Как решение на Съда на ЕС за присъствието на подсъдимия „разчупва“ традиционализма*

Defakto.bg

Подходът на един магистрат предизвика верига от реакции

Дали винаги неявяването на обвинен за тежко престъпление в съда задължително трябва да води до отлагането на процеса, присъствието право ли е на подсъдимия или негов непременен ангажимент?

Казусът възниква в Специализирания наказателен съд по повод процес срещу 14 човека за организирана престъпна група. По него, след като близо година не е успявал да даде ход на делото заради отсъствието на един или друг от подсъдимите по различни причини съдия Иво Хинов подхожда „новаторски“. Той стартира наказателния процес в отсъствието на двама подсъдими (но в присъствието на техните адвокати) и принципно приема, че присъствието е право, от което подсъдимите информирано и изрично могат да се откажат. Както и че правото им може да бъде защитено и с последващо повтаряне на извършени процесуални действия, ако го поискат.  В хода на делото оттам нататък се правят заявления за отказ от присъствие, както и искания за повтаряне на някои действия.

Решението е нетрадиционно, но иначе алтернативите са две – процесът да не тръгне с петилетки  или подсъдимите да бъдат задържани под стража, за да се осигурява присъствието им. В единия случай правосъдието очевидно няма да се осъществи в „разумен срок“, във втория ще се прибегне към ненужна репресия, според немалко юристи.

Съдията се позовава както на решения на ВКС, така и на практиката на Евросъда в Страсбург и на правото на ЕС. Но изпраща и преюдициално запитване до Съда на ЕС за тълкуване на разпоредби от Директивата за укрепване на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство.

Подходът обаче предизвиква верига от реакции у нас.  След „административна“ проверка за спазване на процесуалните срокове от апелативния специализиран съд специално за въпросното дело е констатирано „съществено процесуално нарушение“, изразява се „особено възмущение“ и се отправят препоръки за „прецизиране на съдебната дейност“. А, след възражение на Хинов, че се дават оценки и квалификации не по срочността, а по съществото на решенията му по висящо дело, което е намеса във вътрешното убеждение на магистрата (с напомнянето, че председателят на апелативния спецсъд бе определил като недопустима проверката на ВКС по висящото дело „Иванчева“), се стига до Общо събрание на апелативния спецсъд. На него действията на Хинов отново са коментирани като „възмутителни“, стигащи до уронване на престижа на Темида, а на специализирания съд е препоръчано да проведе Общо събрание по въпроса. Събранието е свикано, но, изненадващо, не се превръща в „другарски съд“. Поискана от нарочения магистрат проверка на Инспектората пък не констатира нарушения нито в действията на проверяващата от апелативния спецсъд Веселина Вълева, нито на самия Хинов. Де факто разполага с документите.

Междувременно Съдът на ЕС дава своите отговори в решение от 13 февруари по дело C-688/18. В което заявява:

Член 8, параграфи 1 и 2 от Директива 2016/343 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която, при положение че обвиняемият е уведомен своевременно за съдебния процес срещу него и за последиците от неявяване на този процес и е представляван от упълномощен да го защитава адвокат, избран от самия него, правото му да присъства на съдебния процес не е нарушено, когато:

–        той е взел недвусмислено решение да не се яви в някое от съдебните заседания в процеса срещу него или

–        не се е явил в някое от тези съдебни заседания поради независеща от него причина, ако след това заседание е уведомен за извършените в негово отсъствие действия и е взел информирано решение, с което е заявил било че не оспорва законността им на основание своето неявяване, било че желае да вземе участие в тези действия, вследствие на което сезираният национален съд е преповторил посочените действия, и по-специално е извършил допълнителен разпит на свидетел, в който обвиняемият е имал възможност да участва пълноценно.

Предлагаме ви коментара на съдия Иво Хинов по решението на СЕС.

