Обезпеченията в наказателния процес трябва да са пропорционални, за да отговарят на стандартите на Европейския съд

Светла Маргаритова

Обезпечителните мерки в наказателния процес трябва да са
пропорционални, за да отговарят на стандартите на Европейския съд
Те не трябва да засягат в по-голяма степен от необходимото правата на отделния индивид, независимо че срещу него е започнало наказателно преследване.
Това е основната поука от постановеното на 7 ноември 2019 г. решение на Европейския съд по правата на човека по делото Apostolovi v. Bulgaria

Фактите

Жалбоподателите са съпрузи. Едно от техните деца е с тежки вродени увреждания, поради което му е определена 100% инвалидност. То се нуждае от непрестанни медицински грижи и получава месечна инвалидна пенсия, която към 2008 г. е 164 лв.
Случаят се отнася до запориране на банкови сметки и възбрана върху недвижимото имущество на семейството в хода на наказателен процес, започнал срещу съпруга за извършено от него престъпление и трудностите, пред които е било изправено семейството да заплаща медицинските разходи, необходими за техния син, поради неоправданата и продължителна намеса в собствеността им .
През ноември 2008 г. срещу първия жалбоподател е образувано наказателно производство и му е повдигнато обвинение по чл. 252, ал. 1 от НК за извършването на банкова дейност без лиценз в съучастие с още едно лице.

През 2012 г. Хасковският окръжен съд го осъжда на лишаване от свобода от две години, глоба и отнемане на осн. чл. 53, ал. 3, б. „б“ от НК на сумата от 29 440 лв солидарно с втория подсъдим и 29 440 лв отделно само от жалбоподателя. Тази присъда е обжалвана, отменена,
върната на прокуратурата, след което процедурата започва отново. При повторното разглеждане на делото през 2016 г. жалбоподателят отново е признат за виновен и е осъден на една година лишаване от свобода условно. Съдът не прилага нормата на чл. 252, ал. 2, предвиждаща конфискация, отчитайки продължителността на наказателния процес и тежкото здравословно състояние на сина на жалбоподателя. Тази присъда влиза в сила на 9 март 2018 г. след обжалването й пред апелативния съд и ВКС.
Веднага след като на първия жалбоподател е повдигнато обвинение по чл. 252 от НК прокуратурата отправя искане до съда на осн. чл. 72, ал. 1 НПК за прилагане на обезпечителни мерки срещу имуществото на жалбоподателя с оглед характера на престъплението, за което е привлечен като обвиняем. Съдът разпорежда да бъдат запорирани 35 банкови сметки, регистрирани на името на жалбоподателя (в тях в онзи период има 88 784 лв, 300 евро и 23 565 долара), както и възбранява три недвижими имота, обосновавайки се, че има достатъчно доказателства, че първият жалбоподател е извършил престъпление, за което се предвиждат наказания глоба и конфискация, чието ефективно изпълнение трябва да бъде обезпечено, както и че той е собственик на това имущество.
На 31 март 2009 г. жалбоподателят обжалва това решение, изтъквайки, че съдът не е взел под внимание факта, че имуществото, което е обект на обезпечителни мерки, е семейна имуществена общност и половината от него принадлежи на съпругата му, както и с оглед уязвимото в здравословно отношение положение на детето им. Жалбата му е отхвърлена поради пропускането на законно определения срок за жалба.
Определението на окръжния съд е оставено в сила от АС-Пловдив.
На същата дата жалба със същите мотиви е депозирана от името и на двамата жалбоподатели. Жалбоподателката посочва, че два от трите недвижими имота, както и всички банкови сметки са семейна имуществена общност, поради което е недопустимо налагане на обезпечения на нейната половина от тях. Наред с това тя изтъква липсата на доходи за поддръжката на здравословното състояние на техния син както и че окръжният съд не е взел под внимание разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от НК и не е установил какви са необходимите средства за живеене на подсъдимия и неговото семейство за една година. Жалбата е оставена без уважение с мотива, че наказателното производство все още не е приключило. Решението на съда е обжалвано пред Апелативния съд в Пловдив. През юли 2009 г. въззивната инстанция разпорежда да се
отмени запора върху ½ от сумите по банковите сметки, отчитайки, че срещу съпругата не са повдигани никакви обвинения. Съдът не взема предвид аргументите, свързани със заболяването на сина на жалбоподателите.
През май 2013 г. първият жалбоподател сезира прокуратурата с искане да бъде вдигнат запорът върху банковите му сметки поради твърде продължителния период, в който те са замразени и липсата на необходимост с оглед размера на наложената му глоба. Той посочва в молбата си, че обезпечението върху неговите недвижими имоти е достатъчно, за да гарантира събирането на вземанията срещу него, още повече като се вземе предвид необходимостта да се прават разходи във връзка със здравословното състояние на сина му. Прокуратурата не предприема никакви действия поради което през есента на с.г. жалбоподателят сезира Окръжния съд със същото искане.
Първоначално по него има произнасяне на гражданска колегия, но нейното решение е обявено за недопустимо от апелативния съд, който намира, че само наказателният съд, разглеждащ делото, е компетентен да се произнесе по искането. С окончателно решение от януари 2014 г. Окръжният съд вдига запора върху банковите сметки на жалбоподателя, а след присъдата през 2016 г. е отменена и възбраната върху недвижимите имоти.
През 2010 г. втората жалбоподателка предявява иск на осн. чл. 49 от ЗЗД срещу съда, издал обезпечителната заповед. Тази искова претенция е отхвърлена с влязло в сила решение на ВКС поради това, че отговорността в такива случаи е на органа, който е поискал обезпечението, а не на съда. През септември 2013 г. жалбоподателката предявява иск срещу прокуратурата, посочвайки, че тя оценява своите неимуществени вреди на стойност 50 хил. лв, но предявява иск за 2000 лв. Сред обстоятелствата, които изтъква, е стресът, който е преживяла поради затрудненията да осигури адекватни медицински грижи на детето им. Съдът уважава изцяло исковата претенция, а шест
месеца след влизане на решението в сила сумата й е изплатена.
Втора искова молба от страна на жалбоподателката за претенции за неимуществени вреди е предявена срещу прокуратурата през 2015 г., този път за сумата от 5 000 лв. Съдът отхвърля исковата претенция поради погасяването й по давност, отчитайки началния период от датата на налагането на обезпечителните мерки през 2008 г.

