Липсата на съдебен контрол върху привличането като обвиняем и постановено задържане от прокурор е проблем
Андрей Янкулов
През изминалата 2019 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови няколко ключови решения (по съединени дела C-508/18 и C-82/19 PPU от 27.05.2019г.; по дело C-509/18 от 27.05.2019г.; по съединени дела C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU от 12.12.2019г.; по дело C‑625/19 PPU от 12.12.2019г. и по дело C‑627/19 PPU от 12.12.2019г.) относно компетентността на прокурори от страните – членки на ЕС да издават европейски заповеди за арест (ЕЗА). Решенията, макар да не са постановени по преюдициални запитвания от български съдилища или по казуси, засягащи български страни (поради което не получиха почти никакъв отзвук у нас), имат много важно значение и за нашата правна система, тъй като изискват внимателно да се прецени доколко съществуващите към момента разпоредби на вътрешното ни право за издаване на ЕЗА съответстват на правото на Съюза, така както е тълкувано от СЕС.
Предварителни бележки
Процедурата по издаване и изпълнение на ЕЗА замества за страните-членки на ЕС т.нар. екстрадиция – т.е. регулира предаването на лица, намиращи се на територията на една държава, на друга държава, за да ги преследва тя наказателно за твърдяно от нейните органи да е извършено от издирваното лице престъпление или за да изпълни наложено вече изпълнимо наказание лишаване от свобода за доказано престъпление. Уредена е в Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, 2009 г., стр. 24) (наричано по-нататък „РР за ЕЗА“).
Целта на РР за ЕЗА е да облекчи, опрости и ускори процедурата по предаване на търсени лица между страните – членки на Съюза, като възприема принципите на взаимно признаване и взаимно доверие. За да могат да бъдат прилагани посочените принципи, съответните национални правни системи трябва да са в състояние да осигурят еднаква и ефективна защита на основните права, признати на равнището на Съюза, и в частност в Хартата на основните права на Европейския съюз (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, т. 77 и др.)
Рамковите решения нямат директен ефект, т.е. трябва да бъдат транспонирани с нарочен нормативен акт в законодателството на държавата – членка. Транспонирането на РР за ЕЗА в българската правна система е осъществено чрез Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА).
Издаване на европейска заповед за арест по българското законодателство
Компетентни органи да издават български ЕЗА според чл. 56 ал. 1 от ЗЕЕЗА са прокурорът, когато се касае за ЕЗА в досъдебното производство и за изпълнение на наказание лишаване от свобода, и съдът – за ЕЗА в съдебното производство. За целта на настоящото изложение ще се разгледат само хипотезите на издаване на ЕЗА от прокурор.
Издаването на ЕЗА предполага наличието или на акт за задържане на издирваното лице, или на влязла в сила присъда с наложено подлежащо на изпълнение наказание лишаване от свобода. Актът за задържане може да бъде или определение на съда, с което е взета мярка за неотклонение задържане под стража, или постановление на прокурор за задържане за срок до 72 часа по чл. 64 ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
В досъдебното производство обичайната процедура е следната: лицето се привлича в качеството на обвиняем с акт на разследващия орган или на прокурора (което е неприсъствено процесуално действие, различно от предявяването на постановлението за привличане); ако местонахождението му не е известно/ не може да бъде намерено – следва предявяване на постановлението за привличане, което се извършва задочно в присъствието само на защитник; от прокурора се издава постановление за задържане за срок до 72 часа, ако е направил преценката, че ще поиска от съда да наложи мярка за неотклонение „задържане под стража“ след издирване и арестуване на обвиняемия; след което, ако вече има данни, че последният се намира в друга държава от ЕС или издирването му в България не е дало резултат, отново от прокурора се издава ЕЗА, разбира се, в случай че е изпълнено изискването на РР за ЕЗА и ЗЕЕЗА престъплението, за което лицето е привлечено като обвиняем, да се наказва с наказание лишаване от свобода за срок не по-малко от една година или друго по-тежко наказание.
