DeFakto.bg DeFakto.bg
Непрекъснатото завишаване на наказателната репресия не решава въпросите за престъпността. Ако това беше вярно, човечеството отдавна щеше да се е справило с нея – това заяви пред БНР проф. Пламен Панайотов, специалист по наказателно право и преподавател в Софийския университет. Той е един от експертите, които работят по новата концепция за накзателна политика за периода 2020 – 2025 г. Като резултат от казуистичния подход в тази политика, професорът открои обстоятелството, че в момента има тежки престъпления, които се наказват с по-ниски наказания от неумишлените. Според оценката му специалистите от Министреството на правосъдието са подходили изключително сериозно, след подробен статистически и криминологически анализ на проблемите.
Миналата седмица министърът на правосъдието Данаил Кирилов представи в правната комисия проект за концепция, изработена от министерството по Оперативна програма „Добро управление“. Последната концепция е за периода 2010-2014.
Официално концепцията бе публикувана късно миналия петък, срокът за обществено обсъждане е до 9 март.
Целите на предлаганата Концепция са повишаване на ефективността на наказателната репресия, включително чрез по-широко прилагане на алтернативни на лишаването от свобода наказания, усъвършенстване на системата на наказанията и повишаване на общественото доверие в наказателния закон и наказателното правосъдие.
Сред водещите принципи, залегнали в документа, са аргументираност, съвместимост и последователност на извършването на законодателни промени, съразмерност на наказанията, съответствие на правната уредба на България със стандарти на правото на Европейския съюз и международното право в наказателната област, повишаване на участието на пострадалите в наказателния процес и насърчаване на възстановителното правосъдие.
Проф. Панайотов коментира, че “ криминогенните фактори в периода 2014-2017 са – на първо място са – липсата на достатъчно образование, на второ място – безработицата. На трето място е т.нар. „относителна бедност“ – когато човек се води, че работи, но възнаграждението му е мизерно, поради което не може да задоволява елементарните си нужди. Четвърто е пренаселеността в някои региони на страната за сметка на други, в които има обезлюдяване, поради което и няма достатъчен контрол.
Не на последно място изрично в концепцията е посочено, че непрестанното ожесточаване на наказателната репресия всъщност води до ожесточаване на самата престъпност“, заяви проф. Панайотов, бивш народен представител и шеф на ПГ на НДСВ.
В проекта на концепция е посочено, че прогресивният ръст на броя и вида на криминализираните деяния и на общата репресивна тежест, води до риск от повишаване на всеобщото усещане за застрашеност, без да въздейства превантивно. Нарастващата казуистичност на престъпните състави в редица случаи провокира необходимост от допълнителни изменения. От своя страна постоянните промени засилват неефективността на наказателноправната уредба, тъй като тя заработва толкова по-бавно, колкото по-често в нея се въвеждат промени.
Наказателният кодекс не е разковниче за борба с престъпността
Според вижданията, заложени в концепцията, наказателната отговорност следва да бъде последното средство на държавната власт за реакция срещу противоправни явления. Когато налагането ѝ се превърне в приоритет, се създава нецелесъобразна конкуренция между наказателна и административно-наказателна отговорност, което води до изкривяване на обществените разбирания за използването на наказателната репресия и до повишаване на недоверието в закона.
„Престъпността не се бори чрез Наказателния кодекс. Ако това беше вярно, отдавна човечеството в различните общества щеше да се е справило окончателно и безвъзвратно с престъпността“, коментира проф. Панайотов. Той даде за пример случая в Сотиря – престъпление, за което са предвидени най-тежките възможни санкции, но въпреки това е извършено, а след това е имало и по-тежки убийства:
„Наказателната репресия не може да бъде единственият и основният фактор за превенция на престъпността. Ние трябва да се насочим към причините и условията, които пораждат съответния вид престъпност и там да съсредоточим усилията на цялото общество“.
Концепцията ще бъде подложена на широко публично обсъждане до 9 март, след което предстои да бъде одобрена от правителството и внесена в Народното събрание.
„В парламента, ако не с консенсус, то със значително мнозинство трябва да бъде приета, за да се разчита, че много ясно и за обществото, и за политиците ще са ясни лимитите, границите, в рамките на които може да се осъществява наказателната политика на една държава членка на ЕС. Затова изрично сме посочили кои са основните принципи, на които, според нас, в момента трябва да се гради наказателната политика на България. Разбира се, на първо място, е този за една дълбока аргументираност, съвместимост и последователност на измененията и допълненията, които се правят в Наказателния кодекс“.
Проф. Панайотов припомни, че в момента причиняването на смърт на пътя се наказва със затвор с 3 до 10 години. Когато обаче е на пешеходна пътека – от 5 до 15 години.
