Последни новини
Home / Избрано / Европейският съд: Липсата на гъвкавост при определяне на съдебните такси води до ограничаване на достъпа до съд

Европейският съд: Липсата на гъвкавост при определяне на съдебните такси води до ограничаване на достъпа до съд

Defakto.bg

Светла Маргаритова, pravanachoveka.com

Доц. Светла Маргаритова

На 2 април 2020 г. Европейският съд постанови решението Chorbadzhiyski and Krasteva vBulgaria (Application no. 54991/10), в което установи нарушение на правото на достъп до съд на жалбоподателите поради осъждането им да заплатят държавна такса, надхвърляща присъдения им размер обезщетение за неимуществени вреди. Европейският съд констатира за пореден път, че националните съдилища, макар и да познават  неговата практика и да са наясно с установените проблеми, прилагат стриктно националното законодателство и се съобразяват с неговите разпоредби без оглед на това – доколко те съответстват или не на Европейската конвенция. Очевидно се налагат законодателни промени относно размера на държавните такси за исковите производства.

Фактите

Жалбоподатели са баща и неговата дъщеря. На 29.08.1998 г. съпругата на първия и майка на втората жалбоподателка загива  от  паднал клон на дърво в резултат на разразила се силна буря. На 06.08.2003 г.  те предявяват иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу държавата, община Пловдив и две лица, които  са искали отг общината да отреже дървото. Претенцията е за 2 млн лв неимуществени и 200 000 лв имуществени вреди. През ноември 2004 г. исковете са отхвърлени от Окръжния съд. Той намира, че държавата не е пасивно легитимирана и че тя носи отговорност чрез своите органи и служители, а в конкретния случай това са общинските власти, но общината  не е отговорна за настъпилото случайно събитие. Исковете срещу двете физически лица също са отхвърлени поради това, че действията им не са в причинна връзка с настъпилата злополука. Съдът отбелязва наред с това, че исковите претенции са прекомерно завишени и на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ (в редакцията му към онзи момент) осъжда жалбоподателите да заплатят държавна такса в рамер на 88 000 лв (4% от 2 200 000 лв). Решението е обжалвано пред Апелативния съд, който частично оставя в сила съдебния акт (по отношение на държавата и физическите лица), а по отношение на общината преквалифицира спора като такъв по ЗЗД, тъй като изсичането на дървета не представлява административна дейност. Съдебният акт е отменен в тази част, както и относно разноските, а делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд.  Това решение е обжалвано пред ВКС. Касационната инстанция  приема, че Апелативният съд е следвало сам да реши спора, а не да го връща на окръжния съд. На 24.07.2008 г. въззивната инстанция уважава частично исковите претенции и присъжда на всеки от жалбоподателите по 50 000 лв  неимуществени вреди в едно с дължимата лихва. Наред с това съдът ги осъжда да заплатят държавна такса върху отхвърлената част от исковете в размер на 126 000 лв.(4% за първоинстанционното и 2% за въззивното производство). Това решение е обжалвано пред ВКС. В жалбата си жалбоподателите посочват, че съдилищата чрез тези такси на практика са ги санкционирали и са им отнели всичко, което са им  присъдили. Жалбата е върната от съда поради просрочването  й. От своя страна Община Пловдив също обжалва решението пред ВКС. Касационната инстанция оставя в сила този съдебен акт на 10.03.2010 г. На 13 и 15 04.2012 г. жалбоподателите депозират молба за изменение на решението в частта му за разноските на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК, като се позовават на решението на Европейския съд по делото Stankov vBulgaria (no. 68490/01, 12 July 2007.), в резултат на което ЗОДОВ е бил изменен и вече не се налага заплащането на пропорционална, а на проста такса при отхвърлянето на иск срещу държавата. Наред с това те отбелязват, че макар и исковете им да са били преквалифицирани като такива по ЗЗД, Апелативният съд в Пловдив е трябвало още в самото начало на производството да ги задължи да заплатят тези такси, а не направо с постановяване на решението да ги осъди да ги заплатят, като при това те значително надхвърлят размера на присъденото им обезщетение.

На 17.06.2010 г. ВКС оставя без уважение молбата на жалбоподателите, отбелязвайки, че Апелативният съд е допуснал грубо нарушение на ГПК, но в производството по изменение на съдебното решение в частта за разноските не подлежи на раглеждане въпросът за държавните такси, които освен това се определят от закона.Това определение също е обжалвано и друг състав на ВКС го оставя в сила, като посочва, че не е в неговата компетентност да изменя решението на Апелативния съд, което е влязло в сила по отношение на жалбоподателите (поради необжалването му). Наред с това е отбелязано, че съдът не е компетентен по свое усмотрение да променя размера на съдебните такси.