В описаната най-често случваща се на практика хипотеза отсъства какъвто и да е предварителен или съпътстващ съдебен контрол – такъв не се упражнява нито върху привличането в качеството на обвиняем, нито върху постановяването на прокурорския акт за задържане.
Издадената ЕЗА е основанието лицето да бъде обявено за издирване чрез Шенгенската информационна система (ШИС), а ако местонахождението му в другата държава – членка е вече известно, ЕЗА се изпраща директно на компетентния да я изпълни нейн съдебен орган.
Издадената ЕЗА е и основанието лицето да бъде задържано от органите на изпълняващата държава – членка. Изложените обстоятелства в ЕЗА се приемат от изпълняващия съдебен орган, без да се налага да ги проверява, а след като има акт за задържане в издаващата държава – членка, то той се признава и от другата – независимо дали лицето ще бъде задържано и впоследствие предадено в изпълнение на ЕЗА, този акт е основание най-малкото за издирване на лицето на нейна територия и на извършване на преценка дали получената ЕЗА ще бъде изпълнена.
Едва след като лицето бъде предадено по ЕЗА (което е обичайният търсен от РР за ЕЗА резултат), по българското законодателство се осъществява съдебният контрол върху законността на задържането – лицето се изправя в рамките на 72 часа от предаването му пред съда, който преценява дали да го остави за постоянно в ареста, или да го освободи.
След влизане в сила на присъда с подлежащо на изпълнение наказание лишаване от свобода за срок не по-малък от четири месеца, ЕЗА се издава от прокурора, компетентен да приведе наказанието в изпълнение, с цел осъденият да се издирва чрез ШИС, съответно може също да бъде изпратена директно в държава-членка, ако има информация, че осъденият се намира там. Съдебен контрол върху издаването на ЕЗА в този случай също не се предвижда.
Критерии, на които трябва да отговаря издаването от прокурор, според Съда на ЕС:
Чл. 1 пар. 1 от РР за ЕЗА гласи: „Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава-членка, с оглед задържане и предаване на друга държава-членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.“
Чл. 6 пар. 1 от РР за ЕЗА гласи: „Издаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата-членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава.“
Чл. 8 пар. 1 буква „в“ от РР за ЕЗА гласи: „Европейската заповед за арест съдържа следната информация в съответствие с формуляра, включен в приложението: …. доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на членове 1 и 2;“
1) независимост и обективност – според практиката на СЕС „издаващият съдебен орган“ може да бъде както съд, така и друг участващ в наказателното производство орган, който обаче трябва да действа независимо и обективно (да отчита както уличаващите, така и оневиняващите доказателства) при изпълнение на функциите, присъщи на издаването на ЕЗА. Независимостта означава да съществуват подходящи устройствени и организационни правила, които да гарантират, че при вземане на решение за издаване на ЕЗА издаващият съдебен орган, когато не е съд, а прокурор, не е изложен на какъвто и да било риск, по-специално да му бъдат давани конкретни указания за действия от страна на изпълнителната власт (вж. C‑477/16 PPU т. 42; C‑508/18 и C‑82/19 PPU т. 51, 73 и 74; C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU т. 51 и 52; и др.).
В този смисъл в решение по съединени дела C‑508/18 и C‑82/19 PPU СЕС приема, че германските прокурори, макар и да отговарят на изискването за обективност, не отговарят на това за независимост, доколкото министърът на правосъдието на съответната провинция има правомощия да им дава конкретни указания в хода на разследванията, включително и относно това да издадат или да не издадат ЕЗА (вж. т. 76 и 77), следователно не могат да бъдат „издаващ съдебен орган“.
В решение по съединени дела C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU се приема, че френските прокурори отговарят и на двата аспекта на критерия, тъй като са длъжни не само да бъдат обективни, но и разполагат със самостоятелност по отношение на органите на изпълнителната власт, когато вземат решение за необходимостта от издаване на ЕЗА (вж. т. 55-58).
