DeFakto.bg DeFakto.bg
Казусът с един от малцината действащи министри, станали обвиняеми – Илко Семерджиев, получи финал. Невинен, обяви и последната инстанция – Върховният касационен съд, като потвърди оправдателните присъди на СГС и на Софийския апелативен съд.
По-интересното в решението на върховните съдии Антоанета Данова – председател и докладчик, Лада Паунова и Даниел Луков е друго. Тримата са категорични: повдигнатото на Семерджиев обвинение изначално е било несъставомерно и не е било възможно изобщо да му се търси отговорност по него!
През 2017 г. като служебен министър на здравеопазването в кабинета „Герджиков“ прокуратурата обвини Илко Семерджиев, че е заплашвал по телефона с уволнение изпълнителката директорка на агенцията по лекарствата Асена Стоименова, която била отказвала да назначи негов човек за свой заместник заради конфликт на интереси. Престъплението бе квалифицирано по чл. 269, ал. 1 от Наказателния кодекс. Текстът гласи:
Чл. 269 (1) (Изм. – ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който употреби сила или заплашване с цел да принуди орган на властта, представител на обществеността, частен съдебен изпълнител или помощник частен съдебен изпълнител да извърши или да пропусне нещо по служба или свързано с функцията му, се наказва с лишаване от свобода до шест години.
Дни след повдигането на обвинението самият Семерджиев (който бе и служебен вицепремиер) бе коментирал: Дали на прокуратурата е известно, че уволнението не е заплаха, а правомощие на назначаващия?
През 2018 г. Софиийският градски съд чете: „Невинен“, през 2019 г. Софийският апелативен съд потвърждава оправдаването. И двете инстанции приемат не само че в случая не е имало заплашване, но и въпросният „кандидат“ за назначаване не е бил в конфликт на интереси, както твърдеше прокуратурата.
ВКС отива по-далеч в анализа на обвинението и изводите по него.
Обвинението – неприложимо спрямо министър
Върховните съдии заявяват:
„Независимо, че се споделя окончателния правен извод на апелативната инстанция, касационният съд не възприема всички изложени в решението съображения, още повече, че САС е пропуснал най-същественото- а именно, че подсъдимият С. не може да бъде субект на инкриминираното му престъпление по чл.269 ал.1 от НК.
Престъпленията по Глава осма от Наказателния кодекс са насочени против дейността на държавните органи, обществени организации и лица, изпълняващи публични функции. С други думи тези престъпления имат отношение към обществените отношения, свързани с държавно-политическата организация на обществото. Те са свързани с реда на управлението, функционирането на отделни звена на държавния и обществен апарат и обичайно водят до функционални смущения. Посегателствата спрямо дейността на държавните органи могат да се извършват от лица извън системата на държавните органи /обикновени граждани/. В този случай става въпрос за посегателство срещу тези органи отвън. Престъпления могат да бъдат извършени и от лица, намиращи се в системата и структурата на държавни органи /отвътре/. С оглед критерия – отвън или отвътре, са налице две групи престъпления спрямо дейността на държавните органи и обществени организации: 1/. престъпления против реда на управлението /раздел първи/ и 2/. престъпления, свързани с посегателства на лица, които са вътре в структурата на държавните органи /раздел втори/. Иначе казано, субектът на посегателствата срещу реда на управлението, сред които е и престъплението по чл.269 от НК е лице, невключено в държавния и обществения апарат, лице, което въздейства отвън върху неговото правилно функциониране, т.е лице, което действа без специално качество.
В конкретния случаи, подсъдимият С. е заемал длъжността служебен вицепремиер по социалните политики и служебен министър на здравеопазването /назначен с указ №58/24.01.2017 г.на Президента на Р.България/ и е бил висшестоящ по отношение на св. С.- изпълнителен директор на Изпълнителна агенция по лекарствата. /интитуция/е създадена към министъра на здравеопазването, като нейният ръководител се е назначавал от министъра на здравеопазването след съгласуване с министър-председателя/чл.5 ал.3 от Устройствения правилник на /институция//. От фактическите констатации по обвинителния акт, възприети и в мотивите на решаващите съдилища, подсъдимият С. е провел разговор със св.С. на инкриминираната по делото дата в качеството си на министър на здравеопазването. При това положение, същият не се явява външно на органа на власт лице, а част от неговата йерархична структура, поради което не може да бъде субект на престъплението по чл.269 ал.1 от НК, тъй като не въздейства отвън върху правилното функциониране на /институция/.
Посоченото е достатъчно основание, подсъдимият С. да не може да носи отговорност по чл.269 ал.1 от НК.“
Изпълнителката директорка не е можела сама да реши кой да й е заместник, къде е вмешателството?!
Тримата върховни съдии не спират дотук в разясняването на азбучни истини в правото. В решението четем още:
„На следващо място е необходимо да се отбележи, че принудата има за свой обект волята на човека. Свободата на волята означава както свобода на решението, така и свобода на действието, т.е „под лична свобода следва да се разбира не само свобода на мотивирането, свобода от непозволено детерминиране, сиреч свобода на волеобразуването /на решението/, но също и свобода за външна проява на волята, свобода на волепроявлението /на действието/. /Д.,Н., Наказателно право. Особена част. т.II, София, 1947, с.4/. Свободата на решението е възможна само дотолкова, доколкото човек има възможност свободно да избира своето решение, като само в този случай може да се поставя въпрос за наказателна отговорност.
