DeFakto.bg DeFakto.bg
Хомофобските изявления представляват дискриминация в областта на заетостта и професиите, когато са направени от лице, което има или може да бъде възприето като имащо решаващо влияние върху политиката на работодател по наемане на работа. За подобни случаи в националното законодателство може да се предвижда, че сдруженията имат процесуална легитимация да предявяват искове за обезщетения и вреди и когато не може да бъде идентифицирано конкретно увредено лице. Това постанови Съдът на ЕС по Associazione Avvocatura per i diritti LGBTI (C-507/18) от 23 април.
Съдът приема още, че изявленията, направени от лице по време на аудио-визуално предаване, че никога не би наело, нито би работило с лица с определена сексуална
ориентация в предприятието си, попадат в материалното приложно поле на Директива 2000/781 (наричана по-нататък „Директивата за борба с дискриминацията“), и по-специално на понятието „условия за достъп до заетост […] или упражняване на занятие“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от тази директива, дори когато към момента на извършване на изявленията не се провежда, нито е планирана процедура по наемане на работа, стига обаче връзката между тези изявления и условията за достъп до заетост или упражняване на занятие в това предприятие да не е хипотетична.
Съдът подчертава, че изявления, които внушават хомофобска политика за наемане на работа, попадат в обхвата на понятието „условия за достъп до заетост […] или упражняване на занятие“, дори да са направени от лице, което няма преки правомощия да наема на работа, стига да съществува нехипотетична връзка между тези изявления и политиката на работодателя по наемане на работа.
Наличието на такава връзка трябва да се преценява от националните юрисдикции въз основа на всички обстоятелства, които характеризират посочените изявления. В това
отношение релевантни са по-специално статутът на автора на изявленията и качеството, в което ги е направил, от които трябва да личи, че той има или може да бъде възприет като имащ решаващо влияние върху политиката на работодателя по наемане на работа.
Националните юрисдикции трябва да вземат предвид също така естеството и съдържанието на съответните изявления, както и контекста, в който са направени, и по-специално дали имат публичен или частен характер.
Според Съда фактът, че това тълкуване на понятието „условия за достъп до заетост […] илиупражняване на занятие“ може да доведе до евентуално ограничаване на упражняването на свободата на изразяване на мнение, не го поставя под съмнение.
Съдът припомня, че свободата на изразяване на мнение не е абсолютно право и упражняването му може да е предмет на ограничения, стига те да са предвидени в закон и да зачитат основното съдържание на това право, както и принципа на пропорционалност. В случая тези условия са изпълнени, тъй като ограниченията произтичат пряко от Директивата за борба срещу дискриминацията и се прилагат единствено за постигането на нейните цели, а именно да се гарантира принципът на равно третиране в областта на заетостта и професиите и да се постигане високо ниво на заетост и социална закрила. Самата същност на закрилата, предоставена от посочената директива в областта на заетостта и професиите, би могла да се превърне в илюзорна, ако изявленията, които се вписват в понятието „условия за достъп до заетост […] или упражняване на занятие“ по смисъла на същата директива, не попадат в нейното приложно поле, поради това че са направени в рамките на развлекателно аудио-визуално предаване или че представляват израз на лично мнение на техния автор.
Накрая, Съдът постановява, че Директивата за борба с дискриминацията допуска италианската правна уредба, според която адвокатско сдружение, чийто предмет на
дейност е защитата на лица с определена сексуална ориентация, е процесуално легитимирано да започне съдебно производство при действия, които представляват дискриминация по отношение на посочената категория лица, без да е се идентифицира конкретно увредено лице.
В това отношение Съдът уточнява, че макар Директивата да не задължава държавите членки да признаят такава процесуална легитимация, те биха могли да приемат или поддържат разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на принципа за равно третиране от разпоредбите, които се съдържат в нея. Следователно държавите членки, които са направили този избор, трябва да решат при какви условия едно сдружение може да започне съдебно производство за установяване на наличието на дискриминация и да я санкционира. По-конкретно те трябва да определят дали стопанската или нестопанската цел на сдружението трябва да оказва влияние върху преценката на активната му процесуална легитимация в такива случаи и да уточнят предметния обхват на такова производство, и по-специално санкциите, които могат да бъдат наложени в него, като в съответствие с член 17 от Директивата за борба с дискриминацията тези санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, включително когато няма увредено лице, което може да бъде идентифицирано.
1 Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно
третиране в областта на заетостта и професиите (ОВ L 303, 2000 г., стр. 16). В уредената от нея област тази
директива конкретизира общия принцип за недопускане на дискриминация, закрепен понастоящем в член 21 от
Хартата на основните права на Европейския съюз.
2 Решение на Съда от 25 април 2013 г., Asociația Accept (C-81/12, прессъобщение № 52/13).
www.curia.europa.eu
