DeFakto.bg DeFakto.bg
Поднасяната информация трябва да е в обществен интерес, а не „интересна за обществото”
През месец май тази година бе отправено искане от петдсет и пет народни представители за произнасяне по съответствието на чл. 25з ал. 2 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) с Конституцията на Република България и с Европейската конвенция за правата на човека. Депутатите твърдят и несъответствие с Хартата за основните права на ЕС, но Конституционният съд в своето определение по допускане на искането категорично намери Хартата за неприложима и отказва да изследва и да се произнася по съответствието на член 25з ал. 2 с Хартата. Това разбиране на КС буди недоумение, но пък позволява да се води дискусия за въвеведените в алинея 2 на член 25з критерии и обективно да се търси „абсолютното равновесие” между двете основни права – свободата на словото и защитата на личните данни.
Хартата на основните права в ЕС е от важно значение за намирането на баланса предвид факта, че този документ предвижда самостоятелен живот на „правото на защитата на личните данни”*. За сравнение, ЕКПЧ говори за „право на зачитане на личния и семейния живот”, което включва и личните данни на гражданина. Когато се търси равновесната точка между защитата на личните данни на индивида и свободата на словото именно Хартата, а не ЕКПЧ, може да подпомогне този процес и то в защита на свободата на словото.
Решението на законодателя да отдели правото на защита на личните данни като самостоятелно основно право предполага и изисква да бъде направен анализ на съдържанието на личните данни, даже по-скоро, на видовете лични данни, които това право покрива и така да бъде оптимизиран процеса по изнасяне на лична информация за отделния индивид в обем и вид, който обслужва свободата на словото, а не прикритата под определението „в обществен интерес” интригуваща, пикантна новина за някого, невинаги истина, обикновено компрометираща го, която се препредава от човек на човек (клюка). Практическо приложение на този модел на преценка и прилагане са именно залегналите в чл. 25з ал. 2 от ЗЗЛД критерии, които не могат да бъдат пречка на свободата на словото, ако се прилагат от отговорни и мотивирани от здрав морал и високи нравствени ценности журналисти.
За илюстрация на заявеното по-горе разбиране, настоящият материал посочва, без претенциите за изчерпателност и научна задълбоченост, някои от основополагащите елементи, които биват съобразявани от законодателните и правоприлагащи органи когато се постави въпроса за защитата на две различни и еднакво значими права на гражданското общество: правото на неприкосновен личен живот (член 7 от Хартата: Зачитане на личния и семейния живот и чл. 8 от Хартата: защита на личните данни v. чл. 8 от ЕКПЧ: Право на зачитане на личния и семейния живот) и свободата на словото (чл. 11 от Хартата: Свобода на изразявне на мнение и свобода на словото v чл. 10 от ЕКПЧ: Свобода на словото).
Свободата на словото не е абсолютно право и не следва да бъде механично защитавано, още по-малко за сметка на личния живот на отделния гражданин. В този смисъл е и разбирането на самата Конвенция, която в чл. 10 ал. 2 изрично предвижда възможността за законодателни ограничения и дерогации когато такива са необходими с оглед по-висши обществени цели на националната и обшествена сигурност и/или съхраняване на морала и доброто име на индивида.
Самото въвеждане на критерии (което също, освен съдържанието им, е намерено за увреждащо и несправедливо в Искането до КС) е в пълно съответствие с разбирането както на ЕКПЧ, така и на Хартата, че осигуряването на баланс (равновесна точка) между правото на защита на личния живот и личните данни и правото на свободно изразяване и информация е conditio sine qua non при преценката дали едно или друго действие, информация, мнение, изявление е допустимо и законово коректно.
Самият Европейски съд по правата на човека е разработил поредица от относими критерии, които трябва да бъдат взети предвид, по-специално (i) приноса към дебат от обществен интерес, (ii) известността на засегнатото лице, (iii) предмета на репортажа, (iv) досегашното поведение на съответното лице, (v) съдържанието, формата и последиците от публикацията, (vi) начина и обстоятелствата, при които е била получена информацията, (vii) нейната достоверност. В този смисъл ЕСПЧ, 27 юни 2017 г., Satakunnan Markkinapörssi Oy и Satamedia Oy с/у Финландия, CE:ECHR:2017:0627JUD000093113, § 165).
Тези критерии не се различават по своята същност от критериите, въведени от ЗЗЛД. И всяко различно твърдение би поставило основателния въпрос защо когато външна на нашата законодателна и правораздавателна система поставя ограничения, намираме подхода за разумен и справедлив, а когато националният законодател е съобразил е практиката и наученото и е създал предпоставки да защити страната ни от последващи съдебни санкции, е налице склонност към отричане на неговото (на законодателя) решение. Националният законодател изрично е посочил, че въведените критерии не са изчерпателни (чл. 25 ал. 2 т. 10 от ЗЗЛД) и е предоставил на личната преценка на този, който изнася информацията, независимо дали е цитира или дава личен коментар или становище, да направи професионално отговорна оценка дали посланието, което се прави с един или друг журналистически материал е от такова значение за обществото и неговия интерес, че да бъдат оправдани евентуалните неблагоприятни последици от незащитата на личните данни и живот. Така предвидените от законодателя критерии в ал. 2 на чл. 25з от ЗЗЛД целят постигане на равновесието между журналистическата свобода и правото на неприкосновеност на частния живот.
