Последни новини
Home / Актуално / Законът за социалните услуги и борбата за традиционното българско семейство

Законът за социалните услуги и борбата за традиционното българско семейство

Defakto.bg

Румен Ненков, бивш конституционен съдия

Повече от четвърт век от трудовия ми път премина в съдебната зала. В началото разглеждах граждански дела, включително и осиновявания, но най-продължително време бях наказателен съдия. Естеството на професията постоянно ме поставяше очи в очи с патологията в човешките отношения. Срещнах се с много разрушени съдби – както на жертви на престъпленията, така и на осъдени подсъдими, които следваше да понесат своята отговорност за извършеното. И преди, и сега мисля, че съдията трябва да решава безпристрастно, без ни най-малко да е длъжен, като всеки човек с нормална чувствителност, да остане безразличен към страданията и нещастията на хората от различните страни на съдебната банка.

Трансформацията, която започна в края на 1989 г., завари моето поколение на родените през 50-те и 60-те години на миналия век в разцвета на силите и възможностите си. Затова логично е отговорността за стореното, добро или лошо, да падне основно върху нас. Дали успяхме да променим обществото към повече справедливост и човечност е въпрос, който няма еднозначен отговор. Все пак, макар и само на книга, новата Конституция от 1991 г., подлагана често на основателни и не толкова основателни критики, отхвърли доминацията на една партия и една идеология над цялото общество, утвърди политическия плурализъм и разделението на властите като основа за реален отпор срещу неограничената власт, която неминуемо води до гнет и потисничество. Утвърждавайки като принцип единственото възможно равенство между различните индивиди – равенството пред закона, Конституцията призна тяхното право да се състезават помежду си в създаването на материални и духовни блага. Поначало пазарната идея стимулира обществения прогрес във всички области на живота, но същевременно създава и условия за дисбаланс, защото обективните възможности на хората не са еднакви. Точно затова още в преамбюла на основния закон неговите създатели са обявили верността си към такива общочовешки ценности като хуманизъм, справедливост и търпимост в държава, която по характера си се определя като социална. Не е възможно едно общество да живее в мир, ако не направи усилия да подпомогне онези свои членове, които страдат неоправдано, които са поставени в положение на социална и физическа слабост. Сред тях са децата, останали без родителска подкрепа, болните, хората с увреждания и лишените от грижа престарели лица.

През втората половина на миналата година бях сериозно притеснен от медийните информации за организирани протести срещу новия Закон за социалните услуги (ЗСУ). Под предлог, че законът е противоконституционен, протестиращите искаха да бъде отменен, преди да влезе в сила на 1 януари 2020 г. Нещо повече, тъй като законът бил обвързан с европейски предписания и препоръки, чужди на българските традиции и морал, се поставяше въпросът страната да се откаже от членството си в Европейския съюз, което за мен е може би най-изстраданото, но и несъмнено най-голямото постижение на моето поколение. При това положение се почувствах морално задължен да се запозная с приетото от българския парламент ново законодателство. Не бях изненадан от откритието, че за пореден път много хора стават жертва на лъжи и безочливи манипулации.

Не съм в състояние да гарантирам, че всяка отделна разпоредба на обсъждания закон би издържала теста за конституционност от гледна точка на прецизност, яснота и синхрон с останалите правни норми. В досегашната си практика Конституционният съд, извършвайки преценката си в светлината на принципа на правовата държава, е използвал различни подходи – в едни случаи е бил по-взискателен към качеството на законодателството, а в други е използвал метода на конформното тълкуване. Категоричното ми мнение обаче е, че няма никакво основание за обявяване на противоконституционност на ЗСУ в неговата цялост.

Три са възможните хипотези, при които законът може да бъде обявен за неконституционен. Първата е налице, когато целта му е несъвместима с принципите и ценностите, установени от Конституцията, втората – когато с него се изземват конституционни правомощия на определени органи и институции, и третата – когато в рамките на общия предмет на правно регулиране неоправдано и несъразмерно накърнява основните права и свободи на гражданите. Преценяван от тази гледна точка, ЗСУ не само не е противоконституционен, а точно обратно – насочен е към обезпечаване на конституционните права на страдащите, на беззащитните, на бедните, на болните и в края на краищата на онези, които се нуждаят от подкрепата на държавата.