На 25.03.2010 г. окръжният съд издава изпълнителен лист за 126 000 лв, които жалбоподателите трябва да платят като държавна такса. На 2 март 2011 г. Община Пловдив изплаща общо сумата от 267 868.86 лв (главница и лихви) на двамата жалбоподатели общо. През април 2011 г. всеки от двамата жалбоподатели превежда по 73 451.43 лв в полза на НАП. Така нетната сума, която остава за всеки от тях след погасяване на задълженията им към държавата възлиза общо на 121 125 лв – т.е. всеки от тях получава по 60 562.82 лв. – по-малко от 50% от присъденото им обезщетение за неимуществени вреди.

Оплакванията

Жалбоподателите повдигат оплаквания във връзка с прекомерно големия размер на държавната такса, която са били осъдени да заплатят по повод предявените от тях искове срещу държавата. Те се позовават на чл. 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1 –  самостоятелно и във връзка с член 13.

В светлината на своята съдебна практика Съдът счита, че оплакванията относно съдебните такси, които жалбоподателите са били осъдени да платят, подлежат на разглеждане единствено в светлината на член 6 § 1 от Конвенцията(Stankov v. Bulgaria, no. 68490/01, §§ 49-67, 12 July 2007; Zaharieva v. Bulgaria (dec.), no. 6194/06, § 87, 20 November 2012; Ermenkova v. Bulgaria (dec.), no. 75873/01, 14 June 2011; and Harrison McKee v. Hungary, no. 22840/07, §§ 14-15, 3 June 2014)

Възраженията на правителството по допустимостта и преценката на Съда

Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешни средства за защита. Те не са обжалвали  решението на Апелативния съд в Пловдив от 24 юли 2008 г. в законоустановения срок. ​Жалбоподателите са възразили , че подаването на касационна жалба е щяло допълнително да ги натовари финансово, защото е изисквало заплащането на държавна такса, което прави това правно средство неефективно. Освен това те твърдят, че са използвали друго подходящо и достъпно средство – това по чл. 248 ГПК, което   е еднакво приложимо както за съдебните такси, така и за разноските. Европейският съд припомня, че  единствените средства за защита, които жалбоподателят трябва да изчерпи, са тези, които са свързани с твърдяните нарушения и които същевременно са налични и достатъчни, при това не само на теория, но и на практика.         (Selmouni vFrance [GC], no. 25803/94, § 75, ECHR 1999‑V). Освен това, когато жалбоподателят е използвал едно средство за защита, не се изисква използването на друго такова, което по същество има същата цел (Nicolae Virgiliu Tănase v. Romania [GC], no. 41720/13, §177, 25 June 2019).

Съдът наред с това припомня, че правилото за изчерпване на вътрешните средства за защита следва да се прилага с известна гъвкавост и без прекомерен формализъм.( Vučković and Others v. Serbia (preliminary objection) [GC], nos. 17153/11 and 29 others, § 76, 25 March 2014 and Gherghina v. Romania (dec.) [GC], no. 42219/07, § 87, 9 July 2015).  Освен това подобно възражение не може да бъде противопоставено на жалбоподателите, ако въпреки неспазването му компетентният орган е разгледал  по същество жалбата. Макар и жалбоподателите да са пропуснали срока за касационната си жалба, общината е депозирала такава и делото е стигнало до ВКС, така че същественият въпрос – относно размера на обезщетението е бил разгледан. Съдът отбелязва, че до постановяване на решението от 10 март 2010 г. на ВКС жалбоподателите са били в несигурно положение както относно основателността на  исковите им претенции, така и относно дължимостта на на съдебните такси, а така също – какво би било съотношението между п рисъденото обезщетение и определените такси (което е основният въпрос в настоящата жалба).

Съдът наред с това отбелязва, че правителството не е поставило под въпрос ефективността на средството за защита по чл. 248, ал.1 от ГПК, използвано от жалбоподателите по настоящото дело, и че съществуващата вътрешна съдебна практика предполага, че това средство за защита очевидно не  е безполезно, което се установява и от определенията на ВКС. Макар че молбата на жалбоподателите е оставена без уважение, спорът  относно дължимостта, и размера на държавните такси е била разгледана по същество.

Въз основа на тези аргументи Съдът отхвърля възраженията на правителството.