Решението на Съда на ЕС е предизвикателство към традиционализма *

Иво Хинов, съдия при Специализирания наказателен съд

Предмет на новото решение на СЕС по С-688/18 е тълкуването на Директива 343/2016 относно  условията за провеждане на някои от съдебните заседания в отсъствието на подсъдимия. СЕС посочва определена  последователност от процесуални действия и условия, при наличието на които може да се приеме, че правото на подсъдимия да участва в съдебното заседание не е нарушено, въпреки че то е проведено в негово отсъствие.

На първо място подсъдимият следва да бъде уведомен  за това съдебно заседание и за последиците от неявяването му или пък, макар и само да е бил уведомен за това съдебно заседание и не е бил уведомен за последиците от неявяването му, да е бил защитаван от адвокат (упълномощен или служебен) – т. 33.

На второ място неговото отсъствие не следва да засяга значим обществен интерес – т.37.

На последно място не следва да се нарушават изискванията на справедливия съдебен процес, като той е съпътстван с определени гаранции, съответстващи със значението на този отказ – т.37 и т. 41.

СЕС разглежда две хипотези на задочно проведено съдебно заседание – при наличие или липса на доброволен отказ от явяване от страна на подсъдимия. И в двете хипотези по главното дело подсъдимите са били уведомени за правото си да присъстват на съдебното заседание и на последиците от неявяването им, като са били защитавани от адвокат.

Ако подсъдимият доброволно и информирано е взел решение да не се яви в съдебно заседание, то според СЕС правото му на лично присъствие не е засегнато – т.39-42.

А ако подсъдимият е изтъкнал уважителна причина за неявяването си, то – на пръв поглед – е налице нарушение на правото му да вземе лично участие – т.44. При все това в действителност това нарушение не е налице, ако подсъдимият, след като е уведомен за действията, извършени в негово отсъствие, заяви, че не ги оспорва като проведени без негово участие и не желае преповтарянето им – т. 45-46; респективно ако ги оспори и пожелае да вземе участие, то правото му на лично участие ще бъде удовлетворено, ако тези действия бъдат преповторени – т. 47-48. От значение е посочването, че под това преповтаряне се разбира допълнителен разпит на свидетеля, който е бил разпитан в отсъствието на подсъдимия – т.е. проведеният разпит в негово отсъствие запазва правното си значение, като се провежда нов, допълнителен разпит, вече в присъствието на подсъдимия – т. 47 и т.49.

Следователно СЕС коментира  едно частично задочно производство – а именно само някои от съдебните заседания са проведени в отсъствието на подсъдимия, като посочва на първо място, че това не нарушава правото на подсъдимия да присъства, ако 1) е налице доброволен отказ да присъства, респективно 2) ако нарушението след това е отстранено с извършване на нови, допълнителни  следствени действия, вече в присъствието на подсъдимия.

А допуска ли нашият НПК подобно решение 

От значение е дали и до каква степен е практически полезно това решение на СЕС. То ясно посочва, че правото на ЕС допуска национална правна уредба, която предвижда такова частично задочно производство, включително и предвижда отстраняване с нови процесуални действия на допуснато нарушение на правото на присъствие. Макар и запитването да е зададено по българско дело, т.е. отнася се именно до приложението на българския НПК, доколкото този отговор на СЕС звучи донякъде непривично, е актуален въпросът дали действително нашият НПК допуска такова частично задочно производство.

Поддържам положителния отговор.

