В становище до Конституционния съд адвокатите от Фондация „Български адвокати за правата на човека“ настояват съдът да отклони като недопустимо искането на главния прокурор за тълкуване на имунитета на държавния глава.
На 10 март Конституционният съд с 9:3 гласа допусна за разглеждане искането на Иван Гешев за тълкуване на имунитета на държавния глава и вицепрезидента на чл. 103 от Конституцията. Съдът даде възможност на главния прокурор да „отстрани недостатъци“ в оформлението на въпросите, след което образува делото. Част от тях звучат така: Припокрива ли се по съдържание понятието „държавна измяна“, използвано в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, с престъпленията, визирани в Глава първа „Престъпления против Републиката“, Раздел I „Измяна“ от Особената част на Наказателния кодекс ? Каква е разликата между използваните в чл. 103, ал. 1 от Конституцията понятия „държавна измяна“ и „нарушение на Конституцията“ като основания за ангажиране на отговорността на президента и вицепрезидента за действия, извършени при изпълнение на техните функции ? Понятията „държавна измяна“ и „нарушение на Конституцията“, използвани в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, включват ли в съдържанието си и извършване на престъпления извън съставите на Глава първа „Престъпления против Републиката „от Наказателния кодекс ? ( Всички редактирани въпроси тук)
Според Конституцията президентът не носи отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията. Обвинението за тези престъпления се повдига по предложение най-малко на 1/4 от народните представители и се поддържа от Народното събрание, ако повече от 2/3 от народните представители са гласували „за“. Досега е било безспорно, че президентът има наказателноправен имунитет и той не може да бъде съден дори по наказателни дела от частен характер, каквито са примерно делата за обида и клевета. Има и съдебни решения, че той не може да бъде съден и по граждански дела, когато става дума за търсене на обезщетения за вреди от негови действия.
Самото питане на Гешев изигра роля на политическо торнадо и прицелване в поста на държавния глава. Много юристи изразиха мнение, че искането е недопустимо, тъй като текстът в Конституцията е пределно ясен – срещу президента „не може да бъде възбудено наказателно преследване“. Според адвокат Михаил Екимджиев КС не просветно учреждение за консултации на недоучили юристи. Дългогодошният парламентарист и юрист Петър Обретенов коментира, че е „Правен оксиморон Конституционният съд да тълкува искането на главния прокурор – с нормата на чл.103, ал. трета, КС е изключен от обсега на това тълкуване – той не може да дава задължително тълкуване сам на себе си, не може да бъде едновременно тълкувател и адресат на тълкуването“, казва юристът. И още – с тълкувателно решение самият КС вече е постановил, че „…отговорността на президента за нарушение на основния закон може да бъде обсъждана само в рамките на производството по чл.103 от Конституцията за всеки конкретен случай. Тя не може да бъде предмет на тълкувателно решение.“
Един от множеството аргументи на съдиите Атанас Семов, Надежда Джелепова и Павлина Панова, останали на особено мнение, е че: Xипoтeтичнoтo пpeдпoлoжeниe, чe пpeзидeнтът и вицeпpeзидeнтът биxa мoгли дa извъpшaт „дъpжaвнa измянa“ или „дa нapyшaт Koнcтитyциятa“, нe oбocнoвaвa нeoбxoдимocттa oт тълĸyвaнe. Koнcтитyциoнният cъд e пpиeмaл, чe тaĸaвa пpeдпoлaгaeмa вepoятнocт нe мoжe aвтoмaтичнo дa вoди дo зaдължитeлнo тълĸyвaнe (Oпpeдeлeниe № 9/19.12.1996 г. пo ĸ. д. № 30/1996 г.).,
В позицията си до КС експертите на Фoндaция „Бългapcĸи aдвoĸaти зa пpaвaтa нa чoвeĸa“ напълно споделят съображенията за недопустимост на искането на съдиите Семов, Джелепова и Панова.
В допълнително становище посочват още, че „Отговорността по чл. 103 от КРБ не е наказателна, а политическа. В чл. 103, ал. 1 КРБ липсва имплицитно или експлицитно препращане към НК. В подкрепа на този извод е и фактът, че производството, което се развива пред КС съгласно Закона за Конституционния съд (ЗКС), няма белезите на наказателно производство“. Посочват още: „Последицата от процедурата пред КС не е налагане на санкция по НК, а прекратяване на правомощията на президента или вицепрезидента. Ако се приеме, че става въпрос за престъпление по НК, би се стигнало до положение Народното събрание (НС) да може със съответните изменения на НК, и то с обикновено мнозинство, да инкриминира определени деяния, да допълва, изменя или отменя съставите, ограничавайки или стеснявайки наказателната отговорност на президента и вицепрезидента, като по този начин буквално да може както да ги постави в пълна зависимост, така и да ограничи правомощията им по Конституция“.