Преценката на съда

Европейският съд уважава възражението на Правителството, че втората жалбоподателка е загубила качеството си на „жертва“, тъй като търсената от нея защита се е увенчала с уважаване в пълен размер на исковата й претенция.
Съдът намира, че оплакването на първия жалбоподател относно първоначалното замразяване на банковите му сметки и възбраната върху имотите му е допустимо и го разглежда по същество.
Той констатира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателя се основава на закон, който е ясен и предвидим и целта, която преследва, е да се защити общественият интерес. Според него основният въпрос в този случай е да се установи дали съществува разумна връзка на пропорционалност между преследваната цел и средствата за нейното осъществяване. Той отбелязва, че замразяването на активи в рамките на наказателно производство с оглед възможността за евентуалното удовлетворяване на наложените санкции глоба и конфискация само по себе си не е укоримо и не влиза в противоречие с изискванията на Конвенцията. Но тъй като то е свързано с риск за неоснователно възпрепятстване на възможността на засегнатите лица да се разпореждат със своите активи, е необходимо да има достатъчни процесуални гаранции, че предприеманите мерки не са произволни и непропорционални. Тези процедури трябва да предоставят на засегнатите разумната възможност да се обърнат към компетентен орган, с оглед да им се предостави възможност да се постигне справедлив баланс между конкуриращите се интереси.(§96)
Съдът констатира, че производството по налагане на обезпечителни мерки е едностранно, лицето не получава информация за провеждането му и поради това жалбата срещу предприетите действия няма суспензивен ефект. Той не установява пропуск и несъответствия в самата процедура по обжалване, която допуска устно изслушване само при поискване от страна на засегнатото лице и то едва пред въззивната инстанция, а не при първоначалното гледане на делото по жалбата, което е само по документи; нито поради това, че съдът не е анализирал налице ли са достатъчни доказателства за извършеното от жалбоподателя престъпление, защото в неговия случай развоят на делото показва, че този въпрос не е спорен.

Европейският съд подчертава, че процедурните гаранции по чл. 1 от Протокол 1 не са същите както по чл. 6 §1.
Той констатира, че прегледът на първоначалното обезпечаване на доказателствата не отговаря на изискванията на чл. 1 от Протокол 1, тъй като нито един национален орган не е взел под внимание изтъкнатите аргументи, че жалбоподателят се нуждае от свободен достъп поне до част от активите си, за да може да покрива медицинските разходи на сина си. Нито една от съдебните инстанции (окръжен и
апелативен съд), разглеждащи искането му, не се произнасят по тази част на аргументите му. Това според ЕСПЧ има решаващо влияние върху пропорционалността на блокиране на цялото имущество на жалбоподателя. Апелативният съд отбелязва, че този аргумент е неотносим към предмета на делото, което според ЕСПЧ произтича от липсата на законова разпоредба, уреждаща подобни ситуации. Европейският съд обаче констатира, че е необяснимо защо е пренебрегната разпоредбата на НК, насочена към създаването на гаранции, че дори и при вероятност да бъде наложена конфискация на имуществото или глоба, подсъдимият и семейството му трябва да разполагат със
средства, които ще са достатъчни за издръжката им в продължение на една година.
Макар че жалбоподателят не представя доказателства каква сума е била необходима за осигуряване на адекватно медицинско лечение на неговия син, ЕСПЧ приема, че това в случая няма голямо значение. Според него „задължение на националните съдилища е да се убедят, че замразяването на активите на първия жалбоподател няма да му причини повече вреда от тази, която неизбежно произтича от подобни мерки.“(§104)
Съдът, позовавайки се на собствената си практика, подчертава, че макар всяко изземване да води до вреда, действителните щети, понесени от засегнатите, не трябва да бъдат по-големи от тези, които са неизбежни, за да са съвместими с член 1 от Протокол № 1 (Borzhonov v. Russia, no. 18274/04, 22 January 2009, § 61; Džinić, v. Croatia, no. 38359/13, 17 May 2016, § 68 in fine; and Piras v. San Marino (dec.), no.
27803/16, 27 June 2017; § 55)
ЕСПЧ установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 .
По повод повдигнатото оплакване на първия жалбоподател за нарушение на чл. 13 Съдът преценява, че то е допустимо, но не намира за необходимо да го анализира самостоятелно.