DeFakto.bg DeFakto.bg
Изненадващо определение на Софийския апелативен съд по казуса „Христо Бисеров“
Изненадващо и забележително, прекратяването на делото за гражданска конфискация срещу Христо Бисеров, съпругата му Мария и неговия доведен син Ивайло Главинков бе потвърдено от Софийския апелативен съд.
Председател на състава и докладчик е шефът на САС Даниела Дончева (на снимката горе). Останалите от състава са Капка Павлова и Красимир Маринов.
Определението на САС е забележително по няколко причини.
Най-вече с основанието си – колкото и лъкатушно да е законодателството у нас, каквито и принципи и основания да отчита, правото на ЕС има първенство, категорични са тримата от САС.
А то, правото на ЕС, е ясно – отнемането на имоти по граждански ред не е възможно при капитулация на наказателните обвинения.
Делото за гражданска конфискация срещу Христо Бисеров се запомни и като първото, прекратено от съда след тълкувателното решение на ВКС, че оправдателните присъди са абсолютно основание за отказ за гражданска конфискация.
С мълниеносни промени обаче парламентарното мнозинство изрично записа обратното.
В същото време в Съда на ЕС има преюдициални запитвания от български съдии за съответвието на родния режим за гражданска конфискация с правото на ЕС.
А със сегашното си определение председаселят на САС Дончева заема категорична, европозиция. Индиректно – и срещу волята на КПКОНПИ и парламентарното мнозинство?!
Определението на САС по делото за гражданската конфискация от Христо Бисеров може да се обжалва пред ВКС. Стане ли, върховните съдии ще са поставени на поредно изпитание по казуса за отнемането на имоти без присъда.
Из определението на САС:
„Настоящият състав смята, че посочената разпоредба не транспонира правилно Директива 2014/42/ ЕС на Европейския парламент и Съвета от 03.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, нито съответства на духа, принципите и минималните стандарти, заложени в същата. Посочената директива установява минималните правила за обезпечаването на имущество с оглед на евентуална последваща конфискация и за конфискацията на имущество при наказателни дела. В чл.2, т.4 е дадено определение на понятието „конфискация“, съгласно което тя представлява окончателно отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление, което престъпление попада в обхвата на някой от инструментите, изброени в член 3. Според чл.4 от Директивата, държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на средства на престъпление и на облаги или на имущество, чиято стойност съответства на тези средства на престъпление или облаги, при условие че има влязла в сила осъдителна присъда за извършено престъпление, включително в резултат на неприсъствено производство, а според чл.5, предвиждащ т.нар. „разширена конфискация“, държавите-членки приемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на имущество, принадлежащо на лице, осъдено за престъпление, което може да доведе пряко или косвено до икономическа полза, когато съдът — въз основа на обстоятелствата по делото, включително конкретните факти и наличните доказателства, като например доказателство, че стойността на имуществото е несъразмерна спрямо законните доходи на осъденото лице, е убеден, че въпросното имущество е придобито чрез престъпно поведение. Предвидено е още държавите-членки да предприемат мерки, за да може да се извърши конфискацията на облаги или на друго имущество, чиято стойност съответства на облагите, прехвърлени пряко или косвено от заподозряното лице или обвиняемия на трети лица, или които трети лица са придобили от заподозряно лице или обвиняем, най-малко в случаите когато тези лица са знаели или е трябвало да знаят, че целта на прехвърлянето или придобиването е да се избегне конфискация, въз основа на конкретни факти и обстоятелства, включително че прехвърлянето или придобиването е извършено безплатно или срещу сума, която е значително по-ниска от пазарната стойност. Видно от понятията, използвани в Директивата, както и от принципите и мотивите на същата е, че тя предвижда конфискация на облаги от престъпна дейност. Целта е да се предвидят механизми за ефективно предотвратяване и неутрализиране на тези облаги, чрез конфискацията на всяко имущество, придобито от дейности от престъпен характер. Т.е. директивата предвижда конфискация на средства и облаги, но само при извършено престъпление, в която хипотеза очевидно не попада случая, при който липсва влязъл в сила акт на съда, с който да бъде установено по категоричен и безспорен начин факта на извършване на престъплението от конкретно лице.
