За държавата на КПКОНПИ и решението на Съда на ЕС

Адвокат Георги Атанасов

Слава Богу, Съдът на Европейския съюз (Люксембург) постанови решение по преюдициалното запитване на Софийския градски съд за съотношението между конфискационната отговорност по процедурата на КПКОНПИ и правото на ЕС. Решението е знаменателно и в никакъв случай не е „в полза“ на апологетите на т.нар. „гражданска конфискация“(ангосаксонски правен атавизъм за юридическа отговорност на вещи), а още по-малко на адептите на българския ѝ феномен – конфискацията на незаконно придобито имущество.

Какво собствено казва Съдът?

Първо, Съдът на ЕС (СЕС) казва, че когато се конфискува имущество, което е средство или облага от престъпление, наказуемо с лишаване от свобода повече от една година, към производството следва да се прилагат правилата на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз и Рамково решение № 2005/12/ПВР.

И тук веднага се сблъскваме с проблем – националният законодател не е предвидил Директивата (или тя и Рамковото решение) да се транспонират от един нормативен акт или в единен правен режим на наказателно производство. Резултатът е, че Наказателният кодекс (НК) и Наказателно-процесуалният (НПК) не съдържат материалноправен и процесуален режим, адекватен на този на Директивата и Рамковото решение, който да привежда в съответствие националното ни право и да гарантира приложението във вътрешноправния режим на тези норми на правото на ЕС. Нещо повече, българският законодател изрично заявява в мотивите си към Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ЗИДНК – ДВ, бр. 7/2019 г.), че Директивата се транспонира от „два закона“ – НК и Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ), т.е. при своеобразна симбиоза на иначе много различните „гражданска“ и „наказателна“ конфискации. Същевременно, при престараването си да демонстрира пред СЕС разделността на двете производства и пълната независимост на „гражданското“ от „наказателното“ производство КПКОНПИ и правителството забравиха, че именно правителството, за да се спаси от наказателна процедура за отсъствие на своевременно транспониране, е „нотифицирало“ (според съвременните изразни средства) Европейската комисия (ЕК) за това, че Директивата се транспонира чрез ЗПКОНПИ и ЗИДНК. Иначе казано, държавата ни няма цялостен наказателноправен режим, който да транспонира Директивата и Рамковото решение и след м. ноември на 2016 г. всяко българско физическо и/или юридическо лице може да се позовава пряко на нормите на Директивата и Рамковото решение, ако те са по-благоприятни за него в сравнение с националното разрешение.

Второ, Съдът казва, че извън производството за конфискация на имущество, което е предмет, средство или облага от престъпленията (по Директивата и Рамковото решение), България е свободна да определи при какви условия ще конфискува имущество – с присъда или без присъда.

Изводът е саморазбиращ се и напълно съответства на съвременната конституционна и съюзна (на ЕС) правна среда. Държавата-суверен има право да определя конфискацията на имущество както като санкция за престъпление или като мярка – последица на извършено престъпление, така и като санкция и/или мярка – последица от друго правонарушение. Въпрос на конституционна рамка и национална санкционна политика, вместени в ограниченията от европейския правен ред за защита правата на човека. Изпитвам органична неприязън към лекотата, с която държавата посяга на правото на частна собственост въпреки качеството му на признато основно право и третирането му от правната философия на ХХI век като най-съществен елемент от защитата на правото на лична свобода на индивида (по Валентин Петев). Но когато действа в рамките на Конституцията и законите, съответно на правото на ЕС, държавата има право да го прави. И го прави. По безброй общи и специални административни нормативни актове. И нерядко е осъждана за това, че й липсва мяра, че няма на законодателно ниво адекватна координатна система, която да гарантира пропорционалност на санкцията (принудата). Илюстрация са такива съдебни актове на ЕСПЧ като решенията по делата Димитрови срещу България или Торгул срещу България, мотивите на които са много показателни, а тези по делото Димитрови срещу България са пряко приложими към новата конфискационна отговорност по ЗПКОНПИ.

Трето, признавайки правото на държавата да конфискува имущество извън наказателното производство, СЕС допуска като основание за съществуването на подобно право „конфискацията на средства и облаги от незаконни дейности“. Този резултат също е резонен, защото е очевидно, че конфискуването на чужда частна собственост без правонарушение представлява по същество акт на безвъзмездна национализация (експроприация). Но определяйки като годен обект на конфискация онези имуществени права, които представляват „средство и облага от незаконна дейност“, Съдът отваря страшна рана в снагата (концептуалната) на българската конфискационна отговорност по ЗПКОНПИ. Защото на реализацията на този „концепт“ липсва най-главната правна предпоставка – безусловна законова дефиниция що е „средство и облага от незаконна дейност“. Напълно невъзможно е да се квалифицира като съответстващ на принципа на правната сигурност (според правото на ЕС и чл. 4 от Конституцията) правен режим като този на ЗПКОНПИ по следните обясними причини:

(1) Не може да се определи една дейност като „незаконна“, без предварително да е обявена със закон като противоречаща на конкретна законова забрана. Няма абстрактна незаконна дейност, нито може да има предположение за извършване на неидентифицирана незаконна дейност;

