Съдия Джон Тунхайм: Изборът измежду един кандидат за главен прокурор е проблемен, няма истинско състезание

Defakto.bg

Общият ВСС прави съдиите зависими от прокурорите, а политическата квота – от влиянието на управляващите

Изключено е подчинени на обвинител №1 да го разследват

Съдия Джон Тунхайм е председател на федералния съд в Минесота. Той е съдия от 1995 г. и има дългогодишен международен опит по различни програми в Косово, Узбекистан, Грузия, Унгария, Русия, Черна гора, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Йордания и Литва. Участвал е в разработването на обучителна програма по съдебна етика, която се използва от Института на американската асоциация на юристите (ABA/CEELI) в Прага.

Съдия Тунхайм е изпълнявал функциите на директор на Американския наблюдателен съвет за сведения относно убийството на президента Джон Ф. Кенеди – независима федерална агенция, отговаряща за преразглеждането и разпространението на разсекретените правителствени протоколи, свързани с покушението. От 2005 г. досега е председател на Комисията по съдебна администрация и управление на делата към Съдебната конференция на САЩ. 

Тази седмица съдия Тунхайм бе на посещение в България по покана на Българския институт за правни инициативи, за серия лекции в страната. Първото му посещение у нас е през 2009 г.

 

Посещението ви съвпадна с ключов за съдебната власт в България момент – избора на нов главен прокурор. Какво чухте, какво разбрахте за този избор, как го оценявате, съдия Тунхайм?

Тази седмица имах възможността да се срещна с много юристи в България. Личното ми мнение е, че когато няма реално състезание, това винаги е проблем.

Разбира се, аз не познавам избрания кандидат, нямам никакви впечатления от него. Но мисля, че при всяка подобна процедура е добре да има няколко квалифицирани кандидати и да се избира измежду тях. Още повече, че позицията на главен прокурор е много влиятелна.

Работя с много съдебни системи в различни страни по света, опитвайки се да подпомогна развитието им. Един от най-важните аспекти е в страната да има съдебен съвет, в който съдиите да са мнозинство и управлението на съдебната система да зависи само от съдии. По принцип структурата, която гарантира доброто управление на съдебната система, е ключова за нейната независимост. Начинът, по който е структуриран съдебният съвет в България поне у мен оставя впечатлението, че не е най-удачният за добро управление на системата.

Притеснява ви съединяването в един управленски орган на съдии и прокурори заедно, така ли?

Да, абсолютно. Трябва да има два отделни органа, които да отговарят поотделно за управлението на съдиите и на прокурорите.

Защото функциите им са радикално различни и това, че са членове на един и същи орган, не е в интерес на съдебната система и на доброто й управление.

У нас върви дебат за създаването на нормативни гаранции за ефективно и независимо разследване срещу главния прокурор, чака се и експертиза на Венецианската комисия. С пълното съзнание, че системата в САЩ е различна, как е решен проблемът у вас, кой разследва и обвинява главния прокурор?

Основната разлика между двете ни системи е, че нашата прокуратура е напълно децентрализирана и е съвсем реално независим от главния прокурор обвинител да проведе разследването срещу него при извършени неправомерни действия.

От няколко години в България прокуратурата също се води децентрализирана, но тя е единна и това е големият проблем – пирамидата, на върха на която е Главният, останалите директно или индиректно са негови подчинени.

Нашата система е друга. Всеки федерален съдебен район си има главен прокурор. Технически погледнато главният прокурор на САЩ (той е и министър на правосъдието – б.р.) е ръководител на прокурорите в структурата на Департамента по правосъдие. Но основната функция на главния прокурор на САЩ е да определя наказателната политика, да дава насоки, указания. Всички решения, свързани с конкретната прокурорска работа, се вземат на местно ниво. И е почти нечувано главният прокурор да се намеси в подобно решение или да се опита да му повлияе.

