. Каква е причината: сложността на казуса или политизирането му, което е безспорен факт, защото признат за виновен е не кой и да е, а съдията с най – висш ранг – председателят на ВКС? И не само това – срещу него има открита политическа атака със заплахи да бъде подложен на „импичмънт”, т.е. да бъде отстранен от поста, който заема в съдебната власт, по причини много сходни с тези, поради които Лаура Кьовеши беше отстранена от антикорупционното звено на румънската прокуратура. Съдебното решение няма как да не бъде вкарано в политическа употреба, както от неговите противници, така и от защитници и привърженици. Коментарите са диаметрално противоположни.
За едната страна, това е тържество на правовата държава, в която всеки гражданин, дори заемащ най – висока длъжност в съдебната йерархия, е длъжен да спазва закона. Използват се дори по – силни изрази, цитирани от мотивите на решението: председателят на ВКС явно не познава или тълкува погрешно закона, а незнанието на закона не е оправдание.
За другата страна, това е чиста политическа атака срещу председателя на ВКС, който, както е всеобщо известно, е трън в очите на властта, с острите си критики срещу нейни действия и най – вече: срещу политическото й влияние в работата на съдебната власт, осъществявано главно чрез ВСС и прокуратурата, но и чрез отделни прояви на КПКОНПИ и Специализирания съд и прокуратура. Това разделение се прокарва не само в отношенията между съдебната власт, която априори трябва да стои над всякаква политическа ангажираност, със законодателната и изпълнителна власти, които се формират на чисто политически принцип. Български патент е, че подобно разделение е налице и между структурите, а даже и между отделни представители на съдебната власт, изразено най – ярко и открито във ВСС, но забележимо, за съжаление, и в редовете на магистратите
В тази усложнена ситуация, положението на първоинстанционният районен съдия, комуто се е паднало да разглежда и реши казуса с глобата наложена на председателя на ВКС е много деликатно. Какъвто и да бъде изходът от делото, той ще бъде обвинен в политически пристрастия или обвързаност от противоположните лагери. Единственото спасение от тези обвинения е да мотивира решението толкова безупречно, че да затвори устата на всички критици, от където и да идват те. Към това могат да се прибавят и други, чисто човешки мотиви: казусът дава на съдията уникална възможност да демонстрира пред обществото и в частност – пред юридическата гилдия, своята компетентност като високообразован юрист, макар и заемащ длъжност на най – ниското стъпало в йерархията съдилищата. Обстоятелството, че разрешава спор, в който едната страна е представена от юристи достигнали върха на кариерата – председател на ВКС и неговият пълномощник – адвокат с международна известност, допълнително го стимулират да даде всичко от себе си за един безупречен юридически акт, което важи особено когато той не възприема тезата на защитата
Тези особености на случая, на пръв поглед, като че ли, обясняват словесното разточителство в мотивите на решението
Успял ли е съдът да бъде на висота и с безупречни мотиви да разсее всякакви съмнения за политически привкус в едно елементарно дело срещу личност, която стои във фокуса на политически водораздел?
В едно интервю пред правен сайт, съдията заявява, че никой – и от двата противоположни лагера – не му е указвал давление и той е произнесъл решението си, както изисква закона – по съвест и убеждение. В такъв случай, интересно е да анализираме именно това решение, защото касационното такова представлява просто съгласие и преповторение на изводите на районния съдия.
Какви са фактическите и правни изводи?
На жалбоподателя е съставен акт за административно нарушение за това, че не е подал в срок, в качеството си на член на ВСС, декларация за своето „имущество и доходи в страната и в чужбина” / чл. 2, , ал.1 ЗПИЛЗВДДД /пред Сметната палата, каквито са изискванията по този закон. Същият е подал декларация, в срок за същия период, за „имущество и интереси в страната и в чужбина” / чл. 175б., ал.1 ЗСВ / пред ИВСС, съгласно чл.175б във вр. с чл.175а от ЗСВ и смята, че с това е изпълнил задължението си по закон, защото не е бил длъжен да дава дублираща декларация пред Сметната палата. Задължение за деклариране пред Сметната палата по чл. 2, ал.1, т. 5 от ЗПИЛЗВДДД, той има в качеството си на председател на ВКС, но този текст е отменен с чл.175а от новия раздел 1а от Глава девета на ЗСВ:„ Проверка на имуществените декларации на съдиите, прокурорите и следователите”, , публикуван в ДВ бр. 62/ 08.04 2016г., по силата на който имуществените декларации на всички изброени в този раздел длъжностни лица се подават пред ИВСС. Според съда, проблемът е, че с измененията и допълненията на ЗСВ, посочени по – горе, не е отпаднала т.15 на чл.2, ал.1 от ЗПИЛЗВДДД, съгласно която декларации за същите обстоятелства / виж посоченото с курсив по –горе / подават „ членовете на Висшия съдебен съвет, главният инспектор и инспекторите в Инспектората към Висшия съдебен съвет”. И тъй като председателят на ВКС е по право член на ВСС, съдът поставя въпроса дали след като за жалбоподателя е отпаднало задължението му п т.5 да декларира в качеството си на председател на ВКС, не е останало задължението му да декларира по т.15, като член на ВСС.? Съдът дава утвърдителен отговор на този въпрос, което е и основанието жалбоподателят да бъде санкциониран.