На първо място НПК ясно формулира възможността едно съдебно производство (цялостно или частично) да се проведе в отсъствието на подсъдимия, ако неговото лично присъствие няма да „попречи на разкриване на обективната истина“ (чл. 269 ал.3 НПК) и той „редовно е призован, не е посочил уважителна причина за неявяването си и е изпълнена процедурата по чл. 247б ал.1 НПК“ (чл.269 ал.3 т.3 НПК); включително и е защитаван от адвокат (чл. 94 ал.1 т.8 НПК). Следователно е налице изричен текст в закона, който по недвусмислен начин позволява на подсъдимия да вземе информирано решение да не се яви в едно или няколко съдебни заседания. И по-конкретно той трябва да е уведомен за последиците от неявяването си (а именно че няма да може да оспори крайния акт с аргумент, че не се е явил), да бъде уведомен за това съдебно заседание (дата и място на провеждане, вкл и какви процесуални действия ще бъдат извършени), да бъде защитаван от адвокат. При тези условия остава на съда да прецени дали е необходимо за разкриване на обективната истина присъствието на подсъдимия. При отрицателен отговор няма пречка съдът да проведе съдебното заседание в отсъствието на подсъдимия.

Следователно нашият НПК предвижда механизъм, при който едно или повече съдебни заседания може да се проведат, независимо от нежеланието на подсъдимия да се яви. Изрично се позовавам на недвусмисления текст на чл. 269 ал.3 т.3 НПК, който дефинира именно такова, макар и конклудентно, все пак изрично желание на подсъдимия да не се яви. С още по-голямо основание би било законно изрично адресирано до съда заявление, че няма да се яви на определено съдебно заседание или на част от него. Колкото и непривично това да звучи за традиционното наказателно правно мислене, все пак нормата на чл. 269 ал.3 т.3 НПК обективно съществува; благодарение на новото решение на СЕС тя дори може да започне да се прилага от наказателните съдии.

На второ място НПК отрича качеството на съществено процесуално нарушение на онова процесуално нарушение, което вече е отстранено – чл.348 ал.3 т.1 НПК. Текстът на закона посочва, че „нарушението на процесуалните правила е съществено, когато е довело до ограничаване на процесуалните права на страните, ако не е отстранено“. От значение е последният момент – „…ако не е отстранено“ – който дефинира възможността за отстраняване на това процесуално нарушение. Следователно не е достатъчно да се констатира, че едно процесуално право е било нарушено или ограничено. Необходимо е да се извърши анализ дали това нарушение е отстранено чрез последващи процесуални действия, в същото производство, от същия съдебен състав. Т.е. необходим е глобален поглед върху процесуалните действия, дали те, взети в своята съвкупност, водят като краен резултат до нарушение на правата на подсъдимия. Следователно нашият закон допуска възможността, след като определено процесуално право бъде нарушено по съществен начин, същият съд, който е извършил това нарушение, да предприеме нови процесуални действия, чрез които да отстрани вредния ефект от това нарушение; в този случай това процесуално нарушение губи качеството си на „съществено“. Такъв е изричният текст на закона.

Нормата на чл. 348 ал.3 т.1 НПК не може да бъде разбирана като предвиждаща отстраняване на същественото процесуално нарушение само и единствено чрез отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или чрез преповтаряне на порочните действия отначало. В действителност тя е неприложима именно в тези случаи. Ако присъдата на съдебен състав „А“ бъде отменена поради допуснати процесуални нарушение и делото бъде разгледано отново от съдебен състав „Б“, то предмет на повторната въззивна проверка ще бъдат само процесуалните действия на състав „Б“; извършеното от състав „А“ няма да има никакво значение. Т.е. въззивният състав няма да се интересува дали състав „Б“ е успял да отстрани пороците на състав „А“. Респективно ако съдът вземе решение да преповтори напълно вече извършените порочни процесуални действия, то те загубват правното си значение и такова ще имат само новите процесуални действия; в този случай отново старите порочни действия няма да имат значение и поради това новите процесуални действия няма да се разглеждат като отстраняване на пороците им. В действителност под „отстраняване“ на процесуално нарушение следва да се разбира такава ситуация, при който старите порочни действия запазват своето правно значение, но благодарение на новите процесуални действия порокът им е отстранен.

