DeFakto.bg DeFakto.bg
Поредните драми с Волен Сидеров са на път да родят пореден казус. По принципни въпроси – личността в случая е без значение.
Както е известно, срещу Сидеров има повдигнати обвинения след призива му за масово излизане на Великден, въпреки противоепидемичните мерки (за подбуждане към престъпление по чл. 320 НК и за препятстване на орган на власт да изпълни свое задължение – връчване на призовка, по чл. 270, ал. 1 НК.), той беше обявен за общодържавно издирване, след което сам се яви за предявяване на постановлението и бе задържан за 24 часа.
Тази „история“ не заслужава коментар. Безспорно, призивите за нарушаване на противоепидемичните мерки по време на пандемия и то отправени от партиен лидер, звучат безотговорно, особено в момент, в който, за разлика от свои православни посестрими БПЦ не затвори храмовете. Но и вероятно целят най-вече скандал – нещо, характерно за публични изяви на господин Сидеров, който вече не е в управляващата коалиция. Тази цел е постигната, а дали е извършено престъпление, ще преценява съдът.
Любитно обаче е второто образувано дело, този път за „отправяне на заплаха спрямо прокурор и разследващ полицай“ по чл. 269, ал.1 НК. Като поводът за новото разследване са тв изявления на лидера на „Атака“ спрямо органите на власт: „Правете си сметката, тези които сега се готвите да ми повдигнете обвинение, колко време ще живеете!“; „Тези, които сте приели сега да действате срещу мен, няма да ви бъде!“.
Описаното деяние представлява престъпление по чл. 269, ал. 1 НК, убедено е държавното обвинение. Текстът гласи: „Който употреби сила или заплашване с цел да принуди орган на властта, представител на обществеността, частен съдебен изпълнител или помощник частен съдебен изпълнител да извърши или да пропусне нещо по служба или свързано с функцията му, се наказва с лишаване от свобода до шест години“.
Казусът за „заплашване“ чрез клетви и прокоби не е прецедент в съдебната практика. По въпроса има и решение на Върховния касационен съд от 2005 г. с докладчик съдия Елена Авдева, приключило с окончателна оправдателна присъда. В него, на базата на историята на гражданина Н.Н., обвинен, че заплашил военен прокурор, обстойно се обсъждат параметрите на заплахата – включително срещу обвинител, за да е престъпление.
В напрегнати дни като днешните е полезно аналите да се четат. За да не се бъркат човешкият и институционален гняв на адресатите на клетви и прокоби, с Наказателния кодекс. Инак правораздаването става шоу.
Казусът на Н.Н., „заплашил“ военен прокурор
Той е изложен в Решение № 853/05.01.2005 г. по н. о. х. д. № 459/2003 г. на ВКС, II н. о. Касационното производство е образувано по жалба на защитата на подсъдимия Н.Н. против решение на В. окръжен съд, с което Н.Н. е осъден за престъпление по чл. 269, ал. 1 от Наказателния кодекс.
Какво казва ВКС?
„Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 350, ал. 1 НПК, установи следното:
Районната прокуратура – гр. В., е внесла обвинителен акт срещу подсъдимия Н. Н. за това, че на 18.12.2001 г. в гр. В. употребил заплашване срещу майор Д. С. – военен прокурор при В. военноокръжна прокуратура, с цел да го принуди в качеството му на орган на властта да пропусне да изпълни задълженията си по служба като наблюдаващ прокурор във връзка с наказателно преследване спрямо подсъдимия.
В. районен съд с присъда от 26.06.2003 г. по н.о.х.д. № 310/2003 г. е признал подсъдимия Н. Н. за невинен и го оправдал по повдигнатото му обвинение.
В. окръжен съд с присъда от 25.03.2004 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1680/2003 г., е отменил изцяло първоинстанционната присъда и постановил нова, с която признал подсъдимия Н. Н. за виновен в извършването на престъпление по чл. 269, ал. 1 НК, и на това основание и съгласно чл. 54 НК му наложил наказание от шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила.
Жалбата срещу така постановения въззивен акт е основателна.
Случаят
Въззивният съд е допуснал нарушение на закона, като е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпление по чл. 269, ал. 1 НК. Фактическата обстановка, установена от двете предходни инстанции, е следната.
На 18.12.2001 г. подсъдимият Н. Н. отишъл в Съдебната палата в гр. В., за да установи какво става със следственото дело срещу него. По съвет на военния следовател решил да се срещне с наблюдаващия прокурор – свидетеля Д. С., при когото се намирала преписката. Подсъдимият намерил прокурора, който го разпознал като обвиняем по наблюдаваното следствено дело и го поканил в кабинета си. Н. Н. изразил тревога от продължаващото дело, оплакал се от тежкото си семейно положение, казал, че е невинен, а началниците му подвеждали обвинението. Прокурорът се изнервил, заявил му, че е извършил престъпление и го поканил да напусне кабинета. Тогава подсъдимият казал: „Имай предвид, че всички, които се занимават с мене, в крайна сметка умират.“ Свидетелят Д. С. попитал какво означава това, на което подсъдимият отговорил, че имал началник, К. С., който навремето му правел служебни проверки, но умрял, след което допълнил: „Ако искаш и с теб да се случи същото, продължавай да се занимаваш с мене.“ Малко по-късно било проверено от прокуратурата, че споменатият началник е починал от тежко заболяване.