Основният механизъм за откриване на точката на баланса е безпристрастната преценка за целта на разпространението на информацията, съответно мнението и/или идеите. Целта трябва да издържа на критериите за „журналистическа”. Недопустимо би било събраната под предлог на журналистическо разследване информация да има за цел да бъде постигнат резултат, който е различен от разпространението на информация, мнение или идея, които да предизвикват обществено значим резултат, например дебат по конкретен въпрос или по такъв, който е от принципно значение за обществото (Решение по С-345/17, т.т. 60 – 63). Изнасяната информация е необходимо да бъде от обществен интерес, а не „интересна за обществото”. Разликата е елементарна и се състои в това че „обществения интерес” е значим и оказва дълготраен и всеобхватен ефект върху обществените отношения и отделните граждани като членове на същото общество; а „интересна за обществото” е информацията, която е интересна за отделен гражданин, не носи обективна „принадена стойност” за този гражданин, за обективното качество на живот, за реализиране на правата и/или в помощ на задълженията, които гражданина има като част от обществото, а предствалява субективната наслада от сензацията, която продава вестника или показва на гражданите, че има и други зле.
Или, „интересната за обществото” информация задоволява любопитството на определена група от хора, била тя и много голяма и може да бъде наречена „клюка”. Не е задължително да е невярна информацията, за да е неправомерна по критериите на чл. 8 от Хартата, респективно чл. 7 от Хартата и чл. 8 от Конвенцията. Дори и вярна, информацията, за да попадне в обсега на „в обществен интерес”, трябва да бъде преценявана през призмата на посочените вече по-горе критерии, възприети от ЕСПЧ.
Критериите в ал. 2 на член 25з от ЗЗЛД трябва да бъдат разглеждани съвкупно с останалите текстове на член 25з, който се отнася за свободата на словото и където в максимална степен законодателят се е възползвал от възможностите за дерогация на ограниченията, предвидени в член 85 параграф 2 от GDPR. Логиката, която мотивира разбирането, че критериите не са единственото, което регламентира дейността на журналистите, се основава на това че от пълния текст на чл. 25з и съответните препратки към ОРЗД е видно, че законодателят не е поставил самоцелни ограничения пред свободата на словото, а напротив – предвиждайки възможно най-широк обсег на навлизане на журналистите в личното пространство на отделния член на обществото, е поставил някои предели, отвъд които дейността по предоставяне на информация, мнения и идеи спира да е „журналистическа дейност”, още по-малко в „обществен интерес”. Очевидно е за нашата действителност, че определението „за целите на журналистическата дейност” не винаги може да бъде отъждествено със съдържанието и същността на понятието „свобода на словото”, което безспорно е сред основните права, защитавани както от ЕКПЧ, така и от Хартата.
За илюстрация на горното, конкретен пример от нашия закон, е разпоредбата на чл. 25з ал. 3 точка 1 предл. последно, а именно, че ограниченията на чл. 25в не се прилагат когато обработването на личните данни е за целите на журналистическата дейност. Следователно, законодателят е дал видим приоритет на свободата на словото пред защитата интересите на лица под 14 годишна възраст, т.е. на децата. Вероятно това законодателно решение – за липса на ограничения при обработването дори и по отношение на децата – се мотивира от доверието на законодателя в журналистическите етика и морал, които упражняващите тази дейност, притежават и ще спазват, правейки надлежна проверка по предвидените критерии за установяване на баланс между свободата на словото и правото на защита на личните данни, респективно неприкосновеност на личния живот. В този смисъл са и Указанията за запазване на неприкосновеността на личния живот в медиите, одобрени съвместно през юни 2018 г. от Ръководния комитет по медиите и информационното общество
(CDMSI) и Комитета по Конвенция 108 (Конвенция на Съвета на Европа за защита на личните данни).
Понятието „журналистическа дейност” няма конкретно законово определение, но в съдебната практика, включително и в тази на ЕСПЧ и на СЕС, са налице множество Решения и Заключения, в които по пътя на разсъжденията и конкретните практически приложения, се достига до възможните и допутими елементи на това, което в действителност, обективно, би било „в интерес на обществото” и следователно, съставлява „журналистическа дейност”.
