Из „Съдийски вестник“: Академик Стефан Павлов за правото на защита на гражданите в наказателния процес

В наказателнопроцесуалната литература и практика началото на осигуряване на гражданите право на защита често се означава само като „право на защита“. Разпоредбите на чл. 14 НПК[2], които установяват това начало, също са озаглавени „право на защита“. Принципът на осигуряване на гражданите на право на защита обаче не се отнася само до изграждането на института на защитата, разбиран като система от процесуални норми, които установяват и формулират правото на защита общо и в неговите различни проявни форми с оглед на различните субекти на процеса и различните му стадии. Този принцип е с по-широк обхват. Той изисква и гарантиране на реалното осъществяване на правото на защита. С оглед на това чл. 14 от НПК съдържа и положения, предвиждането на които в наказателнопроцесуалната система е безусловно необходимо, за да се гарантира ефективното осъществяване на правото на защита. Това са така наречените „основни процесуални гаранции за правото на защита“, наречени основни, защото неизменно го съпътстват през всичките стадии на процеса и защото лежат в основата на всички други процесуални гаранции за ефективното осъществяване на защита. Тук се отнасят положенията относно презумпцията за невиновност и задължението на съда и органите на предварителното производство да запознават гражданите с техните процесуални права и да им осигуряват възможност за упражняването им. (чл. 14, ал. 2 и 4 НПК). Към тях бихме отнесли и положенията, които се отнася до неприкосновеността на личността в наказателния процес, изразени в разпоредбите на чл.15 от НПК. Следователно обсегът на изискванията които поставя основното начало на наказателния процес, закрепено в чл. 14 от НПК и правото на защита“, значително надхвърля онези институти, в които намира пряк израз правото на защита. Той обхваща и редица други процесуални институти, които гарантират упражняването на процесуалните нрава и които не се осъществяват от гражданите, а от държавните органи, ръководещи процеса. Най-сетне правото на зашита, разбирано като основно начало на наказателния процес, поставя не само позитиви, но и негативни изисквания относно организацията на наказателния процес. То изисква не само установяването и гарантирането на правото на защита чрез създаването на съответни наказателнопроцесуални институти, но и забрана при уреждането на който и да е наказателнопроцесуален институт да се предвиждат положения, които биха ограничили или затруднили упражняването на това право.

Изискването да се осигури на гражданите право на защита и неговото осъществяване в наказателнопроцесуалната система в редица процесуални институти не трябва да се смесва с правото на защита, което реално възниква в дадено конкретно наказателно производство в полза на гражданите – субекти на това производство. В първия случай става дума за нормативно установяване и гарантиране от законодателя на правото на защита, а във втория – за конкретно възникнало право на защита, което осигурява на гражданите възможност за активно участие в даден наказателния процес. Не бива да се забравя разликата между правото, което възниква в полза на даден субект и нормите, които го предвиждат и осигуряват. Няма процесуално право без съответна норма, която го установява. Но за да говорим за едно реално съществуващо право на защита, не е достатъчно да е налице само процесуална норма, която го установява (предвижда). Необходимо е на практика да са възникнали онези предпоставки, които съгласно със съответната норма са необходимо условие за пораждането на правото на защита в полза на определен субект на процеса.