Всички разпоредби на ЗСУ неотклонно са подчинени на предмета и целите, посочени в неговия чл. 1. С тях държавата се ангажира да обезпечи равен достъп до качествени и ефективни социални услуги на лицата в нужда, съобразно техните потребности. Така се утвърждават обявените в преамбюла на Конституцията общочовешки ценности – хуманизъм, равенство, справедливост, търпимост и т.н. Законодателната цел отговаря на прокламирания социален характер на държавата, както и на нейните конкретни ангажименти към децата, останали без грижата на своите близки (чл. 47, ал. 4 от Конституцията), към старите хора, които не могат сами да се грижат за себе си и да се издържат от своето имущество, към лицата с физически и психически увреждания (чл. 51, ал. 2 от Конституцията).

Що се отнася до публично-частното партньорство, то и досега се проявява в много области на обществения живот и само по себе си не е противоконституционно. Такова винаги е било и становището на Конституционния съд. Разбира се, при това сътрудничество държавата не може и не трябва да абдикира от конституционните си задълженията към поставените в неравностойно положение свои граждани. На този въпрос обаче ЗСУ дава адекватни отговори, които са в пълен синхрон с предписанията на основния закон. Първо, основният източник на финансиране на социалната дейност са средствата от държавния бюджет и общинските бюджети. Второ, съобразно конкретната необходимост отделните видове социални услуги се планират, утвърждават и координират по решение на държавните и общинските органи при съобразяване на мнението на обществеността, включително и на потребителите. Трето, главният доставчик на социални услуги са общините, които се ползват с авторитет сред съответните местни общности, защото са учредени от тях на основата на свободни и демократични избори. Общините разполагат с универсална компетентност и могат самостоятелно да предоставят всички видове социални услуги (чл. 29, ал. 1 ЗСУ), включително и чрез създадените от тях специализирани юридически лица (чл. 29, ал. 3, т. 2 ЗСУ). Четвърто, общината наистина може да възложи предоставянето на отделни социалните услуги и на частни доставчици, но само на такива, които са получили лиценз от държавната Агенция за качество на социалните услуги (чл. 31, ал. 1 и 2 ЗСУ). Възлагането се осъществява въз основа на проведен конкурс при обезпечено финансиране, материална база и други гаранции за качеството на услугата (чл. 64 ЗСУ).  Цялостната дейност на частните доставчици се осъществява под надзора на общините и държавата в лицето на Агенцията за качество на социалните услуги. При трайно неизпълнение на поетите задължения и несъответствие със стандартите за качество лицензът може да бъде отнет и изпълнението на съответната услуга – прекратено (чл. 59 – 60 ЗСУ и чл. 158 ЗСУ). Пето, би било в пълен разрез с основополагащите принципи на Европейския съюз физическите и юридическите лица, регистрирани в държавите-членки, да бъдат лишени от правото да конкурират местните доставчици на социални услуги. Важно е обаче да се подчертае, че от това не произтича никакъв риск за националния интерес и за интересите на българските граждани, защото, от една страна, чуждестранните доставчици ще бъдат поставени под същия режим на държавен контрол, какъвто се прилага и за местните доставчици, а, от друга страна – всички услуги, включително и т.нар. „резидентна грижа“, която без основание плаши хората, се предоставят единствено на територията на Република България (чл. 31, ал. 1 ЗСУ).

Поначало ЗСУ не е нормативен акт, чиято цел е да легитимира ограничения на правата и свободите на гражданите. Законът изрично установява, че ползването на социални услуги не е задължение, а само една възможност, чието упражняване зависи от свободната воля и желанието на намиращия се в обективна нужда потребител (чл. 7 ЗСУ). При предоставянето на социални услуги не се допуска нарушаване на правата, свободите, достойнството и личната неприкосновеност на лицата, които сами са потърсили подкрепа от социалната система (чл. 9, ал. 1 и 2 ЗСУ). Възприет е общият принцип, че социални услуги се ползват задължително само по разпореждане на съда и само в случаите, определени със закон.