При така установените факти заключението на въззивния съд, че деянието на подсъдимия съответства на обективните и субективните признаци на състава на престъпление по чл. 269, ал. 1 НК противоречи на материалния закон.
Заплахата трябва да е реална и рационална
Изпълнителното деяние по чл. 269, ал. 1 НК се изразява в употреба на принуда под формата на сила или заплашване с противозаконна цел – орган на властта да извърши или да пропусне да извърши нещо по служба. В конкретния случай обвинението е за използване на заплашване чрез думи, т. е. за вербално психическо въздействие върху обекта на престъплението, което да застрашава правнозащитимата му сфера. Отправените от подсъдимия към свидетеля Д. С. реплики не са преценени от окръжния съд в тази светлина, като са натоварени със застрашителен потенциал, какъвто обективно не съдържат.
Подсъдимият е заявил, че „който се занимава“ с него в крайна сметка умира, че това се е случило на бивш началник и ще се случи на св. Д. С., „ако продължи да се занимава с него“. Внимателният анализ на тези изречения показва, че подсъдимият не е отправил никаква реална заплаха към свидетеля Д. С., а се е позовал на събития, които само в неговите представи са паранормално свързани (тежката болест и смъртта на началника със служебните проверки, които е извършвал). Липсват каквито и да било логични и рационални основания тези изречения да се преценяват като фактор, който застрашава здравето или живота на свидетеля Д. С. Правилно те са отнесени от първата инстанция към категорията на клетвите и прокобите. Последните обаче са негодно средство за заплашване, тъй като не могат да се свържат с причинно-следствен процес, годен да увреди лицето, към което са отправени.
Ако дори хипотетично се допусне, че в думите на подсъдимия се е съдържала реална заплаха, то тогава, предвид съдържанието им, вещаещо смърт, те би трябвало да се преценяват на плоскостта на престъпление по чл. 144, ал. З НК (закана с убийство – б.р.). Подобно обвинение законосъобразно не е повдигано поради очевидната му фактическа необвързаност с обстоятелствата, посочени в обвинителния акт.
Прочее въззивният съд, правейки разграничение между престъплението по чл. 269, ал. 1 НК и това по чл. 144, ал. З НК, правилно е заключил, че няма данни деянието на подсъдимия да е съставомерно като закана с убийство, но незаконосъобразно е отбелязал, че разграничителната линия между двата състава включва и „реалността на заплахата“. Очевидно това е израз на неправилното разбиране, че обективната страна на престъплението по чл. 269, ал. 1 НК допуска и заплаха, която не е „реална“. Тези разсъждения не могат да бъдат споделени. Заплашването като елемент от престъпния състав във всички случаи трябва да бъде част от реалността, т. е. да принадлежи на познаваемите процеси и явления. Въззивният съд е заявил в мотивите си, че подсъдимият е отправил конкретни заплахи към свидетеля Д. С., разбрани по следния начин: , длъжностно лице ще умре, ако изпълнява задълженията си като наблюдаващ прокурор“.
Съдът не е посочил каква е логичната и причинно-следствената връзка между двете твърдения, обвързани по този начин в думите на подсъдимия, а и би бил затруднен да го стори, тъй като такава няма. След като по категоричен начин е изключена заканата с убийство, то заявлението, че някой ще умре, не съдържа реална заплаха, щом този неизбежен за всеки човешки живот факт не се свързва с процеси, активирани или намиращи се под контрола на заплашващия. В заключение, изречените от подсъдимия към свидетеля Д. С. думи не са годни да формират заплашване по смисъла на чл. 269, ал. 1 НК.
Незаконосъобразно втората инстанция е счела, че е налице и специалната цел по чл. 269, ал. 1 НК, конкретизирана като принуда на орган на властта да не изпълни задълженията си по служба по следственото дело срещу подсъдимия. Описаната по-горе фактическа обстановка показва, че репликите на подсъдимия, инкриминирани като заплашване, са отправени в края на разговора му с прокурора, в който подсъдимият Н. Н. упорито е твърдял, че е невинен. Те са последвали твърдата позиция на свидетеля Д. С., че Н. Н. е извършил престъпление и поканата да напусне кабинета. Няма основание да се счете, че с тях подсъдимият е целял да принуди прокурора да пропусне нещо по служба. След като използвал всичките си аргументи в подкрепа на твърдяната си невинност (подробно проследени от въззивния съд в мотивите относно „възходящата градация“ на проведения разговор) и срещнал категоричен отпор, подсъдимият отреагирал с цитираните вече думи, които съдържат емоционални елементи на самозащита и отмъстителност, но са твърде далеч от противозаконната цел на чл. 269, ал. 1 НК. Като субективен елемент от състава на престъплението специалната цел е установили от фактическите констатации по делото, а те не доказват, че в представите на подсъдимия отправените инкриминирани реплики са насочени към противозаконно прекратяване на воденото срещу него следствено дело.
Изложеното дотук води до извода, че деянието, извършено от подсъдимия, не може да се квалифицира като престъпление по чл. 269, ал. 1 НК. Приемайки обратното, въззивният съд е нарушил материалния закон. Обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен и при наличие на основанието по чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК съгласно чл. 357, ал. 1, т. 2, пр. последно НПК подсъдимият – да бъде оправдан.“