Конкретно по горецитираното дело С-688/18 СЕС изрично приема, че извършването на последващ, допълнителен разпит на свидетеля е достатъчен, за да се приеме, че правото на участие на подсъдимия е гарантирано. Т.е. това решение на СЕС е основание отново да погледнем на текста на нашия закон – чл.348 ал.3 т.1 НПК – и дори да започнем да го тълкуване именно така, както е формулиран. Вместо само да  констатираме някое съществено процесуално нарушение, извършено в определен момент, все пак да се поинтересуваме дали то не е отстранено в последващ процесуален момент.

За значимия обществен интерес

Следва да се посочи, че СЕС поставя и едни по-общи, абстрактни изисквания, при наличие на които е законосъобразно провеждане на съдебното заседание в отсъствието на подсъдимия. А именно това отсъствие да не е в противоречие със значим обществен интерес (т.37). Националният прочит на това изискване е този по чл. 269 ал.3 НПК – „когато това няма да попречи на разкриване на обективната истина“. Този прочит би могъл да се разшири и до други случаи, когато съдът оправдано приеме, че личното присъствие е необходимо, за да се постигнат целите на наказателния процес.

Най-напред следва да се посочи, че подсъдимият няма задължения да съдейства за разкриване на обективната истина. Той не може да бъде подложен на никакви мерки за процесуална принуда, включително и тази по чл. 269 ал.1 НПК (задължение за лично присъствие в съдебното заседание), които имат за цел да окажат въздействие върху избора му на изявления – дали да даде обяснения, да задава въпроси на свидетели, да прави доказателствени искания и др. Такава принуда може да бъде оправдана само ако се касае за такова въздействие върху подсъдимия, което не е свързано с негово изявление (например при разпознаване, освидетелстване, взимане на биологични образци и др). Следователно би трябвало съдът изрично да мотивира акта си защо приема, че личното присъствие на подсъдимия е необходимо за разкриване на обективната истина, респективно как точно отсъствието му ще попречи на това разкриване.

Не би могло да се приеме, че по всяко едно обвинение за тежко престъпление личното присъствие е необходимо за разкриване на обективната истина. Текстът на чл. 269 ал.1 НПК обвързва задължението за лично присъствие именно с тежестта на обвинението, а не с разкриване на обективната истина, за разлика от чл. 269 ал.2 НПК. Също така разкриването на обективната истина е обстоятелство, относимо към фактическите обстоятелства на обвинението, а не към правната му квалификация, а още по-малко към предвиденото наказание по тази правна квалификация.

Друго възможно проявление на  изискването отсъствието на подсъдимия да не е „в разрез с нито един обществен интерес“ са хипотези, непосочени в чл. 269 НПК. Например ако един подсъдим желае да сключи споразумение, личното присъствие на другия подсъдим е необходимо, за да изрази съгласие или несъгласие (ако така следва да се разбира нормата на чл. 384 ал.3 НПК). Или при някои специфични случаи, когато са засегнати сериозни обществени или лични интереси, съдът може да прецени за неудачно да проведе дори едно съдебно заседание в отсъствието на подсъдимия. Например съдът изпитва съмнение дали и доколко отказът на подсъдимия да се яви е резултат от информирано становище, предвид личностните му особености (напр. страда от леко психично заболяване или дори само импулсивност и незрялост); при значимо противоречие в защитните позиции на подсъдим и адвокат; при необходимост разпит на свидетеля да бъде проведен в едно съдебно заседание, а не в две поредни съдебни заседания  (което ще се случи, ако отсъстващият подсъдим заяви, че желае допълнителен разпит в негово присъствие); при особено уязвима позиция на защитата, с оглед конкретния случай;  при случаи, предизвикали голямо обществено възмущение или дори само при значително накърнени права на пострадалия, при които неявяването на подсъдимия би могло да бъде изтълкувано превратно като предоставяне на недължимо предимство или дори за неефективност и несериозност на наказателното преследване.

