DeFakto.bg DeFakto.bg
Две нови тълкувателни дела са образувани във Върховния касационен съд. Едното е на Гражданската колегия за тълкуване на норми на КТ, свързани с явяването на работа на възстановен работник. Второто е съвместно на Гражданската и Търговската колегии за прекъсването на давността при признаване на вземане от длъжника (по ЗЗД).
От кога тече срокът за явяване на работа възстановен работник?
В тълкувателно дело № 3/2019 г. Гражданската колегия на ВКС ще отговоря на въпроса:
От кога тече двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ – само от получаване на нарочно съобщение от първоинстанционния съд, разгледал делото, или и от узнаването за влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа, което не съдържа съобщение за явяване на работа в определен срок?
Нормата на чл. 345, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) гласи, че при възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от работодателя или от съда той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини.
Тълкувателното дело е образувано, след като с определение № 264/24.06.2019 г. по гр. дело № 4768/2018 г. състав на Трето гражданско отделение на ВКС е спрял производството по делото и е предложил на ОСГК да постанови тълкувателно решение по въпроса, тъй като се разрешава противоречиво от Върховния касационен съд.
В мотивите на определението се посочва, че в решението по гр. дело № 946/2015 г. на ВКС, III г. о., е постановено, че съдът е този, който следва да изпрати съобщение до работника или служителя по чл. 345, ал. 1 от КТ и след получаването му от него започва да тече срокът. При липса на съобщение по чл. 345, ал. 1 от КТ не тече срок за явяване на работа, респективно счита се, че последният започва да тече от момента на изявяване воля от страна на работника или служителя да се върне отново на работа при положителен резултат от провеждане на иска (по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ) за възстановяване на предишната работа.
В решението по гр. дело № 1559/2016 г. на ВКС, IV г. о., е възприето различно становище по въпроса относно началния момент на двуседмичния срок, в който работникът може да заеме работата, на която е възстановен след отмяна на незаконно уволнение. Според него срокът тече от получаване на изпратеното от първоинстанционния съд съобщение след влизане в сила на решението за възстановяване на работа; ако не е изпратено такова съобщение – от момента, в който работникът се е явил в предприятието да започне работа; а ако е узнал по друг начин, независимо от впоследствие полученото съобщение от съда, срокът тече от узнаването. С упълномощаването на адвокат на определена дата за представителство пред съдебен изпълнител във връзка с издадения изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила решение за събиране на присъдените деловодни разноски е налице узнаване за влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа и от този момент тече двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 от КТ за явяване на работа.
Прекъсването на давността при признаване на вземането от длъжника
Тълкувателно дело № 4/2019 г. на Гражданската и Търговската колегии на ВКС на тълкувателно е по въпроса: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“
Тълкувателното дело е образувано, след като с определение по търговско дело № 1777/2018 г. съдебен състав на Второ търговско отделение на ВКС е спрял производството по делото и е предложил на ОСГТК да постанови тълкувателно решение по поставения въпрос поради констатирана противоречива практика на състави на ВКС, постановена в производство по чл. 290 от ГПК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
В определението е посочено, че в една част от съдебните актове е прието, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
Противното разрешение е дадено в друга група решения. В тях на въпроса дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД е даден отговор, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно нормата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма, като за това е достатъчно длъжникът да направи такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия.