3. Правото на защита, предоставено на гражданите, не трябва да се смесва със защитата на техните права и законни интереси, накърнени с престъплението. Правото на защита е процесуална възможност за активно участие в процеса и за осъществяване по този начин на защитата. Само по себе си обаче правото на защита не е процесуална дейност и затова не е защита. От друга страна, правото на защита далеч не е единственият институт, чрез който се осигурява защитата от престъпни посегателства на правата и на законните интереси на гражданите като част от основните задачи на наказа телния процес. На тази задача са подчинени и редица други институти, поставяни в действие от държавните органи – субекти на наказателния процес. Нещо повече – държавните органи са длъжни да осигурят такова развитие на наказателния процес, което ще доведе до ефективна защита на правата и законните интереси на гражданите независимо от това, дали те ще упражнят, или няма да упражнят своето право на за щита. Разликата между правото на защита, предоставено на гражданите в наказателния процес, и защитата на техните права и законни интереси се разкрива и в друг аспект. Дали процесуалната дейност, която осъществяват гражданите въз основа на своето право на защита, ще доведе или няма да доведе до ефективна защита на техните права и законни интереси, това не се отнася до същността на правото на защита. Гражданите могат и да се откажат да упражняват правото си на защита изцяло или в някои негови проявни форми. Това не означава, че наказателният процес е протекъл, без да е било налице или без да е било съответно осигурено правото на защита в пълен обем. Не така се поставя въпросът, когато става дума за защита на правата и на законните интереси на гражданите. Тази защита трябва безусловно да се осъществи не само като насоченост на процесуалната дейност, но и като резултат от проведения наказателен процес. Иначе процесът ще бъде опорочен. Правото на защита по-нататък се осъществява в хода на наказателния процес, а защитата на правата и законните интереси на гражданите — главно с влезлия в сила заключителен акт на процеса (присъда, определение, поста новление).

4… Правото на защита трябва да се отграничи ясно и от правата, които са обект на защита. Правото на защита е процесуално право. То възниква и може да възникне само при наличието на един висящ, наказателен процес в полза на определени субекти на процеса и като елемент на определени наказателнопроцесуални правоотношения. В противовес на това правата на гражданите — обект на защита — нямат процесуа лен характер. Те възникват й съществуват вън от процеса и поначало преди неговото образуване за защита срещу лицата, извършили неправомерни посегателства върху тях. Наистина и правото на защита като всяко друго право на гражданите може да стане обект на защита при неправомерно посегателство върху него. Когато деянието, с което е накърнено правото на защита, е извършено от орган, който осъществява ръ ководството на процеса в даден стадий от неговото развитие, кодексът предвижда спе цифични процесуални форми на контрол, чрез които се осигурява упражняването на накърненото право (надзора за законност, осъществяван от прокурора в различно про цесуално качество и с различни процесуални средства; съдебния надзор върху пред варителното производство при решаването на въпроса за предаване на съд; второинстанционния съдебен надзор и пр.). Когато посегателството върху правото на защита е извършено от друго лице (независимо от това, дали участва, или не участва в про цеса), съответният орган е длъжен да вземе необходимите мерки, за да пресече непра вомерната дейност, която пречи на гражданина да осъществи в пълен обем и с необ ходимата резултатност своите процесуални права. Ако не направи това, сам ще накър ни правото на защита и ще опорочи производството. Но обстоятелството, че кодексът е предвидил ефикасна процедура за преодоляване на незакономерните посегателства върху правото на защита, не означава, че при дадени условия това право се превръща в обект на защита, осъществявана от наказателния процес като цяло. Правото на защита се осигурява като необходимо условие за протичането и приключването на процеса така, че да се осигури защитата на правата и законните интереси на гражданите, като част от основната задача на наказателния процес. Най-сетне, когато деянието, с което е накърнено правото на защита, съставлява престъпление, на общо основание ще се образува наказателно производство. Обект на защита обаче в това производство няма да бъде правото на защита, а правното благо, накърняването на което е довело до ограничаването на правото на защита (например неприкосновеността на личността).

8…Правото на защита е винаги право на защита на собствени права и законни интереси. Субект на правото на защита може да бъде само субектът на правата и законните интереси, които са обект на защита. Няма значение, с каква процесуална функция е свързано правото на защита. И когато субектът на това право е встъпил в процеса в ролята на обвинител, то се осигурява винаги за защита на собствени права и законни интереси.