Същото е отчетено и за литовския главен прокурор (вж. C-509/18 т. 56).
2) ефективна съдебна защита – докато ситуацията с първия критерий е пределно ясна, малко по-комплицирано стоят нещата с наличието на втория, а именно гарантиране от вътрешното право на държавата – членка, че когато издаващият ЕЗА орган не е съд, то решението му да издаде такава заповед ще подлежи на ефикасен съдебен контрол.
В решение по дело C‑241/15 от 01.06.2016г. СЕС тълкува цитираната по-горе разпоредба на чл. 8 пар. 1 буква „в“ от РР за ЕЗА, като приема, че за да бъде издадена ЕЗА, е необходимо да има предхождащ я вече постановен друг съдебен акт на национално ниво – влязла в сила присъда или акт за задържане, който служи като основание за издаването на ЕЗА. Това е от важно значение според СЕС, тъй като така се цели постигане на защита правата на засегнатото лице на две нива – първо, при постановяване на акта, който служи като основание за последващо издаване на ЕЗА, и второ, при издаването на самата ЕЗА (вж. т. 55 – 57). В решението не е изследвана по-подробно правната природа на първия от двата акта, но доколкото самата ЕЗА е дефинирана като „съдебно решение“, макар и да може да бъде постановена и не само от съд в тесния смисъл, а и от друг участващ в наказателното производство орган, който не е съд, то би могло да се твърди, че не би имало принципна пречка и този първи съдебен акт да може да бъде постановен не само от съд в същия буквален смисъл.
Успоредно с това СЕС в цитираната по-нова практика приема, че на поне едно от двете нива на издаване на 1) „националния“ и 2) „европейския“ акт за задържане, правната система на издаващата държава-членка, с оглед прилагане на принципа на взаимно признаване, трябва да може да гарантира на изпълняващата, че е създала всички необходими гаранции за контрол, който да се провежда в рамките на производство, в което да се съблюдават изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита (C‑508/18 и C‑82/19 PPU т. 68 и 75; C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU т. 60 и 62-63; C‑625/19 PPU т. 41 и 42 и др.).
В решение по съединени дела C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU се приема, че френското законодателство отговаря и на втория критерий, защото, първо, „националният“ акт за задържане се постановява от правораздавателен орган – обикновено съдия-следовател (вж. т. 67). Второ, когато ЕЗА с цел наказателно преследване се издава от прокурор, правораздавателният орган, издал националната заповед за задържане, изисква едновременно с това от прокуратурата да издаде европейска заповед за арест и този правораздавателен орган подлага на преценка наличието на условията, необходими за издаването на такава европейска заповед за арест, и по-специално нейния пропорционален характер (вж. т. 68). СЕС обобщава, че френската правна система позволява съдебен контрол и преди, и след издаването на ЕЗА, така че тази проверка може да бъде извършена, в зависимост от конкретния случай, преди или след фактическото предаване на издирваното лице (вж. т. 70).
В решение по дело C-509/18 се посочва, че в литовската правна система „националното“ решение за задържане на издирваното лице се взема също от съдия или съдия-следовател (вж. т. 54), а главният прокурор, по искане на прокурора по конкретното дело, взема окончателното решение за издаване на ЕЗА. Неизяснено по делото е останало дали това решение подлежи на обжалване, което изцяло отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита (вж. т. 56).
По дело C‑625/19 PPU СЕС приема, че в шведската правна система издаването на ЕЗА за целите на наказателното преследване по необходимост се съпътства от прието от съд решение, с което се разпорежда задържането под стража на съответното лице (вж. т. 46). Обобщава, че дори при липсата на отделен процесуален способ за защита срещу акта на прокурора за издаване на ЕЗА, условията за неговото издаване, и по-специално неговият пропорционален характер, могат да подлежат на съдебен контрол в издаващата държава-членка преди или едновременно с приемането му, но и в по-късен момент (вж. т. 52), поради което шведската правна система съдържа необходимите гаранции за ефективна съдебна защита.