Многократно четох мотивите на първоинстанционното решение и трябва да призная, че това е трудно занимание, защото рядко съм срещал юридически акт с по – несъвършен и еклектичен синтаксис, непоследователност в разсъжденията и противоречия в логическите изводи. Както и да е: основният извод от предългото изложение е, че жалбоподателят е имал задължението да декларира имущественото си състояние в страната и в чужбина, както пред Сметната палата, по чл. 2 от ЗПИЛЗВДД, така и пред ИВСС, по чл. 175а от ЗСВ. Веднага се поставя въпроса: какъв е смисълът едно и също задължение да се изпълнява пред две институции. Този въпрос си поставя и съдът и по него са изтъкнати предълги, пълни с логически изключващи се съждения и изводи, мотиви. Излишно е да ги анализирам – това ще бъде безполезно занимание, защото тяхната несъстоятелност се доказва от факта, че с отмяната на ЗПИЛЗВДДД със ЗПКОНПИ, в чл. 35 от последния, изрично е постановено, че декларации с подобно съдържание подават всички лица, изброени в този закон, с изключение на тези, които се подават по ЗСВ. Следователно, самият законодател е счел, че е недопустимо да съществува двойствен режим, противно на извода на съда, че имало смисъл от такъв. Декларирането по ЗСВ е съобразено със специфичния статут на магистратите и с оглед на това чл.175а се явява специална норма, която изключва приложението на задължението за деклариране по ЗПИЛЗВДДД, респ. ЗПКОНПИ – общият режим за всички лица заемащи висши държавни длъжности. Този извод важи с пълно основание и за този кратък период от една година – от влизането в сила на чл. 175а от ЗСВ / тази норма влиза в сила от 01.01.2017г., но декларирането се извършва през 2017г. и срокът е до 30.04.2017г./, до отмяната на ЗПИЛЗВДДД с § 3, т.2 от ЗПКОНПИ / ДВ. бр.7/19.01.2018г./. Само за този период съдът приема, че е действал този дублиращ режим. Ако изобщо имаше резон в съществуването на дублиращ режим той би се запазил и при действието на ЗПКОНПИ, който абсорбира ЗПИЛЗВДДД. Независимо от това, прастар принцип е, че едновременното действие на две сходни по предмет на регулиране правни норми е логически изключено и ако е налице такова, действа стародавно правило: leх posterior derogat legi priori – последващият / новият / закон отменя предишния / по – стария / .