Ако нашата система трябва да се обясни на ниво България, представете си, че всички области си имат главен прокурор, всички обвинители от областта са подчинени на него, а главният прокурор на републиката дава просто насоки и определя политики, без да се меси в конкретната работа. А в щатската система във всеки съдебен район в рамките на щата си има главен прокурор, над който няма началник, той взема всички решения по преследването на престъпления и повдигането на обвинения. И тази система е още по-децентрализирана от федералната.

И все пак, кой разследва тях – местните главни прокурори и главния прокурор на САЩ, възможно ли е това да се прави от техни подчинени?

Няма как подчинените да извършат подобно разследване, категорично. Губернаторът на щата е този, който поне номинално отговаря за функционирането на тази система и, ако се стигне до подобна ситуация, най-вероятно губернаторът ще помоли главния прокурор на друг съдебен район да проведе разследване.

Не за първи път сте в България. Видяхте ли разлики в развитието на съдебната система, в усещането на съдиите за независимост, в проблемите, с които се сблъскват?

Впечатлението ми е, че съдиите, с които се срещнах тази седмица, а те бяха много, са в по-добро положение, отколкото бяха преди десетина години.

Казвайки го обаче, трябва да направя едно уточнение – структурата за управление на съдебната система, за съжаление, не се е подобрила, може би дори се е влошила. Съдиите сами по себе си много добре разбират отговорността си за вземането на независими решения, подчинени единствено на закона и на вътрешното убеждение. Но натискът по-скоро идва от системата за управление.

Говоря за Висшия съдебен съвет, не за конкретни ръководители.

Ние имаме еквивалент на вашия ВСС, в рамките на федералната съдебна система той се нарича Съдебна конференция и нейни членове са само съдии.

В състава на критикувания от вас български ВСС в момента има две колегии. А голяма част от членовете на Съдийската колегия са дори върховни съдии, но това не заличи пороците в стила и методите на управление, не доведе до същинска защита на независимостта. Не е ли илюзия да се разчита, че проблемите ще отпаднат, стига съдиите да получат „свой“ съвет?

По принцип не е задължително в този вид съвети да влизат само и единствено съдии. В ред държави членове са и представители на гражданското общество, за мен това е добра практика. Но категорично не е добра практика в един орган да се смесват двете функции – прокурорската и съдийската. Прокуратурата е страна в процеса, прокурорите се явяват пред съдиите и не е добре те да имат решаващ глас при вземането на важни за съдиите решения – като разпределение на бюджета на съдебната власт, например. За мен това е неправомерно влияние.

Доста активно работех в Косово, когато се пишеше конституцията на страната. Тогава там имаше общ Висш съдебен съвет на прокурори и съдии, но те стигнаха до решението да разделят този орган. В момента там има прокурорски съвет, който отговаря за прокуратурата, и съдийски – за съдиите.

В България сте разделили единния ВСС на две колегии, мисля, че трябва да направите и следващата крачка.

Има голям проблем – според решение на Конституционния съд подобна промяна е само в правомощията на Велико Народно събрание.

Въпросът е структурен, а вече какъв парламент може да извърши промяната решавате вие в България.

Какви конкретни проблеми пред съдийската независимост в България установихте при сегашното си посещение?

Не съм установил конкретни проблеми. Но усетих безпокойство от неправомерни влияния. Те не са непременно явни, преки, директни. Но самото послание, което изпраща смесената структура на управление на съдебната система е, че политическата класа не желае тя да бъде напълно независима. Защото във ВСС квота има и парламентът, прокурорите също имат силен глас. Желанието е съдебната система по-скоро да е зависима от политическата конюнктура.

А как ще коментирате опитите за въздействие чрез злоупотреба с „общественото мнение“? Запознат ли се със скандала след предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман, в който заради решението си съдии бяха нападнати и от политици, и от прокурори, и от медии?

