Никога не съм предполагал, че ако публично се обява в защита на процесуалните права на един обвиняем, вместо полза, ще му нанеса сериозна вреда. Затова, предварително моля за прошка от пострадалите.
Думата ми е за промяната на мярката за неотклонение с присъдата произнесена срещу Десислава Иванчева и Биляна Петрова. Не за самата присъда – признаването им за виновни и наложеното тежко наказание, а само за това процесуално действие – мярката за процесуална принуда „ задържане под стража”. Не бих си позволил да критикувам осъдителната присъда, защото като юрист с практика и като съдия, знам от личен опит колко много понякога се различава информираността на обществото и мнението му съставено въз основа на нея, от фактическата обстановка съдържаща се „ в кориците на делото”. Но в конкретния случай, процесуалните действия при задържането на обвиняемите и взетата мярка за неотклонение станаха повод за публичен дебат, защото за всички беше явно, че е прехвърлена всяка граница относно спазването на процесуалните им права, до степен на произвол, което беше констатирано в 40 страничното определение на съдията по делото Хинов, с което отказа да се подчини на диктата Апелативния специализиран съд. Действията на последния бяха преценени като грубо нарушение на процесуални норми и от проверка направена от трима върховни съдии, назначена от председателя на ВКС, което вместо налагане на дисциплинарни санкции от страна на Инспектора при ВСС, доведе до обвинение срещу Лозан Панов, че е наредил такава проверка.
С една дума, свидетели сме явления и на парадокси, които нормална съдебна система не може да си позволи. Такова е и повторното задържане на подсъдимите Иванчева и Петрова, с произнасяне на присъдата, след като първоначалната мярка „ задържане под стража” беше заменена преди три месеца с домашен арест, след драматичната съдебна битка, описана в резюме по – горе, за което изключителен принос има съдия Хинов. Естествено, той има право при неспазване условията или при промяна на обстоятелства да промени тази мярка, но възникват много въпроси във връзка с предпоставките и мотивите за това негово решение / правя уговорка, че за тях съдя по медийни публикации /. Наложеното много тежко наказание с осъдителна, но не влязла в сила присъда, „не може да бъде отчитано от решаващия съд” като основание за промяна на мярката – така е според ТР № 3/15.11.2012г. по ТД № 3/ 2012г.на ОСНК. Дори в тоталитарно време се приема от най – авторитетния тогава специалист по наказателен процес – академик Стефан Павлов[1], че обвинението в тежко умишлено престъпление не е единствения критерий за постановяване на „ задържане под стража”, а „ и в този случай тази мярка може да не се вземе, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление”.
Защо съдия Хинов се обърна на 180 градуса и зачеркна всичко онова, за което положи толкова усилия да обоснове и докаже на Специализирания апелативен съд, че скандалните му и противозаконни действия, с което отмени изменената от него / Хинов / мярка за неотклонение от задържане под стража в домашен арест, не само са противозаконни, но граничат с произвол?
В публично известните мотиви няма констатация, че подсъдимите са нарушили изискванията към тях при изпълнение на мярката за неотклонение домашен арест. Тя е изменена, защото подсъдимите считали, че техния арест е несправедлив и, което е особено показателно и заслужава специално внимание: „че се ползвали с подкрепата на много хора, което поставяло под риск стриктното изпълнение на домашния арест”. А третият подсъдим – Петко Дюлгеров – не се ползвал с такава подкрепа, поради което не е необходимо задържането му под стража.
Всеки подсъдим, който обжалва наложената му мярка за неотклонение „ задържане под стража”, счита, че тази мярка е несправедлива. Ако това негово субективно убеждение се превърне в обективна причина да му се определи по – тежка мярка, това е равносилно на отказ да му се признае правото на обжалване. А нали и Вие г-н Съдия, също приехте, че не е справедливо подсъдимите повече да бъдат в затвора и сам постановихте тази мярка да бъде заменена с домашен арест?
Другият аргумент, че подсъдимите се ползвали с подкрепата на много хора, направо ме шокира, защото никога не съм допускал, че подобен довод може да си позволи един образован и професионално подготвен юрист, който има представа за елементарни конституционни принципи и за правата на гражданското общество в една модерна, демократична, европейска държава. Подсъдимите Иванчева и Петрова винаги са се ползвали със съчувствието и подкрепата на много хора, от момента на скандалния и противозаконен начин, по който бяха задържани. Факт, признат дори от Вас, г-н Съдия, защото именно поради това намалявате глобата на Иванчева от 20 000 на 10 000лв. като компенсация за вредите, които е претърпяла от незаконните действия при задържането и обиска. И няма как да не го направите, щом като дори в доклада на Държавния департамент на САЩ е посочен като пример за полицейски произвол. и с тази компенсация действате превантивно в полза на държавата, като законосъобразно[2] и находчиво се опитвате да спестите за България по – голяма глоба от ЕСПЧ в Страсбург.