Следва да се посочи, че директивите са част от правовия ред на ЕС, представляващ автономна правна система, която следва да се интегрира в този на държавите-членки, като взаимоотношенията между двата правопорядъка се реализира чрез установена йерархия. От практиката на Съда на ЕС следва, че предимството на правото на ЕС е основен принцип на това право. Според Съда този принцип е присъщ на специфичното естество на ЕС, като се приема, че поради своя особен и оригинален характер произтичащото от Договора право като независим законов източник не може да бъде лишено от юридическо действие от национални правни разпоредби, както и да бъдат оформени те, без да бъде лишено от характера си на общностно право и без да бъде поставена под съмнение самата правна основа на Общността (Решение от 15.07.1964 г., Costa/ E.N.E.L., 6/64, EU :C:1964:66) Във връзка с обхвата на принципа следва да се изтъкне най-напред, че с предимство се ползва правото на Съюза въобще- както първично, така и производно. От посоченото следва, че на произтичащото от Договора право, поради неговия специфичен и оригинален характер, не би могло да се противопостави в съдебно производство каквато и да е вътрешноправна разпоредба, поради което и говорим за приложимост на принципа за предимство по отношение на цялото национално право. Предимството на правото на Съюза означава, че националните правни норми трябва да отстъпят пред нормите на Съюза, с които се намират в противоречие. За да се определи дали такъв конфликт, такова противоречие съществува, трябва да се оценят съдържанието, целта и предназначението на нормата от правото на ЕС. Вътрешноправната разпоредба продължава да действа по отношение на онези аспекти, които са останали незасегнати от правото на Съюза. От гореизложеното следва, че в рамките на своята компетентност всеки национален съд има задължението да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по какъвто и да е път (Решение от 09.03.1978 г., Simmenthal II, 106/77, EU :C:1978:49; Решение от 19.11.2009, Filipiak, C-314/08, EU:C:2009:719).
На следващо място следва да се посочи, че с директен ефект се характеризират нормите на ЕС, които незабавно и непосредствено предоставят на физическите и юридическите лица субективни права, които трябва да бъдат признати и защитени от националните съдилища, като директният ефект се отнася до защитата на създадени от правната норма субективни права на индивида пред националния съд. Съдът на ЕС последователно е приемал, че една разпоредба произвежда директен ефект когато тя е ясна и безусловна и не зависи от усмотрението на евентуална мярка за нейното приложение. Въпреки че Съдът невинаги е формулирал този тест по идентичен начин, той неизменно говори за разпоредба, която е достатъчно прецизна („яснота“) и не изисква по-нататъшна мярка за изпълнение от страна на институциите на Съюза или на властите на държавите членки, предполагаща известно „поле за усмотрение“, за да се постигне ефективно преследваната цел („безусловност“). Една разпоредба има директен ефект, когато един съд е в състояние, без да прибягва до други мерки на приложение, да достигне до тълкуване, което може да бъде приложено към подлежащия на разрешаване случай.
Предвид характеристиката на директивата, съдържаща се в чл.288, трета алинея от ДФЕС, нейният директен ефект се счита за изключен по дефиниция, тъй като за да произведе своя пълен правен ефект, тя се нуждае от национален правоприлагащ акт. Но, доколкото често директивите съдържат ясни и безусловни разпоредби, които не се нуждаят от по-нататъшни мерки за изпълнение, то ако една държава-членка не транспонира директива или не я транспонира правилно, индивидуалните правни субекти, независимо от това, ще могат да извличат права от тези нейни разпоредби или иначе казано разпоредбите на директивата, които са безусловни и достатъчно ясни, могат да бъдат източник на такива права. Съдът на ЕС неведнъж е посочвал в своите решения, че „би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 288 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага. По-специално, когато органите на Общността задължават чрез директива държавите- членки да възприемат определено поведение, полезното действие на подобен акт би било отслабено, ако частноправните субекти не може да се позовават на него по съдебен ред и ако националните юрисдикции не може да го вземат предвид като част от общностното право“ (Решение от 04.12.1974, Van Duyn, 41/74. EU:C:1974:133). От това следва, че държава-членка, която не е приложила (транспонирала) една директива в предписания срок или не е направила това правилно, не може да се позовава на собствения си пропуск. Ако държавата членка е изпълнила директивата и я е транспонирала, нейното действие спрямо правните субекти се проявява посредством мерките за изпълнение (транспониране), приети на национално равнище, така че не е необходимо да се разчита директно на нейните разпоредби, освен ако мерките по приложение (транспониране) са некоректни или неадекватни (недостатъчни). В последния случай индивидуалните правни субекти може да противопоставят (да се позовават на) разпоредби от директива, които се ползват с директен ефект, само срещу държава членка, която е пропуснала да я транспонира в предписания срок или я е транспонирала неправилно, като сезираният национален съд ще следва да не приложи разпоредба от националното право, която противоречи на правото на Съюза. Възможността правните субекти да се позоват на разпоредби от директива срещу държавата е отражение на „вертикалния“ директен ефект на директивата (Решение от 18.12.1997 г., Inter-Environnement Wallonie, C-129/96 EU:C:1997:628).
Предвид изложеното, следва да се приеме, че производството, образувано пред СГС правилно е прекратено, макар и с други мотиви, доколкото по делото безспорно се установява наличие на акт на държавен орган, постановяващ прекратяване на наказателното производство спрямо двама от ответниците, което тълкувано в смисъла и принципите, заложени в посочената директива, представлява абсолютна процесуална пречка за реализирани на гражданската отговорност на лицата, ответници по делото.
Това налага извод за неоснователност на частната жалба, подадена от Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, респективно за правилност на определението в обжалваната му от нея част, поради което същото следва да бъде потвърдено.“