(2) Не може, без да се определи конкретната „незаконна дейност“, да се разграничи имуществото, обект на конфискация по ЗПКОНПИ (средство и облага от конкретната „незаконна дейност“) от това, което е обект на конфискация по силата на специалните конфискационни закони като НК, НПК, ЗАНН и безбройните специални административни нормативни актове, предвиждащи конфискация на предмет, средства и облаги от конкретни правонарушения;

(3) Правният ред не предвижда правни инструменти или критерии, чрез които да отграничи (а) основанието и целта на конфискационната отговорност по ЗПКОНПИ като някаква специфична „конфискация под обща клауза“ (обща конфискационна отговорност), различна от (б) останалите конфискационни производства (специална конфискационна отговорност) – във всички случаи на предвидена конфискация има специална правна норма, която определя за какво правонарушение се налага такава санкция или се прилага такава мярка, и във всички случаи целта на специалния закон е да се предотврати получаването на облага от неправомерно поведение. Няма такава правна норма, която да регламентира като отделно правонарушение „незаконното придобиване на имущество“ или, както СЕС го е определил, „придобиването на средство и облага от незаконни дейности“. Няма годно определение даже за „незаконно придобито имущество“, чиято „дефиниция“ от 2012 г. по Закона за отнемане на незаконно придобито имущество (отм.) Конституционният съд нарече „пестелива“, т.е. недостатъчна. Това се отнася както до всички случаи на конфискация спрямо едно лице (и лицата, които по закон носят отговорност за придобито от него имущество), така и когато обект на санкция са едни и същи имуществени права или едни и същи обекти на имуществени права;

(4) Няма правен инструмент или правна норма, които да позволят онези имуществени права, които могат да се определят като средство или облага от граждански правонарушения (договорна и извъндоговорна гражданска отговорност), да бъдат отграничени от „средствата и облагите от незаконни дейности“. А това означава, че в кръга на подлежащото на конфискация по ЗПКОНПИ имущество се включва и такова, което по силата на императивна правна норма подлежи на реституция в полза на онзи, който е увреден.

Решението съдържа и куриозен момент. Словосъчетанието „в този случай“ е преведено като „изглежда“ поради преводаческа грешка. Но, както се казва в онзи скеч, „грешката е вярна“. Думата „изглежда“ е много по-подходяща и подсказва една привидност – внушението за „граждански характер“ на конфискационното производство по ЗПКОНПИ.

В т. 60 от мотивите на решението Съдът изрично отбелязва: „В случая изглежда, че висящото пред запитващата юрисдикция производство по конфискация е гражданско производство и че вътрешното право предвижда наред с него и режим на конфискация по наказателното право“. Определянето на този вид конфискация като „гражданско производство“ е погрешно. За този извод СЕС е подведен от българските власти, които отдавна злоупотребяват – в международен и национален план, с прилагателното „гражданско“, което прикачват на конфискационната процедура. Единственото „гражданско“ в това производство е разрешаването на споровете от общ (граждански) съд (Слава Богу, представете си „Специализиран конфискационен съд“!). Всъщност производството е преобладаващо административно и изцяло принадлежи към публичното право. Гражданскопроцесуалният ред на реализирането на тази санкция (конфискация на имуществени права) не може да привнесе „гражданско право“ в процедурата. „Гражданскопроцесуалният ред“ не е равнозначен на „гражданскоправен ред“.

Отделно от това, по същество гражданскопроцесуалният ред, който по определение е публично, а не гражданско право, всъщност е част от самата санкция. От една страна, защото лишава страните от процесуални права, които биха имали в наказателен или административен процес, а от друга, защото лишава съда от правото на свободно съдийско убеждение. Известно е, че гражданският процес в Република България не издирва обективната истина, а борави с „формалната“ истина. Това означава, че съдът нито има право, нито е длъжен да извършва служебно действия по установяване на истинността на фактите, а ответниците (не държавата) са максимално ограничени във възможността да доказват факти поради крайните рестрикции на законово допустими доказателствени средства. Особено като се знае, че става дума за доказване на събития за период от 10 и повече години в миналото и за факти, за които страните не са имали никакво задължение, вкл. законово, да създават и/или съхраняват доказателства. Но тези факти – за публичния характер на конфискационното право на държавата, за публичния характер на цялостното производството, за рестрикциите на гражданския процес и пречките за установяване на истината страните по спора не са информирали СЕС. Ако Съдът познаваше, дори в най-общ план, отличителните белези на конфискационната процедура и общата национална правна среда, съществено би се затруднил да определи това производство като „гражданско“.

И, на последно място, съсредоточен върху формалноюридическото съответствие, СЕС е пропуснал да установи, че според националното законодателство „придобиването на средства и облаги от незаконно дейност“ се третира като най-тежкото възможно правонарушение, по-тежко дори от престъпленията. Поради това му се признава своеобразен примат – разглеждане преди и независимо от всички други производства за санкциониране на правонарушения с всички последици от това, вкл. наслагване на правните му последици върху правните последици на всички други санкционни производства.

Как точно постановеното от СЕС решение ще се тълкува и прилага от съда в България ще покаже само бъдещото, но при действието на настоящата Конституция и специалните закони по приложението ѝ не ми се струва възможно предлаганото от КПКОНПИ разрешение.