„Достатъчно беше да се запази оценъчния критерий – „особено тежък случай“, а той може да има най-различни измерения. Ето това е липса на последователност и аргументираност, на разбиране, че когато става въпрос за кодифицирано законодателство, една само разпоредба да пипнеш, без си даваш сметка как тя се отразява на комплекса от норми, се стига до големи основания за недоразумения“.
„Такава казуистика е вредна, защото в случаите, в които смъртта е причинена, след като моторно превозно средство се е качило на тротоара или дори е влязло в къщата на пострадалите, наказанието е по-леко“, обясни той:
Из Концепцията
(..)Настоящата концепция се концентрира главно върху материалното наказателно право, доколкото влезлият в сила през 2006 г. Наказателно-процесуален кодекс е сравнително нов и в голяма степен отговаря на необходимостите, произтичащи от развитието на днешните обществени отношения. Въпреки това процесуалните въпроси също са засегнати, доколкото са неизбежно свързани с материалноправните като способ за тяхното привеждане в изпълнение.
Избягване на дублиране на състави на престъпления и административни нарушения
Съществена част от преосмислянето на съдържанието на наказателната политика включва отчитане на обстоятелството, че тя не може да се провежда единствено с наказателноправни средства. Без да осигури доброволното спазване на правилата и ефективното им санкциониране при неизпълнение със средства, различни от наказателната репресия, държавата не би могла да овладее престъпността.
Очертаните проблеми изискват постигане на синхрон между административнонаказателната и наказателната отговорност, чиято липса е резултат от обхващането на текстове от Наказателния кодекс в административните закони и обратно. Това налага преосмисляне на съдържанието на състави на престъпления и административни нарушения, които се дублират, и привеждането им в съответствие с реалностите на обществените отношения, които защитават.
Това може да се постигне чрез:
- декриминализация на някои от деянията, регламентирани като престъпления в Наказателния кодекс, и уреждането им единствено като административни нарушения[1]. С предприемането на тази стъпка би се постигнало ускорено наказване, а с предвиждането на по-висок размер на глобите и приложимите лишавания от права, тя би била и по-ефективна. В подкрепа на тази теза е и констатацията, че в немалка част от цитираните примери хипотезата на правната норма, описваща административното нарушение, е по-добре структурирана и по-лесно доказуема, което я прави по-полезна от гледна точка на обществения интерес в сравнение с тази, въздигаща същото деяние в престъпление в Наказателния кодекс.
- оценка на деянията като престъпления и отпадането им като административни нарушения. Съществуват и такива дублиращи се състави на административни нарушения и престъпления, чиято степен на обществена опасност изисква реализирането на по-тежката отговорност – наказателната. В тези случаи, след преоценка на съдържанието на съответните състави, би следвало деянията да се окачествят единствено като престъпления, за които да се предвидят подходящи наказания[2].
[1] Напр. чл. 237; чл. 278, ал. 1 и 6 (пр. първо); чл. 278б, ал. 1 и 2; чл. 326, ал. 1; чл. 345; чл. 353ж; чл. 353з;
[2] Напр. чл. 324, ал. 2 НК, дублиращ се с чл. 222, ал. 1 от Закона за здравето и др.
Усъвършенстване на системата на наказанията
За да се постигне по-качествено и резултатно осъществяване на превантивната и превъзпитателната цел на наказанието, следва да се преосмисли необходимостта от налагането на ефективно лишаване от свобода по отношение на лица, извършили деяния с ниска обществена опасност. Неоправданото изолиране на осъдените лица пречи на нормалното развитие на обществото (създаването на семейства, отглеждането на деца, образованието, участието в пазара на труда). Тези процеси се отразяват отрицателно на икономиката не само докато осъдените лица изтърпяват наказанието си, а и след това – поради намалената възможност за наемане на работа на вече осъждани лица.
Следва да бъде повишена ефективността на пробацията, доколкото понастоящем тя се налага сравнително рядко, от което може да се направи извод, че съдът не намира резултатите от нейното приложение за задоволителни. По-широкото ѝ прилагане, съчетано с по-качествени резултати, би могло да я превърне в предпочитана алтернатива на лишаването от свобода за кратък срок, доколкото при нея десоциализиращият ефект е слаб, а рисковете от социално отпадане – ниски.
В допълнение разбирането, че пробацията е твърде леко наказание, е погрешно. Адекватно изпълняваната пробация, включваща разнообразни по своето естество мерки (общественополезен труд, срещи с пробационен служител, обучителни курсове, програми за въздействие), ангажира огромна част от времето на дееца. Освен това пробацията трябва да се оформя по-често и като самостоятелно наказание, а не преимуществено като алтернатива на лишаването от свобода.
Декриминализация
Декриминализацията като неотменим елемент на наказателната политика на държавата намира реализация чрез изключването на определено деяние от системата на наказателноправните норми, установени като способ за ограничаване на престъпността.