От тази гледна точка трябва да се възрази срещу разбирането на някои автори, че държавните органи, които встъпват в процеса, са и субекти на правото на защита, макар и в определени рамки. Тези органи изобщо не осъществяват някога функция по защита. Вярно е, че държавните органи в процеса осигуряват както защита на правата и законните интереси на гражданите, така и защита на държавните интереси в съответствие със задачата на процеса. С оглед на това те са длъжни да събират и проверяват както доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателствата, които оправдават обвиняемия или смекчават неговата отговорност (чл. 86 НПК). Но те са оправомощени да осигурят изясняването на онези положения, които са в полза на обвиняемия не като субекти на правото на защита, а като представители на държавните интереси и в държавен интерес. Те не отстояват в процеса свои, а представлявани от тях държавни интереси, които изискват да се осигури разкриването на обективната истина и да се приложи правилно законът. Действията, които извършват „в полза“ на обвиняемия не са част от функцията по защита, а част от тяхната служебна активност, обусловена от задължението им да осигурят обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото като необходима предпоставка за осъществяване на задачата, която стои пред процеса. Към правото на защита се отнася не правомощието на държавните органи да изясняват и онези обстоятелства, които са в полза на обвиняемия, а правото на обвиняемия да изисква упражняването на това правомощие.

…9. Правото на защита е възможност, но не и задължение за активно участие в процеса. Обвиняемият и другите граждани, които участват в процеса, могат да упражняват правото си на защита по своя преценка доколкото намерят за добре, когато намерят за добре и в рамките, които намерят за добре. Щом правото на защита е процесуално право в собствен смисъл, упражняването му не може да не се предостави на усмотрението на неговият носител.

От казаното следва, че органите на наказателното производство не могат да правят изводи във вреда на субекта на правото на защита на основание, че не упражнява правото си на защита или го упражнява частично (само в някои стадии на процеса или по някои въпроси по делото). От момента, в който допуснем обратното, не можем да говорим и за право на защита. По отношение на обвиняемия това положение е изразено в ал. 2 и ал. 3 на чл. 83 от НПК: обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия, поради това, че не е дал или е отказал да даде обяснения.

От обстоятелствата, че правото на защита е правно осигурена възможност, а не задължение за участие в процеса, следва и друг извод: не само неупражняването му, но и неговото неубедително, несполучливо и безрезултатно упражняване не могат да бъдат основание за изводи във вреда на неговият носител. По отношение на обвиняемия този извод е намерил място в чл. 83 от НПК, съгласно който не може да се тълкува във вреда на обвиняемия фактът, че не е успял да докаже възраженията си. Необходимо е държавният орган, които ръководи процеса на съответния стадий, да събере и провери по своя инициатива всички материали, които биха могли да хвърлят светлина върху основателността на възражението на обвиняемия, и само ако направените издирвания не го потвърдят, може да стане дума за тяхното отхвърляне. Но от простия факт, че обвиняемият не е успял да докаже своите възражения, не могат да се правят изводи, които са неблагоприятни за него. Нещо повече – този факт въобще не може да бъде едно от основанията, за да се направят едни или други изводи по въпросите на делото. В противен случай обвиняемият трудно би могъл да се реши да упражни правото си на защита в една или друга негова проявна форма.

От положението, че правото на защита е възможност, а не задължение за участие в процеса, следва по-нататък изводът, че неупражняването на това право не може да опорочи наказателното производство и постановената присъда. Само неосигуряването, а не и неупражняването на правото на защита в процеса в една или друга проявна форма може да даде отражение върху валидността на присъдата… Присъдата може да бъда опорочена не поради това, че обвиняемият не е упражнил правото си да направи възражения и представи доказателства, а поради това, че съдът не е изпълнил задължението си да осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Съдът не може да оправдае собственото си бездействие във връзка с изясняване на делото с бездействието на обвиняемия. Съдът не може да се оневини за неизясняването на делото с „вината“ на обвиняемия.

… Именно защото правото на защита е възможност, а не задължение за участие в процеса, то трябва да бъде осигурено независимо от това, дали присъствието на неговия носител при разглеждането на делото е задължително или не. Така например съдебната практика не веднъж е подчертавала, че и по дела, образувани по тъжба на пострадалия, по които явяването на подсъдимия не е задължително, съдът е длъжен да осигури реално възможността за осъществяване правото на защита. В същия смисъл е и съдебната практика във връзка с правото на защита, предоставено на гражданския ищец, гражданския ответник, частния обвинител и частния тъжител. Въобще съществуването на правото на защита и задължението да се гарантира неговото упражняване не се намират в никаква зависимост от това, дали неговият носител е длъжен да присъства при извършването на съответната процесуална дейност.