Сред тези елементи е задачата на медиите да възпитават обществото и бъдат безпристрастен гарант за оптималното функциониране на демократичното общество. Евентуалното ограничаване на свободата на словото се подчинява на условието „да бъде необходимо” за обществото, т.е. за толерантността, която се очаква да има в демократичното общество и която се постига чрез еднаквото уважително отношение, зачитане, на правото на „свобода на изразяване на мнение и свобода на информация”, от една страна и от друга, „зачитане на семейния и личен живот” и „защита на личните данни”. Множество са примерите от националната ни съдебна практика, в които решаващият съд е допуснал равновесието да бъде нарушено с тезата, че процесният журналистически материал съставлявал лично становище на журналиста и/или дословно взети данни от други източници и съдът не може да поставя ограничения. Това разбиране, превърнало се в трайна съдебна практика, обаче, не държи сметка за това че и самият избор от страна на журналиста какви/кои точно данни да разпространи представляват израз на субективна преценка на този, който ги разпространява. Този избор е свързан всъщност най-малко с преценката, че тези данни са интересни за адресата. Дори самото предоставяне на буквално цитирани данни може да допринесе за обществени дискусии, и следователно да се окаже от обществен интерес.
Наличието на „обществен интерес” е обективно и безспорно, когато разкритата информация е свързана с възможността да се проведе същински дебат по значима за обществото тема/въпрос, да се осигури прозрачност на политическия живот или информацията относно идеите и мненията, както и относно поведението на политическите фигури. Съдът на ЕС намира за допустимо всяка отделна държава да съблюдава собствените критерии за обществена значимост предвид присъщите на обществото морал, култура, религия, обичаи. (С-36/02, C-244/06 и др.). Следователно, характеристиката „от обществен интерес”, също не е абсолютна категория и изисква предварителна преценка: изнасянето на данни за личния и семейния живот на обектите на обществения дебат, например снимки от домашни тържества, емоционални отношения, личен имейл адрес, чувствителни данни и пр., по-скоро, са неотносими към същината на обществения дебат, който по принцип се основава/произтича от позицията на обществените фигури по един или друг въпрос. Евентуалните подробности от личния им свят могат да бъдат обяснение за едно или друго поведение на конкретния общественик, но обективно погледнато, за обществото не са от значение личните и личностни причини довели до това, което намира отражение в и върху обществото. Следователно, ровенето в личния живот не допринася за обективността и резултатността на дебата. Във връзка с горното са множество решения на ЕСПЧ, сред които по-значимите са News Verlags GmbH & Co.KG от 11 януари 2000 г., 31457/96, § 54; Tammer от 6 февруари 2001, 41205/98, § 68; Решение по дело Éditions Plon от 18 май 2004 г., 58148/00, § 44; Stoll от 10 декември 2007 г., 69698/01, § 118 и сл.; Nikowitz и Verlagsgruppe News GmbH от 22 февруари 2007 г., 5266/03, § 25; News Verlags GmbH & Co.KG от 11 януари 2000 г., 31457/96 § 56; Editions Plon от 18 май 2004 г., 58148/00, § 44.
По отношение на личния живот, включително и когато той се развива извън дома и извън кръга на роднините и близки приятели, дори и на личности, които безспорно могат да бъдат посочени като публични и за които може да се каже, че сами са се поставили в центъра на общественото внимание, са допустими и оправдани очакванията правото на защита и конфиденциалност да бъде упражнено необзпокоявано. В тази връзка са и разсъжденията на ЕСПЧ в дело Р. G. и J. H. от 25 септември 2001 г., 44787/98, § 57.
Дискусията по въпроса кои от информациите, свързани с обществените личности, са свобода на словото и кои са „зрелища” може да продължи безкрайно и е почти невъзможно да се достигне до конкретни правила. Всеки отделен случай има свои особености и подробности, които се очаква да бъдат съобразени когато се налага да се преценява дали основателно, заради обществен интерес, е нарушено личното пространство на конкретния индвид. Подлежи и на дискусия коя личност е действително обществено значима и коя търси сензацията, за да се говори за нея, т.е. сама изнася личния си живот на показ. Възможните хипотези, при които е необходимо да се преценява кой интерес следва да бъде приет за приоритет са безброй. Критериите, които ЗЗЛД поставя са от една страна, национално отговорна гаранция за защита на личния живот на гражданите и съответно на личните им данни, а от друга – предизвикателство към отговорността на тези, които казват, че правят журналистика.
* “Лични данни” са всички видове информации и сведения, независимо от формата на излагане (вербална, материална, техническа), които позволяват да бъде разпозната конкретната личност (понякога и само инициалите са достатъчни, за да се разбере за кого се говори) и/или съобщават подробности за характера на личността, включително и за физически и физиологични особености; за заниманията, които не са при и по повод професионалната функционалност на личността; подробности, които са известни на тесен кръг от хора, с които конкретната личност има емоционална връзка (родствена, любовна, приятелска), включително и по отношение на културните, социални, икономически и прочие интереси на същото това лице като човешки индивид.