По съществото на спора

Съдът отбелязва, че само по себе си изискването за заплащане на такси пред гражданските съдилища не е несъвместимо с правото на справедлив процес, освен ако то води до ограничаване на правото на достъп до съд. Важни са няколко фактора при преценката дали едно лице се е възползвало от правото си на достъп до съд –  размерът на таксата, преценена в светлината на конкретните обстоятелства на даден случай, включително способността на жалбоподателя да я плати и фазата на производството, при която е наложено това ограничение(Kreuz vPoland, no. 28249/95, § 60, ECHR 2001‑VI). Съдът посочва, че настоящото дело се отнася до искови претенции,   предявени срещу държавата, които националните съдилища са намерили за основателни, но прекомерни по размер. Вярно е, че жалбоподателите са били осъдени да заплатят тези такси едва след приключването на производството (макар и в нарушение на приложимите процесуални норми), но това им е позволило да имат достъп до всички фази на производството. Независимо от това, позовавайки се на решението си по делото Stankov v. Bulgaria (no. 68490/01, §§ 49-67, 12 July 2007) Съдът отбелязва, че налагането на значителна финансова тежест в конкретния случай може да се окачестви като такова ограничение. Ето защо той посочва, че ще провери дали в настоящия случай то преследва законна цел и дали има разумна връзка на пропорционалност  между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. Макар че държавите се ползват с известна свобода на преценка в това отношение, окончателното решение относно спазване изискванията на Конвенцията е на Съда.

Той припомня, че в предишни дела срещу България вече е приемал, че националната система за съдебните такси преследва законната цел за финансиране на съдебната система и за възпиране на неоправданите искове. Независимо от това обаче в редица случаи, когато жалбоподателите са водили дела срещу държавата и нейни образувания, те са били осъждани да заплащат такива дори и когато исковете им са били уважавани от националните съдилища. Затова той е достигал до извода, че определените съдебни такси са прекомерни. Съдът посочва, че правилата относно съдебните разходи трябва да избягват прекомерното натоварване на ищците с разноски, особено ако исковете им срещу държавата  са основателни, тъй като е парадоксално държавата с едната ръка да дава, а с другата да отнема това, което е присъдила. Той се позовава на своята практика както по редица български дела, така и по дела срещу други държави. (Stankov, § 59; Scordino v. Italy (no. 1) [GC], no. 36813/97, § 201, ECHR 2006‑V).

Съдът достига до извода, че в случая е налице нарушение на чл. 6, §1, но не само поради самия размер на определената държавна такса.

Наред с това той анализира и предвидимостта й, тъй като тя е наложена в самия край на производството. Той отбелязва, че действително размерът на поисканото от жалбоподателите обезщетение е прекомерен, нереалистичен и не съответства на установената практика от националните съдилища, макар че е трудно да се прецени  размерът на емоционалното страдание. Независимо от това обаче не е без значение, че исковете първоначално са предявени по чл. 1 от ЗОДОВ, който не е изисквал към момента на предявяването  им да се заплаща държавна такса. След преквалифицирането им   като такива по ЗЗД  Апелативният съд  не дава указания на жалбоподателите да заплатят държавна такса преди това и така те са били лишени от възможността да поискат да бъдат освободени от заплащането й. Вместо това той накратко отбелязва в решението си, че не е събрана държавна такса, което впоследствие е окачествено от ВКС като грубо нарушение на процесуалните правила. Така в резултат на неспазване на националните процедури местните съдилища лишават жалбоподателите от възможността да обмислят надлежно размера на евентуално дължимата такса и да преосмислят размера на предявените претенции. По повод предвидимостта на съдебните такси Съдът припомня, че тяхното изчисляване се е основавало на същата пропорционална система, която е критикувана от него в решението му по делото Stankov v. Bulgaria(§ 47). В него той приема, че макар и системата за определяне на съдебните такси да попада в границите на преценка на държавата, тя трябва да бъде достатъчно гъвкава, за да позволи на всяка от страните да се възползва от пълното или частично освобождаване от заплащане на такса или намаляването й. Тълкуването на националното законодателство, приложено  от ВКС по настоящото дело, също показва липсата на гъвкавост. Два състава на ВКС приемат, че правилата за съдебните такси трябва да се прилагат автоматично и няма място за свобода на преценка. Макар и да прави уговорката, че не е негова задача да преразглежда абстрактно вътрешно законодателство, а да проучи начина, по който законът е приложен срещу жалбоподателите, Съдът отбелязва наличието на значителна разлика в размерите на съдебните такси  по искове срещу държавата, предявявани по ЗОДОВ(по който се събира проста такса от 10 и 25 лв) и по общия граждански закон  – ЗЗД (където таксата е пропорционална – 4%)

В заключение Съдът приема, че като са били осъдени да заплатят държавна такса, която надвишава присъденото им обезщетение (без лихвите), а повече от половината от фактически получената от тях сума е отишла за погасяване на задълженията им, макар и да са спечелили делото,   жалбоподателите са претърпяли непропорционално ограничаване на правото им на достъп до съд. Поради това ЕСПЧ установява   нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

 

About De Fakto

Проверете също

Годишният доклад на Георги Чолаков: Административното правораздаване е на второ място по бързина в ЕС

Административното правораздаване в България изкачва една позиция  и вече е на второ място по показател …

Годишният доклад на Лозан Панов за съдилищата: Нарастване на „сложните“ дела, неравномерна натовареност, агресивна медийна среда (допълнена)

Сотир Цацаров атакува с питането: Кога ВКС ще се произнесе за сроковете на проверките на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.