Все още обаче не липсват опити да се показва, че правото на защита не носи диспозитивен характер. Така в р. 1088-59-II четем: „Няма съмнение, че от гледище на наказателното производство доказателствата в цялото производство трябва да отговарят на действителността, тоест да отразяват действителната отговорност на подсъдимите по предявеното им обвинение. В това отношение и за подсъдимите съществува задължение да обясняват през цялото производство участието си в извършеното деяние така, както то в действителност е станало. Това задължение се обосновава за подсъдимите с възможността съдът да прочете констатираните противоречия между обясненията им, дадени пред съда и по-рано дадените в същото производство, респективно на дознанието или предварителното следствие.“ Преди всичко с оглед на сега действащия НПК становището, че обвиняемият е длъжен „да обяснява през цялото производство участието си в извършеното деяние така, както то в действителност е станало“, не може да се съгласува нито с новата формулировка на презумпцията за невиновност, нито с изричните указания на чл. 83 от НПК, че обвиняемият не носи отговорност за дадените неверни обяснения и отказът му да даде обяснения не може да се тълкува в негова вреда. От друга страна, не е вярно, че в основата на чл. 277 от НПК, който допуска при определени условия да се четат обясненията на подсъдимия, дадени на предварителното разследване, лежи задължението му да дава достоверни обяснения. При определени условия обясненията на обвиняемия се четат не като санкция за неизпълнението на едно процесуално задължение, тоест за извършване на една неправомерна дейност, а като неизпълнение на задължението, възложено на съда, да проведе процеса така, че да осигури разкриването на обективната истина и правилното прилагане на закона. Недопустимо е да се придава санкционен характер на действията на съда по разкриването на обективната истина дори когато те са насочени към разобличаване на обвиняемия. Съдът е длъжен да осигури реална възможност на обвиняемия да упражни правото си на защита, но не и възможност да осуети извършването на процесуални действия, насочени към неговото разобличаване. Обстоятелството, че в основата на правомощието на съда да прочете обясненията на обвиняемия, дадени на предварителното разследване, не лежи концепцията за санкционирането на обвиняемия за неправомерно поведение, изразено в даване на неверни обяснения, личи ясно и от условията, при които може да се упражни това правомощие. Съгласно чл. 277, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК обясненията на подсъдимия, дадени по същото дело на предварителното разследване или пред друг състав на съда, се прочитат, когато подсъдимият твърди, че „не си спомня нещо“, или е починал и на делото е дадено ход по отношение на другите подсъдими. В първия случай обвиняемият не може да даде достоверни обяснения по независещи от него причини, а във втория въобще не може да се говори за съществуването на каквото и да е процесуално задължение. И въпреки това съдът е длъжен да прочете съответните обяснения.

Обвиняемият е длъжен не да дава достоверни обяснения, а да се въздържа от неправомерна дейност с цел да попречи на събирането на достоверен доказателствен материал (да подбужда към лъжесвидетелстване, да нарушава реда, по който се извършват следствените действия и пр.). Още по-малко обвиняемият е длъжен да прави самопризнания, тоест да обяснява участието си в извършеното деяние така, както „то в действителност е станало“. Пренебрегването на това основно правило води, както показва практиката, към нарушения на законността.