В обобщение от БАПЧ сочат: Изразът „не може да бъде възбудено наказателно преследване, използван в чл. 103, ал. 4 от Конституцията, не се ограничава само до действия с процесуален характер, а обхваща всякакви действия, които засягат положението на президента и вицепрезидента и са в резултат на подозрение или предположение, че същите са извършили престъпление.
Цялото становище на БАПЧ до КС:
СТАНОВИЩЕ
на фондация „Български адвокати за правата на човека“ по конституционно дело №1/2020 за задължително тълкуване на чл. 103 от Конституцията на Република България
УВАЖАЕМИ КОНСТИТУЦИОННИ СЪДИИ,
С определение от 10 март 2020 г. по конституционно дело № 1/2020 г. по описа на Конституционния съд (КС) е допуснато за разглеждане по същество искането на главния прокурор на Република България за даване на задължително тълкуване на чл. 103 от Конституцията. Със същото определение Конституционният съд е отправил покана до фондация „Български адвокати по правата на човека” за становище по допуснатите за разглеждане въпроси, което представяме.
- Фондация „Български адвокати за правата на човека“ споделя съображенията за недопустимост на искането на главния прокурор на Република България, изразени в особеното мнение на конституционните съдии Семов, Джелепова и Панова. Считаме, че приетото от мнозинство на конституционните съдии определение за допустимост на искането за задължително тълкуване не изключва отклоняването на разглеждането му по същество.
2.Относно искането за даване на задължително тълкуване на чл. 103, ал. 1-3 от Конституцията на Република България (КРБ), изразяваме следното становище по въпроси 1 до 3.
2.1. Текстът на чл. 103 КРБ относно неотговорността на президента и вицепрезидента за действия, извършени при изпълнение на функциите им, е пределно ясен и категоричен и не се нуждае от тълкуване.
Конституцията предвижда неотговорност на президента (респективно вицепрезидента) не като лична привилегия, или поради историческа инерция, а и като гаранция срещу риска държавата да изпадне в хаос в ключови моменти, когато единствено президентът (респективно вицепрезидентът) са компетентни и носят отговорността за политически решения за опазването на обществения и политически ред като назначаването на служебно правителство, насрочването на избори в случай на разпуснат парламент, възлагането на мандат за образуване на правителство, както и за редица други ексклузивни правомощия, като издаването на укази за обнародване на закони, за назначаване на определени длъжности и др. предоставени от Конституцията на държавния глава. Такива решения подлежат на безпрекословно изпълнение и не следва да бъдат поставяни под каквато и да е зависимост или ограничения, защото обвързват съдбата на нацията в критични за нея ситуации[1]. Освен естествените функции за опазване на авторитета и осигуряване на нормално функциониране на държавата, изключването на отговорността на държавния глава (както и предвидената в чл. 103, ал. 4 КРБ забрана за „възбуждане на наказателно преследване и арест) има за цел да предотврати потенциалната възможност от употребата на наказателния процес и намесата на силовите структури с цел влияние върху политическите процеси и гарантиране на нормалното им протичане.
2.2. Както характерът на деянията „държавна измяна и нарушение на Конституцията” по смисъла на чл. 103, ал. 1., така и редът за търсене на отговорност за тях, имат политически, а не наказателноправен смисъл. Единствено Народното събрание е компетентно да прецени наличието на основания за търсене на политическа отговорност в случай на „държавна измяна и нарушение на Конституцията”.
