Български съдия с три въпроса към Съда на ЕС за лихвите по банкови кредити и неравноправните клаузи

Три въпроса към Съда на ЕС в Люксембург е поставил Андрей Георгиев от Софийския районен съд по конкретен казус, свързан с определяне на лихвения процент в договор за потребителски кредит.

Той обяснява: В практиката на българските съдилища, включително и тази на Върховния касационен съд (Решение № 95/ 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. , ІІ ТО; Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. , І ТО; Решение № 144/08.11.2017 г. по т.д. № 2155/2016 г., II ТО, и много други) вече трайно е възприето виждането, че клаузите за изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен с потребител, трябва да се базират на обективни критерии за промяна на лихвата (такива като борсови индекси, индекси на инфлацията или икономическата активност) и следва да съдържат точна методология (формула), по която да се определя тежестта на всеки обективен критерий в крайния размер на лихвения процент. Необходимо е освен това клаузата за изменение на лихвата да може да предвижда както увеличаването, така и намаляването ѝ. В случай, че тези изисквания не са били спазени, съдебната практика приема, че такава клауза е неравноправна, и следователно – нищожна, ако не е индивидуално уговорена.

И още: Известна неяснота съществуваше по въпроса как следва да се определи лихвата по договора за кредит след обявяване на клаузата за нищожна. С Решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г., II ТО, Върховният касационен съд за пръв път даде изрично разрешение и на този въпрос, поставен като такъв за допускане до касация. Съгласно посоченото решение на ВКС при обявяване на нищожност на клаузата, с която се въвежда променлива лихва, по кредита продължава да се дължи лихвения процент, първоначално уговорен от страните при сключване на договора като сбор от стойността на определен от банката основен лихвен процент и посочената в договора фиксирана надбавка. В този случай ВКС приема, че дължимия се към деня на сключване на договора лихвен процент, макар и уговорен като променлив, остава да действа между страните като фиксирана лихва за целия срок на договора, обяснява магистратът.

Съдия Андрей Георгиев поставя под съмнение дали тази преценка на върховната съдебна инстанция отговаря на принципите, установени от Съда на Европейския съюз относно необвързващия характер на неравноправните клаузи в договор с потребители, установен в правилото на чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Като цитира решенията на Съда на ЕС по делата C-618/10 Banco Espanol de Crédito и C-488/11 Asbeek Brusse et al. v. Jahai BV, в който се посочва, че задължение на националния съд е да не приложи изцяло неравноправните клаузи в договора с потребител и да замени формалното равновесие по договора с ефективно такова, съставът на Софийския районен съд приема, че възприемането на фиксиран лихвен процент по договора не отговаря на изявената воля на страните, а и освен това може да доведе до увреждане на интереса на потребителя, който при спадащи референтни лихвени проценти да се окаже обвързан от висок фиксиран лихвен процент противно на изразената си воля в договора.

Казусът

Поставеният пред съда казус е именно такъв – иска се съдът да приложи механизъм за промяна на лихвен процент в договор за потребителски кредит между банка и нейни клиенти – физически лица – съпрузи. Ищците – съпрузи твърдят, че в периода на изплащане на кредита банката неколкократно е изменила методологията за определяне на базовия си лихвен процент, от който зависи лихвата по кредита. Поради това твърдят, че желаят по договора за кредит да се приложи методологията, която е действала към датата на сключването му, както и че по тази методология лихвеният процент следва да е намалял многократно. Така се иска банката да бъде осъдена да върне разликата между лихвата при първоначално определения променлив лихвен процент и ефективния такъв, прилаган от банката, при отчитане на нови, въведени в срока на погасяване на кредита, елементи. При преценка на съда, че изменение не може да настъпи поради невъзможност да се приложи какъвто и да е механизъм за установяване на лихвения процент, се иска съдът да приеме, че кредитът е уговорен без лихва. От своя страна банката иска чрез насрещен иск потребителят – кредитополучател да бъде осъден да ѝ заплати няколко просрочени вноски от последните няколко месечни периода на дължимост на кредита. За целта обаче съдът следва да прецени кой е бил дължимият се лихвен процент към всеки от отделните периоди на олихвяване по кредита – задача, допълнително усложнена и от факта, че в периода на погасяване на кредита страните са сключвали множество анекси, с които едновременно са променяли формулата за определяне на променливия лихвен процент и са капитализирали натрупалата се „дължима лихва“ като главница.