Но какво означава г-н Съдия, че подкрепата от много хора „поставя под риск стриктното изпълнение на домашния арест”? Надявам се, че с това не искате да кажете, че тези които ги подкрепят ще организират бягството им!? Тогава, какъв е този риск? Все пак, тази обща фраза трябва да бъде дешифрирана – в мотивите на един съдебен акт това означава да се посочат конкретните опасности, а не да гадаем какви са те.
Изпълнението на мярката за неотклонение „ домашен арест” е регламентирано в чл. 62 НПК:
„Домашният арест се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение о съответния орган”.
Нищо повече не е казано в закона. Трябва да се спазва само тази забрана. Тя се контролира от органите на МВР / чл.62, ал.3 /. „ Стриктно” означава изобщо да не се напуща дома или това да става със специално разрешение при наложителни обстоятелства. През повече от тримесечния домашен арест на подсъдимите не са констатирани нарушения.
Тогава какъв е този риск от забраната да не напущат дома? Подсъдимите станаха публично известни на цяла България, а даже и в чужбина. Само да покажат носа си извън дома ще бъдат веднага забелязани, хората ще алармират полицията, а журналистите веднага ще ги заснемат и засипят с въпроси. Няма даже нужда от полицейско наблюдение, макар че тази забрана може да се осъществява и чрез средства за електронно наблюдение / чл. 62, ал.6 /. Могат да им сложат и гривни, за които с години се говори, но не знам дали все още се поставят такива и защо този въпрос се мотае.
Риск от неспазване на забраната по чл. 62, ал.1 ГПК в конкретния случай изобщо не съществува или, ако теоретично съществува такъв, той е нищожен в сравнение с всички други случаи, при които беше допуснато нарушение на тази забрана. Теоретичен риск да се отклони осъдения съществува и ако той даже е в затвора, каквито примери има. Даже от средновековни зандани има романизирани опити и понеже Гешев обича фантастичните примери – негово е сравнението „ с дизелов апарат да отидеш на луната” – може би Иванчева му се привижда като съвременен граф Монте Кристо в пола.
В такъв случай, според съда съществуват някакви други рискове, които той не е посочил и за които можем само да се досещаме. За някои съществува риск Иванчева и Петрова да говорят неприятни неща за техните минали и сегашни действия. Да се свързват свободно със „ злонамерени” журналисти, враждебни на „властта”, политически партии и олигарси, които имат „ милиарди”, по израза на Гешев, причини да компрометират КПКОНПИ и обвинението. Съвсем сигурно е, че такъв риск съществува – вижте: Иванчева даже събира подписи, за да се кандидатира за депутат в ЕП. Та това е чудовищно, ще кажат тези „ някои”, които още живеят с манталитета и действат с прийомите на онова хубаво за тях време, когато, попаднеш ли в ръцете на милицията, изчезваш от белия свят. Я, по –добре, да им запушим устата и да ги пратим в Сливенския затвор, където журналисти едва ли ще отидат, а още по – малка е вероятността да се допуснат, и всичко ще бъде „ под контрол”. Никакъв риск!
Това е ясно, но този „риск” не е предвиден в законовите предпоставки за определяне мярка за неотклонение „задържане под стража”. Липсата на тези предпоставки, посочени изчерпателно според ТР № 3/ 2012г. на ОСНК, означава че всякакви други съображения са извън закона. Нещо повече, посоченото основание за съществуващ риск за изпълнение на домашния арест: че подсъдимите се ползват с подкрепата на много хора е абсурдно в едно гражданско общество, а и противоречи на изричния текст на Конституцията: подсъдимият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда и ограничения на правата му надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието не се допускат / чл. 31 /. Точно затова, НПК лимитативно посочва основанията за задържане под стража и всякакво посочване на „други съображения” е противоконституционно. Право на обвиняемия е не само да смята, но и публично да изразява мнение, че е несправедливо съден и задържан, а обществото има право да подкрепя или опровергава това негово мнение / чл.39 /. Но да се приеме, че обществено мнение за липса на справедливост в актовете на съда може да обоснове негативни процесуални последици за подсъдимия, е в такова крещящо противоречие с всякакви норми и принципи на правото, че и най – непросветения в него може да схване този абсурд.
Това е истината! Другото, останалото е мълчание, както беше казал Датският принц. Осъдени са на мълчание не само подсъдимите, но и обществото, което ги защитава! Преклонена глава – сабя не сече! Това се иска не само от подсъдимите, но и от всички нас! Разбрахте ли?
*Заглавието е на редакцията.
[1] Академик Стефан Павлов, Наказателен процес, Обща част,, изд. 1996г., стр.233.
[2][2] ТР № 5/ 15.06.2015г. по ТД№ 5/ 2913г. ОСГК.