От текста на чл. 103 КРБ (тълкуван самостоятелно и във връзка с други конституционни разпоредби) е ясно, че деянията „държавна измяна и нарушение на Конституцията”, за които Конституцията допуска отговорност на президента и вицепрезидента по изключение, както и процедурата за налагането й и вида последици, имат политически, а не наказателноправен характер. Преценката за наличието на основания и предпоставки за обвинения в „държавна измяна и нарушение на Конституцията” е в компетентността на Народното събрание и то единствено решава дали да повдигне такива обвинения пред Конституционния съд на Република България в конкретни обстоятелства, или да изясни, измени и допълни тази разпоредба на Конституцията, ако счита това за необходимо. Механизмът за търсене на политическа отговорност на президента (респективно вицепрезидента) е част от необходимия баланс и разделение на властите и средствата за тяхното взаимно възпиране, в който прокуратурата не участва. Конституцията не предвижда каквито и да е правомощия на главния прокурор по установяването и/или определянето на правната квалификация на обстоятелствата, водещи до повдигане на обвинения по смисъла на чл. 103, ал. 1 и 2, нито го поставя в кръга от лица, компетентни да инициират процедура за изменение на Конституцията, или нейното тълкуване от Народното събрание. Тъкмо обратно – чл. 24, ал. 6 от Закона за Конституционния съд предвижда, че едва „когато (Конституционният) съд(ът) прекрати пълномощията на президента или вицепрезидента за държавна измяна, делото се изпраща на главния прокурор”.
Това прави отправеното искане за даване на задължително тълкуване не само недопустимо поради липса на изисквания правен интерес, но и откровено неуместно от гледна точка на конституционното разделение на властите и техните правомощия. Даването на задължително (и по необходимост абстрактно) тълкуване на чл. 103, ал. 1-3 от Конституцията по искане на главния прокурор би съставлявало пряко изземване на компетентността на Народното събрание да решава в кои случаи следва да повдига и поддържа такива обвинения срещу държавния глава пред Конституционния съд на Република България. Конституционният законодател не случайно е предвидил специален ред и квалифицирано мнозинство за достигане на такова решение, което е идентично на мнозинството, изисквано за изменение на самата Конституция.
2.3. Същевременно, даването на задължително тълкуване по поставените въпроси би поставило Конституционния съд в несъвместимо двойнствено положение на квази-законодател по обвинения, които му е вменено да решава като съд. Именно Конституционният съд е компетентен да се произнася по евентуално повдигнатите от Народното събрание конкретни обвинения срещу държавния глава. Предварителното тълкуване на разпоредбата на чл. 103, ал. 1-3 от Конституцията би съставлявало пряко указание до Народното събрание относно случаите, които то следва да квалифицира като „държавна измяна и нарушение на Конституцията“ и в които следва, или не следва да повдигне обвинения за тях. Такова предварително тълкуване би поставило под въпрос безпристрастността на Конституционния съд при евентуално последващо разглеждане на въпроса дали евентуално повдигнати пред него обвинения в конкретни случаи съответстват, или не съответстват на вече изразеното от него задължително мнение. Вместо конкретна и индивидуална преценка, каквато един съд, разглеждащ обвинения, би следвало да има, Конституционният съд би бил обвързан и задължен да преценява валидността на собственото си задължително тълкуване в светлината на наложените от самия него общи изисквания и ограничения при преценката за основателността на повдигнатите от Народното събрание обвинения във всеки конкретен случай. Считаме, че както политическият характер на отговорността за „държавна измяна и нарушение на Конституцията“ и реда за търсенето й, така и участието на Конституционния съд като съд в тази процедура изключват създаването на „ръководство по прилагането на Конституцията” от Народното събрание в такива случаи. Същевременно, както се отбелязва и в особеното мнение към определението за допустимост на питането, обаче, „Никоя конституционна юрисдикция не може да направи такова тълкуване на която и да било конституционна разпоредба, което да включва изчерпателно посочване на всички нейни измерения и/или изброяване на всички случаи, субекти, права и т.н., за които тя се отнася”.
В практиката на Конституционния съд са изказвани редица особени мнения относно допустимостта на даването на задължително тълкуване като предварително одобрение, или неодобрение на законодателни намерения, както и за ролята на този съд като „оракул”. В случая, обаче, даването на задължителното тълкуване на чл. 103 КРБ би въвлякло Конституционния съд в недопустимо за един безпристрастен съд изразяване на предварително мнение по евентуално повдигнати пред него конкретни обвинения.
По тези съображения считаме, че искането за задължително тълкуване на чл. 103, ал. 1-3 от Конституцията на Република България по първите три поставени въпроси следва да бъде отклонено.