Несъмнено този списък може да бъде продължен, но е важно да се посочи, че всяко едно решение на съда, че не е възможно да се проведе конкретно съдебно заседание в отсъствието на подсъдимия, поради наличие на значим обществен интерес от неговото лично присъствие, следва да бъде ясно посочено и изрично мотивирано. Би било много жалко ако решението на СЕС бъде фактически обезсмислено с приемането, че при всяко едно обвинение за тежко престъпление личното присъствие на подсъдимия е безусловно необходимо; тази необходимост може да отпадне само ако всички усилия на съда да го намери са останали безуспешни.

Правото и задължението за лично присъствие

На последно място решението на СЕС е интересно и с формулираното право на подсъдимия да се откаже от личното си присъствие. Следва ясно да се разграничи правото на присъствие от задължението за присъствие. Това задължение е формулирано от чл. 269 ал.1 НПК и отпада, ако личното присъствие не е необходимо за разкриване на обективната истина (чл. 269 ал.3 НПК), като в този случай за подсъдимия възниква правото да не се яви (чл. 269 ал.3 т.3 НПК). Именно това право да не се яви в съдебно заседание е посочено от СЕС в т. 32: „…при определени обстоятелства заподозреният или обвиняемият следва да може да се откаже от него (от правото си на присъствие) изрично или мълчаливо, но по недвусмислен начин“  и т. 37 „…нито текстът, нито духът на чл. 6 ЕКПЧ са пречка за изричен или мълчалив отказ от гаранциите на справедливия процес. Отказът от правото на участие в съдебното заседание ….“.

И именно тук е заслугата на СЕС относно развитието на правната теория. Ако формулираните от него процесуални условия за законосъобразно провеждане на съдебно заседание в отсъствието на подсъдимия фактически да представляват буквален прочит на нормите на НПК (чл. 269 ал.3 т.3 и чл. 348 ал.3 т.1 НПК), които обективно съществуват, макар и фактически да не се прилагат, то избраният от СЕС изказ да се формулира отказът на подсъдимия от участие открива възможност за правна дискусия върху изключително сериозния проблем – съзнателния и информиран отказ от права и предимствата, които защитата може да извлече от този отказ.

Скъпата цена на традиционализма

В заключение. Цитираното решение на СЕС по С-688/18 има важен практически ефект. То създава прост и ефективен механизъм, при който наказателните дела може да се гледат дори при отсъствието на подсъдимия – без значение дали това отсъствие се дължи на уважителни или неуважителни причини. При неговото приложение ще намалеят както възможностите за шиканиране на процеса, така и опасността от задържане под стража на болен подсъдим, който не е представил формално издържан болничен лист. Ще се повиши ефективността на наказателния процес, като по-бързо ще се достига до крайната присъда. И това ще  бъде напълно законосъобразно, чрез прилагане на съществуващите норми на НПК, разгледани в светлината на Директива 343/2016.

Ала за тази цел трябва да се плати наистина скъпа цена. Трябва да признаем, че подсъдимият има не само задължение, но и право да присъства в съдебното заседание; а това предполага и правото му да откаже да присъства. Противоречи на традиционното правно мислене да се признае такова право на подсъдимия. Трябва да признаем, че съществено процесуално нарушение е онова, което не само е допуснато, но също така и не е отстранено от същия съд в същия процес. Традиционното правно мислене възприема същественото процесуално нарушение като нарушение на процесуалната форма, която е ценност сама по себе си, а не като действително и реално увреждане на правното положение на подсъдимия, което е специфично за всеки индивидуален случай. Т.е. необходим е отказ от трайно утвърдените наказателно-процесуални ценности и възприемане на актуалната редакция на НПК, включително и в светлината на правото на ЕС.

От тази гледна точка е налице много голяма вероятност правните усилия на наказателно правниците да бъдат съсредоточени в доказване защо това решение на СЕС е неприложимо за българската правна действителност, но не и да направят така, че да бъдат отстранени евентуалните пречки за неговата приложимост.

• Заглавията и подзаглавията са на Де факто
• Редакцията е готова да публикува и други мнения