от Наташа Добрева[1]
На 31.01.2020г. с решение по в.гр.д. 13540/18, Софийски градски съд потвърди, че Прокуратурата дължи обезщетение за вреди на пострадалите от престъпление, за това че не е привела в затвора осъдения убиец на сина им. Подсъдимият – полицейски служител осъден на 16 години лишаване от свобода – през периода от 18.06.2001г до 05.03.2013г отлага изпълнението на наказанието и се укрива. Правният спор между страните е по въпроса дали в рамките на този 12-годишен период от страна на ответника са били използвани всички необходими, възможни и ефективни средства за изпълнение на присъдата.
В началото, съдът приема, че правилната квалификация на иска е чл. 49 от ЗЗД, а не чл. 2“б“ от ЗОДОВ, тъй като вредите „са последица от незаконосъобразни действия и бездействия на ответника в качеството му на орган на съдебната власт по глава VII от Конституцията на РБ, на който по закон е възложено изпълнението на влязлата в сила осъдителна присъда – чл. 375, ал. 2 от НПК /отм./ и идентичната норма от действащия НПК – чл. 416, ал. 2 от НПК. Тази дейност на Прокуратурата по своята правна същност е правоприлагаща, /а не административна, поради което е изключено приложението и на чл. 1 от ЗОДОВ/“.
По-нататък, СГС приема, че неизпълнението на присъдата е последица от няколко незаконосъобразни и напълно произволни постановления за отлагане с по 6 месеца на наказанието поради болест /депресия/ на осъдения – без личен преглед; без медицинско заключение; без контрол дали отлагането се ползва по предназначение; без мотиви защо е невъзможно осъденият да се настани в психиатричното отделение на Ловешкия затвор и т.н.
В резултат на изрични молби на ищците, две години след влизане в сила на присъдата, през 2003г Прокуратурата пристъпва към привеждането й в изпълнение, но осъденият не е открит на посочения от него адрес. СДВР посещава адреса и беседва с роднините и съседите без резултат. През следващите години, веднъж годишно, Прокуратурата изпраща писмо до СДВР, изисквайки данни за предприетите действия и резултата от издирване на осъдения, накрая през 2009г го обявява за международно издирване и издава Европейска заповед за арест. През 2012г, СДВР докладва, че той е установен в Румъния, където пребивава от дълго време с фалшиви документи за самоличност, и през 2013г е заловен и приведен в Централен Софийски затвор. Там умира през 2016г от инфаркт, като за цялото това развитие ищците научават чак в хода на образуваното от тях гражданско дело.
Софийски градски съд заключава, че „изпълнението на законово възложеното задължение е било изпълнявано от отверника формално … и през дълги периоди от време“, а правната възможност за Европейска заповед за арест е съществувала още от 01.01.2007г, „като е налице напълно необоснована забава в рамките на този 2-годишен период, особено предвид факта, че се касае за лице, осъдено за тежко престъпление против личността“.
Най-съществената част от решението, обаче, е посочването, че задължението на Прокуратурата за изпълнение на наложено наказание за убийство „произтича и от нормата на Член 2, параграф 1 от КЗПЧОС, тъй като именно чрез ответника държавата реализира защитата на правото на живот“. Съдът конкретизира, че „тази защита не е свързана само с налагане на адекватно наказание на виновното лице с осъдителна присъда, но и с реализацията на това наказание, тъй като без последната налагането на наказанието би се обезсмислило, поради непостигане на целите на същото, установени с нормата на чл. 36 от НК“.
Директното прилагане на Европейската конвенцията за правата на човека в това решение създава прецедент на ефективно вътрешно средство за защита при подобен вид оплаквания на граждани, от естество да разтовари от тях ЕСПЧ.
Претендираният от ищците размер на обезщетенията от по 10 000 лв за всеки, съдът определя като „минимален“.
[1] Адвокат от САК, пълномощник на ищците по делото.