Идеята, че обвиняемият е длъжен да упражнява своето право на защита, респ. да дава обяснения по делото, в една или друга степен лежи в основата на всички разновидности на разбирането, че при определени условия тежестта на доказването се прехвърля върху обвиняемия. Нашият НПК е отхвърлил изрично всяко прехвърляне на тежестта на доказване върху обвиняемия, като е постановил, че тази тежест се носи от прокурора и органите на предварителното разследване – на предварителното производство, и от прокурора, съответно частния тъжител – в съдебната фаза на наказателният процес (чл. 83 НПК). Обвиняемият не носи никаква доказателствена тежест. Прехвърлянето на тежестта на доказването върху обвиняемия е изключено и с новата формулировка на презумпцията за невиновност. Според тази формулировка презумпцията за невиновност неизменно и неотлъчно съпътства обвиняемия до „завършването на наказателното производство с влязла в сила присъда, в която се установява противното“. А това означава, че в нито един момент в хода на процеса обвиняемият не престава да се смята за невинен и следователно в нито един момент не може да тежи върху него задължението да доказва невиновността си и въобще да участва в наказателнопроцесуалната дейност по доказването. В пълно съгласие с тази позиция разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от НПК изрично постановява, че обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Именно и поради това не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия, защото не е упражнил правото си на защита (не е дал или отказва да даде обяснения или не е доказал възраженията си). (чл. 83, ал. 3 от НПК). Недопустимостта да се прехвърля тежестта на доказването върху обвиняемия и по този начин да се накърнява диспозитивният характер на правото на защита е изразена и в разпоредбата на чл. 301 от НПК, по силата на който присъдата не може да почива на предположения и обвиняемият не може да бъде признат за виновен, ако неговата виновност не е доказана по несъмнен начин.

Има и автори, които поддържат, че „правата на обвиняемия често са и негови задължения“. Например правото на обвиняемия да присъства на съдебния процес се свързва понякога със задължение за явяване. Това разбиране не може да бъде възприето и трябва да се отхвърли така категорично, както и опитите да се обосновава възможността за прехвърляне на доказателствената тежест върху обвиняемия. Нито едно процесуално право на обвиняемия да предприема определени действия за защита не е в същото време и негово задължение. С оглед на дадения пример трябва да отбележим, че обвиняемият или е длъжен да се яви в съдебно заседание, или не е длъжен. В първия случай не е налице процесуално право, а процесуално задължение, изпълнението на което трябва да се осигури от съответните държавни органи. Когато обвиняемият е длъжен да извърши определени действия ( в случая да се яви на мястото, където ще се гледа делото, и да присъства на неговото разглеждане), не може да става дума за право да извърши тези действия. Такива „процесуални права“, които се свеждат до правото да се изпълняват наложените в процеса задължения, съвсем не могат да превърнат обвиняемия в субект на правото на защита и в активен участник в производството… – С оглед на дадения пример необходимо да отбележим също, че нашият законодател не говори за право на обвиняемия „да присъства при извършването на наказателното производство“, а за право на обвиняемия да „участва в наказателното производство“. Осигуряването на възможността обвиняемият и другите субекти на правото на защита да присъстват при извършването на съответната процесуална дейност не е нищо друго освен необходима гаранция за осъществяването на правото да се участва в наказателното производство. Осигуряването на възможността за присъствие (явяване) обаче не бива да се смесва със задължението за явяване и свързаните с него принудителни мерки. В първия случай става въпрос за процесуална гаранция за осъществяване на правото на защита, а във втория – за процесуална гаранция, която по друг начин осигурява правилното решаване на разглежданото дело (като създава възможност за опознаване на обвиняемия, за извършване на редица следствени действия, които не могат да се осъществят без неговото участие, и пр.). Предвид на това задължението на обвиняемия да присъства при разглеждането на делото и мерките на принуда, които се вземат, за да се осигури неговото присъствие (например принудително довеждане), с нищо не накърняват положението, че правото на защита е възможност, но не и задължение за участие в наказателнопроцесуалната дейност. Веднъж доведен, за да присъства при провеждането на съответните процесуални действия, обвиняемият упражнява правото си на защита доколкото намери за добре, когато намери за добре и в рамките, каквито намери за целесъобразно. Той е длъжен да се яви, но не и да се защитава.

Как стои въпросът от интересуващата ни гледна точка със защитата, осъществявана от защитника? … – При така наречената „доброволна защита“ диспозитивният характер на дейността на защитника се изразява в това, че участието му в процеса зависи изцяло от волята на обвиняемия. Обвиняемият може да упражни правото си да има защитник, но може и да не го упражни или да отстрани защитника от процеса. Веднъж обаче встъпил в процеса, упълномощеният защитник не само може, но е и длъжен да упражни предоставените му процесуални права във всеки стадий на процеса, когато се налага и както се налага с оглед интересите на подзащитния. Защитникът не отстоява своите права и законни интереси, а тези на обвиняемия и за това не може да се откаже (напълно или отчасти) от предоставената му процесуална възможност да участва в процеса в съответствие със своята функция. Не бива никога да се забравя, че упълномощеният защитник осъществява правото на обвиняемия да има защитник, а не свое собствено право на защита. По същия начин и повереникът осъществява правото на гражданите да бъдат подпомогнати от представител в процеса, а не свое собствено право на защита.