По принцип никой никъде по света не е в състояние да предотврати напълно подобни ситуации. В САЩ съдии също биват подлагани на критика заради постановени от тях решения по дела. Но е много важно, когато медиите биват използвани от политически фигури, за да всяват разединение и противопоставяне в обществото, ясно да се казва, че това е неправомерна форма на влияние. И постоянно да се обяснява на обществеността, че дори и едно съдебно решение да е спорно, то не е повод за обругаване на съдиите. В повечето случаи то подлежи на обжалване и на инстанционен контрол.

Усещам като тревога у съдиите и друго – че могат да бъдат временно отстранени от длъжност или дори уволнени заради тяхно решение, което не се е харесало някому или е предизвикало „шум“. Това също е неправомерна форма на влияние. Всяка заплаха за предприемане на дисциплинарни мерки, особено крайни като отстраняване от длъжност или уволнение, е пряка заплаха за независимостта на съдебната система. В щатските съдилища, например, съдиите се преизбират пряко от гражданите. Самото съществуване на риска да не бъдеш преизбран на заеманата длъжност, според мен, също е голяма опасност пред независимостта.

Винаги, когато говоря пред съдиите за независимост, им напомням, че те никога не са напълно независими. Съдиите, на първо място, трябва да правораздават съгласно закона и да спазват етичните правила за поведение, който трябва да се прилага много строго, но и справедливо.

Съдиите навсякъде са хора, не ангели. Има ли „рецепта“, която да гарантира, че те ще са почтени и независими в работата си?

От една страна, е необходимо да има Етичен кодекс или Кодекс за поведение, който съдиите наистина да познават добре. Разбира се, един кодекс не може да обеме и опише всяка ситуация, която може да се появи в живота и работата на съдията. В САЩ съдиите знаят, че могат да им бъдат наложени дисциплинарни наказания за нарушения на Етичния кодекс. Но сме създали комисии само от съдии, специалисти по Кодекса за поведение, и всеки може да се обърне към тази комисия за неформално становище, когато не е сигурен дали някое негово действие няма да е в нарушение на правилата за поведение. При такова искане отговорът се публикува с кратко описание на ситуацията, но със заличаване на данните на съдията, за да стигне до повечето от колегите.  Това всъщност е защита и гаранция за съдиите, защото ако се съобразят с препоръките и становището на комисията, след това не може да им бъде наложено дисциплинарно наказание. Тази система е изключително полезна, има много „сиви полета“ в етичната област и възможността да поискаш и получиш безпристрастен съвет, без опасения после това да се обърне срещу теб, е много добър вариант и помага. Това е и превенция срещу евентуални дисциплинарни процедури.

И още – всеки съдия трябва да е сигурен, че не може да бъде дисциплинарно наказан заради постановено от него решение. Решението може да е неправилно, но тогава то се поправя от горния съд, а не по друг начин.

Кои са темелите на съдийската независимост?

Тя има два важни елемента. Първият – съдията да е в състояние да взема решенията си по съвест и вътрешно убеждение. Вторият – начинът на структуриране, който да не позволява неправомерни влияния от политическата система, законодателната и изпълнителата власт, включително от обществеността. Много е важна и добрата ресурсна обезпеченост на системата и това също може да е проблем, защото съдебният бюджет се одобрява от законодателната власт и е възможен лост за оказване на влияние.

Кой е най-честият въпрос, който ви задават съдиите в България, а и в региона?

Съдиите тук много често задават въпроси за т.нар. процедурна справедливост. Тя по принцип включва всички процедури пред съда, които трябва да гарантират, че страните по делото ще бъдат изслушани, че представеното от тях ще бъде преценено от съда и в крайна сметка ще получат справедливо решение, с мотиви, разбираеми за страните.

Един от аспектите на процедурната справедливост, за който се говори по-малко, е колко е важно впечатлението на страните по делото от начина, по който съдът се е отнесъл към тях. Във всяко дело едната страна е губеща, но целта е дори и тя да излезе от съдебната зала, знаейки, че съдът се е отнесъл с нея справедливо, че е изслушал и преценил аргументите й, че съдията е бил неутрален. Изгубилата страна трябва да разбира защо е загубила.