По настоящото дело, предвид разпоредбата на чл.5 ал.4 от Устройствения правилник на /институция/ /УП /институция/, „заместник изпълнителния директор заема длъжността по трудово правоотношение, като трудовият договор се сключва, изменя и прекратява от изпълнителния директор съгласувано с министъра на здравеопазването“.Стриктното тълкуване на разпоредбата сочи, че изпълнителният директор на /институция/ не може да назначи заместник изпълнителен директор на агенцията, без това назначение да е съгласувано с министъра на здравеопазването, т.е министърът на здравеопазването е необходимо да изрази съгласие с конкретната кандидатура. Противното обезсмисля напълно предвидената съгласувателна процедура. Горното означава обаче, че свободата на решението на изпълнителния директор на /институция/ за сключване на трудов договор с конкретно лице на длъжността заместник изпълнителен директор е ограничена. А щом тя е ограничена, не може да се говори за непозволено вмешателство от страна на лице, в чиито законови правомощия е да участва във вземане на конкретното решение.“
В крайна сметка, няма и заплаха
На този фон Върховният касационен съд добавя:
„Независимо от посоченото дотук, по-нататък, ВКС се съгласява с извода на контролираната инстанция, че инкриминираните по делото изрази не представляват заплаха. В принципен план, принудителното въздействие се упражнява, за да бъде мотивиран органът на власт към определено действие или бездействие по служба или свързано с функциите му.
На първо място, изразът, отправен към св.С., че „ако не назначи Б. Д. за заместник изпълнителен директор на /институция/, С. ще го назначи на нейното място, както и, че може да я уволни, а може да направи и други неща“ не следва да бъде разглеждан извън хронологията и контекста на цялостния разговор. Всъщност казаното от И. С., че може да уволни свидетелката е в резултат на нейното предложение да бъде уволнена, а разгледано с оглед цялостното съдържание на разговора показва, че подсъдимият изобщо не е искал да се освободи от нея, тъй като на заявеното, че тя ще си подаде оставката, е отговорил, че не иска оставката й.
От друга страна, заплахата с уволнение не може да бъде съставомерна, доколкото въздействието, не е насочено към това органът на власт да извърши или не извърши нещо, което представлява нарушение на службата му, още повече, че подсъдимият С. е лицето, което може да прекрати трудовото правоотношение на св.С., разбира се след съгласуване с министър –председателя. В тази насока, в протеста се признава, че инкриминираните като заплаха думи са изречени от ръководителя по отношение на подчинен служител, който е отказал да изпълни служебните си задължения. А щом като служител отказва да изпълни служебните си задължения, висшестоящият ръководител е напълно възможно да упражни дисциплинарната си власт, вкл. и да го уволни. Втората част на инкриминирания като заплаха израз „че може да направи и други неща“, както правилно е приела въззивната инстанция е дотолкова неконкретизиран, че изобщо не може да се приеме за заплаха. В протеста прокурорът се позовава на обясненията на подсъдимия, в които той е посочил като пример, че „тези други неща“ могат да са уведомяване на Инспектората за предприемане на проверка. Става въпрос само за възможна хипотеза, чието реализиране отново е в правомощията на министъра на здравеопазването и която по изложените по-горе съображения не може да се приеме за заплаха“.
И конфликт на интереси не е имало
На финала тримата върховни съдии заявяват:
„С оглед на горните разпоредби, към момента на провеждане на инкриминирания разговор между подсъдимия С. и св.С. не са съществували законови пречки Б. Д. да бъде назначен на процесната позиция, тъй като декларацията за несъвместимост се подава в 7 дневен срок от назначаването му на длъжността, като назначеното лице разполага с едномесечен срок да отстрани обстоятелствата по несъвместимостта. По аналогичен начин стоят нещата и относно декларацията за частни интереси. Така, че Б. Д. е дължал подаването на посочените декларации, но едва от момента на назначаването му на длъжност заместник изпълнителен директор на /институция/.
Не без значение е и решение №РП-054-17-056 от 11.05.2017 г. на Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, според което „в качеството си на председател на К., Б. Д. не попада в хипотезата на чл.3 т.23 от ЗПУКИ, тъй като К. не е създадена като ЮЛ, нито в хипотезата на чл.3 т.25 от ЗПУКИ, тъй като същият не е служител на Министерство на здравеопазването, част от администрацията на орган на изпълнителната власт, а е избран като председател на комисията, предвид притежаваната от него професионална квалификация и опит“. Точно защото той не представлява лице, заемащо публична длъжност, срещу което да се проведе административно производство, образуваното производство пред Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси е било прекратено“.
Добре е това решение на ВКС да бъде прочетено от повече юристи, особено от онези, които се занимават с правоприлагане. Да си спестят конфузите занапред. Най-вече – да не нарушават основни права.