Понастоящем се наблюдава нерешителност от страна на законодателя да прилага функцията на декриминализацията чрез отмяна на текстове от Наказателния кодекс с отпаднала значимост, като последицата е снижаване на общата ефективност на наказателния закон. От друга страна в редките случаи на декриминализация[1] съставите не са приемани отново, поради което отменителната дейност дотук може да се определи като високоефективна при минимален криминогенен риск.
Декриминализацията е неразривно свързана с качеството на нормотворческия процес и с умението да се намират оптимални и адекватни на съвремието решения, които да не бъдат отменяни впоследствие. Поради тази причина прекомерната и повлияна от обществения отзвук криминализация винаги ще поражда необходимост от последваща корективна декриминализация, която да възстанови баланса.
Всяко приемане на нов престъпен състав, което не се основава на подробни мотиви и данни, които да обосновават необходимостта от нормативното изменение, представлява съществена слабост, при която не се разграничават реални от очаквани и желани последици.
В някои случаи заслужава да се обмисли опитът на редица държави членки на Европейския съюз, съобразно който сътрудничещият съучастник се освобождава от наказателна отговорност, ако улесни разкриването на извършеното престъпление.
В Наказателния кодекс съществуват редица състави на престъпления, които са загубили приложимостта си поради развитието на обществените отношения. Така например чл. 225 инкриминира спекулативната търговия, като дори предвижда квалифициран състав на престъплението, ако деецът е бил наказан по административен ред за нарушение на Закона за борба със спекулата, който е отменен още през 1999 г. Практически е невъзможно и реализирането на съставите на престъпления по чл. 226 предвид присъщата на съвремието свобода на частната инициатива. Обективната оценка на тези престъпни състави, както и липсата на повдигнати обвинения по тях, обосновават необходимостта от тяхната пълна декриминализация.
Съществуват и други състави на престъпления, които поради спецификата на регулираната от тях материя[2] или поради конструктивния си дефект[3] са практически неприложими. Прилагането им следва да бъде преосмислено, като бъдат декриминализирани или прередактирани за целите на правораздаването.
Други реформи в Наказателния кодекс
Отпадане на наказанието доживотен затвор без замяна
Актуалните обществени условия изискват преоценка на обективната необходимост от наказание с характеристиките на изключителност при съобразяване на съществуването или несъществуването на необичайна по тежестта и равнището си престъпност, която е невъзможно да бъде овладяна чрез конвенционалните наказания. Разрасналият се през годините брой на престъпленията, за които това наказание се предвижда като алтернатива, противоречи на прокламираната от закона негова временност и изключителност. Тези характеристики поначало предполагат постепенно ограничаване на приложното му поле.
Самото естество на наказанието извежда като основна цел индивидуалната превенция пред поправянето и превъзпитанието в отклонение от чл. 36 НК. Това наказание в същността си не се различава от наказанието доживотен затвор, като единствената разлика е в отчитането на потенциалната поправимост на осъдения, когато се допуска неговата замяна. Съществуването на такава възможност в принципен план би могло да бъде фактор за стимулиране на осъдения към положителна промяна. Освен това приложимостта на разпоредбата на чл. 58а НК и към този вид наказание чрез замяната на доживотния затвор със срочно лишаване от свобода сама по себе си разколебава идеята за необходимост от съществуването му, което по същество представлява стъпка на законодателя към отпадането му от системата на наказанията.
Аргумент в полза на подобна промяна е и съществуващото в актуалната практика на Европейския съд по правата на човека разбиране, че в случаите, когато националното законодателство не предвижда възможност за периодичното му преразглеждане, наказанието доживотен затвор без замяна е несъвместимо с чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи[4].
- Гъвкавост на пробационните мерки в изпитателен срок
Във връзка с повишаването на ефективността на наказателната репресия може да се обмисли въвеждането на повече гъвкавост при определянето на мерките за пробационен надзор, приложими в изпитателните срокове при условно осъждане. Обвързването им с мерките, част от наказанието пробация, ограничава ефекта им и възможността на съда да ги индивидуализира.
- Осъвременяване на размера на наказанието глоба Необходимо е да се актуализират праговете на наказанието глоба. Долният праг в настоящата си стойност от 100 лева се явява неадекватен на съвременните икономически условия. В други случаи горният праг в предвидените в Особената част на Наказателния кодекс глоби се явява несъразмерно висок. Освен това заслужава преосмисляне и начинът, по който да бъде определян размерът на наказанието – дали да се запази налагането на глоба във фиксирани от закона граници или то да се замени с индивидуализирането на стойността на глобата като процент от получаваното от дееца възнаграждение за определен период от време.
[1] Скитничество и повторна употреба на пощенски марки.
[2] Напр. чл. 275, ал. 2; чл. 313а; чл. 321а; чл. 329 НК;
[3] Напр. чл. 259;
[4] Вж. решения по дела Vinter & others v. UK; Laszlo Magyar v. Hungary; Харакчиев и Толумов срещу България.
(..) Целят текст на проекта тук