Как се поставя въпросът при необходимата защита? В този случай правото на обвиняемия да има защитник се преплита с положението, че участието на защитник в процеса е задължително под страх от отмяна на присъдата. Няма съмнение, че и тук защитникът не е субект на правото на защита, а субект на процесуални права (по-точно процесуални правомощия), чрез които осъществява задължението си да изясни делото от позициите на защитата. Процесуалното право в случая се проявява във възможността на обвиняемия да приеме назначения защитник или сам да се избере защитник, като го упълномощи, преди служебно да е назначено друго лице, или като подмени назначения защитник с упълномощения от него.

10. Правото на защита е възможно само в рамките на определени наказателнопроцесуални правоотношения. Предпоставките, при които възникват тези правоотношения, могат да се разгледат като общи и особени. Общи са предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да възникнат всички наказателнопроцесуални правоотношения, свързани с правото на защита, независимо от това, до кой стадий на процеса и до какви проявни форми на правото на защита се отнасят. Такива предпоставки са наличието на образуван по съответния ред валиден наказателен процес и възникването на процесуална фигура, с която е свързано правото на защита (обвиняем, граждански ищец и др.). Към особените предпоставки за възникването на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, ние отнасяме тези, които са свързани с проявните форми на правото на защита в отделните стадии или в рамките на даден стадий на наказателния процес. Така например, за да възникнат наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с упражняването на правото на обвиняемия да се запознае с всички материали по делото, органът, който е провел предварителното разследване, трябва да намери, че „са извършени всички необходими следствени действия“ и да изрази това становище в постановлението, с което се пристъпва към предявяване на предварителното разследване (чл. 213, ал. 1 НПК). От този момент възниква и възможността за осъществяване на всички други проявни форми на правото на защита, свързани със заключителните действия на предварителното разследване.

Субекти на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, са винаги държавните органи, които осъществяват процесуалното ръководство, и гражданите – носители на правото на защита. При това държавните органи участват в тези правоотношения винаги и само като правосубекти на определени властнически правомощия. Следователно тези правоотношения имат публичен характер. Те не винаги възникват по волята на гражданина, но веднъж възникнали, те имат съдържание, определено от закона, а не по споразумение между отделните субекти и още по-малко от едностранното волеизявление на някои от субектите на процеса. Едностранно може да се предизвика и се предизвиква пораждането на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита (например чрез повдигането на обвинението), но не и да се определи съдържанието на тези правоотношения. Какви процесуални права възникват въз основа на дадени наказателнопроцесуални правоотношения, е въпрос, който се решава и може да се решава само от закона. Това се отнася не само до вида на процесуалните права, но и до съдържанието на всеки вид процесуално право. Субектите на наказателнопроцесуалните правоотношения, в рамките на които се проявява и се осъществява правото на защита, не могат в никаква степен и под никаква форма да определят, видоизменят, ограничават или разширяват процесуалните права, присъщи на правото на защита, предоставено на даден субект.

По силата на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, гражданинът разполага с определени процесуални права, чрез упражняването на които се осъществява защитата, а държавните органи са задължени да осигурят реална възможност за упражняването на тези права. Така например с повдигането на обвинението на предварителното разследване възникват правоотношения, по силата на които на обвиняемия се предоставя правото да научи незабавно в какво се обвинява, а на органа на разследването се възлага задължението да предяви обвинението по установения за това ред, за да осигури възможност на обвиняемия да осъществи своето право. На задължението на държавния орган съответства правото на субекта на защитата да изисква да се осигури упражняването на правото. По този начин правото на защита, което възниква в рамките на дадени наказателнопроцесуални правоотношения, се оказва не само възможност за извършване на определена процесуална дейност за защита на собствени права и законни интереси, но и възможност да се иска от съответния държавен орган да предприеме всички мерки необходими, за да може да се реализира тази дейност. Тези мерки се свеждат или до извършването по предвидения от закона ред на определени процесуални действия въз основа на официалното начало, в условията на които е единствено възможно да се упражни процесуалното право (в случая предявяването на обвинението), или до предприемането на съответни материално-технически действия за осигуряване на необходимите материални предпоставки за упражняването на процесуалното право (осигуряването на място и подходящи условия за запознаване на обвиняемия с обвинението, осигуряването на условия за изготвяне на исканията, бележките и възраженията, особено когато обвиняемият е задържан под стража и т.н.).