По дело C‑627/19 PPU СЕС разглежда случай с ЕЗА, издадена от белгийски прокурор с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода, а не наказателно преследване, каквито са всички предходно описани казуси. Приема за безспорно по делото, че белгийските прокурори отговарят на критерия за независимост и обективност (вж. т. 26-27), а що се отнася до този за ефективна съдебна защита, то изпълнението му се удовлетворява на етапа на самото съдебно разглеждане на делото, в резултат на което се е стигнало до присъдата с наказание лишаване от свобода (вж. т. 35-36), следователно не се изисква допълнителен съдебен контрол и върху решението за издаване на ЕЗА в конкретния случай.
Изводи за българската правна система
От изложеното според мен следва да се направи изводът, че прокурорът по българското право отговаря на критерия за независимост и обективност, тъй като не може да получава указания от органи на изпълнителната власт и е длъжен при упражняване на правомощията си да бъде безпристрастен и да отчита както уличаващите, така и оневиняващите доказателства.
Когато прокурорът издава ЕЗА за изпълнение на наказание лишаване от свобода, изцяло приложимо е приетото по дело C‑627/19 PPU, т.е. липсващият съдебен контрол върху самото издаване на ЕЗА не може да се отчете като проблем, доколкото ефективната съдебна защита на правата на засегнатото лице се постига на първия етап – издаването на националния акт, служещ за основание за задържане, който в конкретния случай е влязла в сила присъда, постановена от съд.
Сериозен проблем обаче смятам, че съществува при издаването от прокурор на ЕЗА за наказателно преследване, чието основание е „национален“ акт за задържане, постановен също от прокурор, а не от съд, каквито са преобладаващите в практиката случаи в досъдебното производство. Когато „националният“ акт за задържане е неизпълнено до момента съдебно определение, с което е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, критерият би следвало да се приеме за изпълнен.
При първата от горните хипотези ефективна съдебна защита не е предвидена на нито един от двата описани етапа, тъй като нито решението за издаване на „националния“ акт за задържане (в този случай постановление на прокурор за задържане за срок до 72 часа), нито самото решение на прокурора за издаване на ЕЗА подлежат на съдебен контрол. Проверка на тези актове може да се осъществява единствено в рамките на самата прокуратура пред горестоящ на постановилия ги орган.
Ефективна защита в съдебно производство относно правните основания за задържането му обаче, засегнатото лице би могло да упражни едва след предаването му от изпълняващата държава. На практика се получава положение, при което последната трябва да приеме на доверие единствено решения на прокурор, и то изключени от съдебен контрол, за наличието на същинските обстоятелства по делото, обосноваващи задържането на търсеното лице. Последното може да се окаже под арест за понякога и некратък период от време (например месеци) на територията на изпълняващата държава (докато трае производството по изпълнение на ЕЗА), през който нито българският съд, нито изпълняващият ЕЗА съдебен орган ще може да прецени обосноваността на задържането от гледна точка нуждите на самото наказателно преследване.
Както беше подробно разгледано по-горе, във всички европейски правни системи, приети от СЕС като съответстващи на критериите за издаване на ЕЗА от прокурор, „националният“ акт за задържане неизменно се издава от правораздавателен орган – съдия или съдия-следовател. Макар и последното все пак да не е безусловно необходимо, във всички решения на СЕС обаче съществува изискване за адекватен съдебен контрол върху актовете на издаващия орган, когато не е съд.
Разумно би било своевременно да се предприемат необходимите стъпки за хармонизиране на законодателството ни с правото на Общността, без да се изчакват предстоящите откази на юрисдикции на държави-членки за изпълнение на ЕЗА от България.
- Андрей Янкулов доскоро бе прокурор от СГП – подадената от него оставка е в сила от 2 януари