Никакви проблеми не създава обстоятелството, че т.15 не е отпаднала от чл. 2 на ЗПИЛЗВДДД. Разсъжденията, че жалбоподателят, освен председател на ВКС, като какъвто е имал задължението да декларира по отпадналата точка 5, е същевременно съдия и член по право на ВСС, а с т.15 са задължени да декларират и членовете на ВСС, ergo – Лозан Панов е бил длъжен да декларира в качеството си на член на ВСС, са пример за липса на елементарна логика при разкриване истинското съдържание на закона. Точки 5 и 6 на чл.2 от ЗПИЛЗВДДД отпадат ЕДНОВРЕМЕННО с влизането в сила на чл. 175а от новия раздел 1а „ Проверка на имуществените декларации на съдиите, прокурорите и следователите”, който поставя всички тези длъжностни лица под общ знаменател – задължение за деклариране имат всички те, без разлика на ранг и заемана длъжност. За жалбоподателя отпада задължението да декларира по чл.2,т.5 ЗПИЛЗВДДД, като председател на ВКС, но възниква задължението да декларира по чл.175а ЗСВ, в качеството си на съдия. Председателят на ВКС също има качеството на съдия, с най – висок ранг. Като такъв, той председателства пленума и общите събрания на гражданските и наказателни колегии на съдиите при издаване на тълкувателни решения, а няма пречка да участва / по принцип /и в отделни съдебни състави, каквито примери има / аналогично е положението и с председателите на районните, окръжните и апелативни съдилища /. Но с изменението на чл.16, ал.2 от ЗВС, в сила много преди коментираните събития, ВСС стана постоянно действащ орган. ИЗБОРНИТЕ МУ ЧЛЕНОВЕ напускат заеманите от тях длъжности като съдии и прокурори / чл.18,ал.1, т.2 ЗСВ / за времето през което са членове на този съвет и се възстановяват на тези длъжности след изтичане на мандата му / чл. 50 ЗСВ /. Тяхната длъжностна характеристика вече не е съдия или прокурор, а член на ВСС, те не могат да изпълняват функции като такива, а само задълженията си като членове на ВСС Аналогично е положението и с Гл. инспектор и инспекторите към ИВСС, които по начало се избират измежду съдиите, прокурорите и следователите /или най – малко е задължително да имат определен стаж като такива – чл.42 ЗСВ / и при изтичане на мандата също се възстановяват на заеманата преди длъжност – чл. 50 ЗСВ. Ето защо, всички тези длъжностни лица нямат качеството на съдии, прокурори и следователи по чл.175а ЗСВ, ergo – нямат задължение за деклариране по този закон и логично не отпада задължението им за деклариране по т. 15 на чл. 2 от ЗПИЛЗВДДД, а след отмяната му – по чл. 35 ЗПКОНПИ, каквото е положението и сега.
Категоричният извод от това не толкова сложно разкриване истинското съдържание на нормата на чл.2, т.15 ЗПИЛЗВДДД е, че под „ членовете на Висшия съдебен съвет” законодателят е имал предвид само ИЗБОРНИТЕ членове.
Следователно, председателят на ВКС не е имал задължение да декларира по ЗПИЛЗВДДД пред Сметната палата, каквито, впрочем, са и първоначалните разяснения на същата. Защо след това тя си е променила мнението и е съставила ААН е въпрос на други изследвания, но няма правна стойност.
Една староиндийска пословица казва, че истината винаги е кратка. Тези древни жители на земята са били действително мъдри, щом са изобретили „ арабските” цифри и нулата, без които съвременната математика би била невъзможна. Многословието често е израз на безсилие да улучиш целта, към която се стремиш. Толкова много излишни „ съждения” са изложени на много на брой страници, че човек остава с чувството, че стремежът е бил да се демонстрира познание на правна терминология, законови норми и правни принципи и там, където те нямат място. Включително и на конституционно равнище, с разсъждения върху принципа за разделение на властите. Той е разгледан дори на плоскостта на противопожарната нормативна уредба, което е изключителен принос към теорията.
Критичният тон на тази моя публикация може да се стори на някои колеги прекалено суров към един районен съдия, който е все пак още на първото стъпало в съдебната йерархия и трябва да се отнасяме снизходително към желанието му да блесне с разсъждения свързани с тълкуването на закона и приложението на кардинални правни принципи. Но подобно отношение не можем да си позволим към Софийския административен съд, който с решението безкритично се съгласява с тези логически объркани умувания върху приложимия закон на първоинстанционния съд. Контролните функции на Административния съд при касационното обжалване го задължават да бъде на висотата на своя ранг. Когато той се съгласява с правни недомислици и стига до абсурд с извода, че не се касаело до разширително тълкуване на закона включването в хипотезата на т.15 и членовете на ВСС по право, макар да е ОЧЕВАДНО, че те са посочени отделно и изрично в т.5 и 6 на чл.2 ЗПИЛЗВДДД и само разширително тълкуване може да ги вкара в числото на лимитативно посочените длъжностни лица по т.15, основателно е да си зададем въпроса: това на недостатъчна правна квалификация ли се дължи или на нещо друго?
С тези мотиви съдията Павлов няма да избегне упрека, че е употребен за политически цели, даже и да се е стремял да произнесе решението си „ по съвест и убеждение”. Съвестта и убеждението на съдията трябва да бъдат подплатени с логиката на закона. А юридическата общност и българската общественост са задължени критично да преценяват съдебните решения от явно политизирани процеси, като това на Софийския административен съд, а не да се задоволяват с информиране за резултати от тях. Това не е намеса в независимостта на съда, а тест дали тези, които трябва да я отстояват, се подчиняват само на закона.