Въпросите

При тези обстоятелства Софийският районен съд е спрял производството по делото и е изложил три преюдициални въпроса до Съда на Европейския съюз за тълкуване на правилото на чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО:

1. Ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана (въпреки противна уговорка в първоначалния договор) в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита?
2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора?
3. По какъв начин се отразява на отговора на първите два въпроса обстоятелството, че в хода на погасяване на кредита, потребителят се е съгласил да се прилага методология за определяне на лихвения процент, която не съдържа неравноправни клаузи?

По въпросите на Софийския районен съд на 10.10.2019 г. е образувано дело C-745/19 Еurobank Bulgaria.

Възможните решения

В преюдициалното запитване съставът на Софийския районен съд излага и възможните решения на посочените въпроси.

По въпроса за лихвата съдът посочва, че са възможни три отговора: Кредитът би могъл да се приеме за дължим при нулев лихвен процент, тъй като банката съзнателно е въвела неясен механизъм за определяне на лихвата (тезата на първоначалните ищци в производството, която обаче би могла да се възприема и като прекомерна санкция за банката). Възможно е и да се приеме, че доколкото лихвеният процент по договора се състои от постоянен, определен в договора за кредит компонент, и променлив компонент, определян от органите на банката, потребителят ще дължи само частта от лихвата, която се явява неин постоянен компонент. Третата възможност е да се приеме, че правилна е тезата, застъпена от ВКС – че лихвеният процент остава постоянен в размера, който е бил определен при датата на сключване на договора за кредит, тъй като към този момент страните са били съгласни с лихва в такъв размер (в този случай обаче банката не търпи никакви санкции за поведението си).

След отправяне на преюдициалното запитване на Софийския районен съд на 3. октомври 2019 г. Съдът на Европейския съюз обяви решението си по дело C-260/18 Kamil Dziubak и Justyna Dziubak срещу Raiffeisen Bank International AG, с което прие, че при обявяване на клауза за определяне на лихвен процент за нищожна националният съд може да замени тази клауза, но не следва да се позовава на общи нерегистриращи разпоредби на гражданското право (като принципа за добросъвестност на изпълнението), а като водещ критерий следва да се използва изразената от потребителя воля при сключване на договора. Съдът на Европейския съюз е постановил, че в този случай националният съд може да се позове и на диспозитивна разпоредба от националното право, ако такава съществува (така в Решението по съединени дела C‑70/17 и С‑179/17 Abanca Corporación Bancaria SA и Bankia SA), но само ако това няма да доведе до съществени неблагоприятни последици за потребителите.

По третия въпрос – относно последващите изменения в договора, които биха могли да санират неравноправните клаузи, Софийският районен съд обръща внимание на разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, според която е нищожна разпоредбата относно незаконосъобразността на един договор. Така националният съд предлага три варианта за отговор на въпроса – че такива изменения на договора нямат никакво действие (но така би се игнорирала волята на страните, взета свободно и в условията на индивидуално договаряне); че измененията в договора остават да действат, тъй като потребителят е изразил съгласие за своето ощетяване (което би засегнало идеята за защита на по-слабата страна в отношението), или че договорите за изменение на първоначалния договор действат само занапред (като нямат ефект за капитализация на задълженията, но предвиждат нов механизъм на изчисляване на лихвения процент).

След изготвяне на превод на преюдициалните въпроси предстои и публикуването им в Официален вестник на Европейския съюз.