Характерна особеност на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, е и това, че те винаги се съпътстват от наказателнопроцесуални правоотношения между държавния орган, който ръководи процеса и другите държавни органи – субекти на процеса. Тези съпътстващи правоотношения са насочени към осигуряване с други средства на съответните процесуални права. Например повдигането на обвинение от следователя поражда наказателнопроцесуални правоотношения, свързани с правото на защита, не само между следователя и гражданина, привлечен към наказателна отговорност (обвиняемия), но и съпътстващи наказателнопроцесуални правоотношения между следователя и прокурора, по силата на които прокурорът осъществява надзор и ръководство за зачитането и пълноценното осъществяване на процесуалните права на обвиняемия. Съпътстващи правоотношения, на основата на които се осъществява надзор за зачитане на правото на защита, може да намерим и в другите стадии на процеса. Чрез тези правоотношения, които с оглед на задачата им бихме могли да наречем охранителни, държавата осигурява в рамките на процеса реалното осъществяване на процесуалните права на гражданите.

Друга особеност на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, се отнася до реда и средствата за осъществяване на съответните процесуални права. Субектите на правото на защита могат да реализират своите процесуални права не по реда и със средства, които смятат за целесъобразни, а винаги и само по реда и със средствата, които са предвидени в закона. Това в никакъв случай не означава ограничаване на правото на защита. Законодателят предвижда реда и средствата за упражняване на процесуалните права, за да осигури, от една страна, тяхната ефективност, и от друга, за да изключи злоупотребата с тях. Не само чрез установяването и гарантирането на процесуалните права, но и чрез уреждането на реда и средствата за упражняването им в изследваната област се постига онова съчетаване на защитата на държавните интереси със защитата на правата и законните интереси на гражданите, което пронизва цялата наказателнопроцесуална система.

Процесуалните права не трябва да се отъждествяват с процесуалните средства за тяхното осъществяване. Процесуалните права са процесуално установени и гарантирани възможности за извършване на определени процесуални действия за защита, а процесуалните средства за защита са процесуално установени способи, чрез които се осъществяват процесуалните права. Процесуалното средство, чрез което се осъществява например правото на обжалване, е жалбата, изготвена и подадена по съответния ред; процесуални средства, чрез които се осъществява участието на гражданите в съдебно заседание, са въпросите, задавани по съответния ред на разпитваните лица, съдебните прения и т.н.

Макар и различни процесуални категории, процесуалните права и процесуалните средства за тяхното упражняване са тясно и неразривно свързани. На всяко процесуално право съответства определено процесуално средство за неговото процесуално осъществяване, както и обратното – процесуалното средство за защита е немислимо без съществуването на съответно процесуално право на защита. Предвид на това, когато се говори за процесуални средства, законът има предвид и съответните на тях процесуални права.

Процесуалните права без процесуалните средства са безсилни, а процесуалните средства без процесуалните права са безпредметни.

Връзката между процесуалните права и процесуалните средства за тяхното упражняване е толкова тясна и неразривна, че те не могат да се изяснят едни без други.

[1] Статията е публикувана в списание „Правна мисъл”, кн. 3/1993 г. по повод смъртта на акад. Стефан Павлов и представлява избрани части от последната му книга „Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес на НРБ. С., 1986, 11-15, 29-30, 34-39, 42-52, 54-55, 59-61.

[2] Тук, както и навсякъде в текста, цитираните правни норми са от НПК от 1974 г., отменен с НПК от 2006 г.