В случай, че Конституционният съд пристъпи към даване на задължително тълкуване, считаме, че то следва да бъде ограничено до ясното и категорично разграничение на политическия характер на деянията „държавна измяна и нарушаване на Конституцията” по смисъла на чл. 103, ал. 1. КРБ и предвидената в тях процедура за отстраняване на президента и вицепрезидента на Република България в сравнение с предвидените в Наказателния кодекс деяния, наказуеми по предвидения в НПК ред.
- Фондация „Български адвокати за правата на човека” счита, че искането за даване на задължително тълкуване по въпроси 4, 5 и 6 на главния прокурор за тълкуване на израза „не може да бъде възбудено наказателно преследване”, употребен в разпоредбата на чл. 103, ал. 4 КРБ, следва да бъде отклонено.
3.1. Нормата на чл. 103, ал. 4 от Конституцията е ясна и не се нуждае от тълкуване. Наказателната неприкосновеност на президента и вицепрезидента е сходна (макар и не идентична) с наказателната неприкосновеност на народните представители (чл. 70, ал. 1 от Конституцията). Разликата между тях е, че наказателната неприкосновеност на президента и вицепрезидента отпада единствено при прекратяване на мандата им. По отношение обема на действията, включени в понятието „възбуждане на наказателно преследване“ обаче разлика в текстовете на чл. 70, ал. 1 и чл. 103, ал. 4 от Конституцията няма. Забраната за „възбуждане“ на наказателно производство означава забрана за предприемане на каквито и да било действия по разкриване на престъпления и разобличаване на виновните от компетентните държавни органи, забрана за всякакви действия, несъвместими с наказателно-правната неприкосновеност. По вида и пределите на тези действия Конституционният съд се е произнасял и няма основание за изменение на даденото тълкуване (напр. Решение №10/1992 г. по к. д. № 13/1992 г.).
3.2. С Решение № 10/1992 г. е изяснено, че преди снемането на наказателно-правната неприкосновеност по отношение на народните представители не могат да бъдат предприемани действия от вида на описаните във въпроси 4, 5 и 6, нито каквито и да било други, водещи до засягане на наказателната неприкосновеност. Същите аргументи са валидни и по чл. 103, ал. 4 от Основния закон по отношение на президента и вицепрезидента, чиято наказателно-правна неприкосновеност отпада с изтичането на мандата им. Това е така, защото понятието “възбуждане на наказателно преследване” по смисъла на чл. 103, ал. 4 от Конституцията (а и по чл. 70, ал. 1 от Конституцията) има автономно значение, което отразява реалното засягане на индивида и действителното разумно съдържание на конституционната разпоредба, а не формалния стадий на наказателния процес и допустимите на този етап „процесуални и предпроцесуални” действия, или променливите решения на законодателната и/или изпълнителната власт в това отношение. В практиката си по чл. 6 от ЕКПЗЧОС, Европейският съд по правата на човека също придава автономно значение на понятието „обвинен”, според което едно лице се счита за „обвинено” не от момента на формалното му привличане във вече образувано наказателно производство, а от момента, в който то е узнало, или е било сериозно засегнато от различни процесуални и извънпроцесуални действия и изявления на властите, свързани с подозрения срещу него[1].
3.2. С поставените въпроси 4-6 по същество не се иска тълкуване на конституционната норма, а съпоставяне на съдържанието й с без друго динамично развиващите се разпоредби на Наказателнопроцесуалния кодекс. Такова съпоставяне е допустимо когато се иска обявяване на противоконституционност на законови норми, но не и за целите на хармонизирането на конституционна норма с последващ закон, който би следвало да е изначално съобразен с нея. Доколкото със същите въпроси се иска пояснение на наказателнопроцесуални понятия, считаме, че тяхното тълкуване е от компетентността на органи, различни от Конституционния съд.
По тези съображения считаме, че искането за даване на задължително тълкуване на чл.103, ал. 4. от Конституцията на Република България следва да бъде отклонено.
[1] Вж. сред много други Девеер срещу Белгия (Deweer v. Belgium), 27 февруари 1980 г., § 46, Серия А № 35, Екле срещу Германия (Eckle v. Germany), 15юли 1982 г., § 73, Серия А № 51 и Кориляно срещу Италия (Corigliano v. Italy), 10 декември 1982 г., § 34, Серия А № 57; TK and CE v. Finland, Янков и други срещу България и др.
[1] В този смисъл § 833 от тритомното издание на Justice Joseph Story “Commentaries on the Constitution”, публикувано за първи път през 1833 г.