Няма съмнение, че най-сериозен е рискът от накърняване на основните права на гражданите при прилагане на социални услуги с извеждане на потребителите от естествената домашна среда. Противниците на закона избягват да обсъждат условията и реда, установени за пълнолетните лица с увреждания, а концентрират критиката си върху държавната намеса в деликатната област на отношенията между родители и деца. Поначало самата Конституция признава на детето качеството на правен субект (вж. например, чл. 47, ал. 2). Няма съмнение, че основният закон предоставя на родителите правото да отглеждат и възпитават своите деца до навършване на пълнолетие (чл. 47, ал. 1 от Конституцията). Това тяхно право обаче не е абсолютно, защото, макар и в редки случаи, упражняването му може да се окаже в тежък конфликт с правата на детето – да не бъде подлагано на системно физическо и психическо насилие, да не бъде принуждавано да живее в условия, които го тласкат към проституиране, просия, скитничество, употреба на наркотици, извършване на престъпления и т.н. Такова дете попада в категорията на децата, останали без грижата на близките си, поради което чл. 47, ал. 4 от Конституцията изрично предписва да бъде под закрилата на държавата и обществото. Следователно застрашени от ограничаване на родителските права са само тези, които не спазват конституционните си задължения. Основният закон поначало не допуска злоупотребата с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява правата и законните интереси на другите (чл. 57, ал. 2 от Конституцията). Разбира се, принципът на правовата държава изисква държавната подкрепа във всеки конкретен случай да бъде съответна на степента на опасност за отделното онеправдано дете – тя не може да бъде прекомерна, а следва да се подчинява на правилото целеният положителен резултат да бъде постигнат с минимум принуда. На тази основа българското законодателство, при това не по силата на сега атакувания ЗСУ, а още със Закона за закрила на детето (чл. 25 и 26), напълно обосновано е приело, че настаняването на дете извън семейството е намираща се под съдебен контрол крайна мярка на държавна принуда, която се прилага в изключителни случаи след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството. Нещо повече, новият закон смекчава ограничението по отношение на неизправните родители. Например, с чл. 90, ал. 3 ЗСУ максималният срок за ползване на резидентна грижа се намалява от три на две години при задължително преразглеждане на мярката на всеки 6 месеца с оглед на възможността детето да бъде върнато в семейната му среда.

Днес с пълна убеденост поддържам, че ЗСУ е общественополезен закон, който не само не е противоконституционен, а е насочен към по-ефективно и по-качествено изпълнение на предписаната от Конституцията грижа на държавата към намиращите се в нужда лица. Убеден съм, че по-голямата част от протестиращите не са прочели задълбочено закона или са го прочели, без да успеят да вникнат в неговата философия и в конкретното му съдържание. От позицията на истината тези хора трябва да бъдат убеждавани и просвещавани в рамките на един спокоен добронамерен дебат. За съжаление, има и друга група лица, които са се запознали добре с новия закон и са го разбрали, но съвсем съзнателно тровят общественото съзнание с дезинформация и откровени лъжи. Тези хора не могат да бъдат убедени с разумни доводи, а техните истински мотиви не заслужават коментар. Твърдя само, че сред тях не е искрената загриженост за децата, възрастните, болните и хората с увреждания.

ЗСУ трябваше да влезе в сила на 1 януари 2020 г., но в края на миналата година по предложение на депутати от най-голямата парламентарна партия този момент беше отложен за 1 юли 2020 г. Допуснах, че това се налага, защото прилагането на закона изисква да бъдат предварително решени някои нелеки въпроси, свързани с подготовката на подзаконовите актове, обезпечаването на необходимия организационен и материален ресурс за създаването на Агенцията за качество на социалните услуги и т.н. В съзнанието ми обаче светна „червена лампа“, когото се запознах с мотивите на народните представители, направили искането за отлагане. Онези, които преди това с гласовете си бяха подкрепили ЗСУ, изненадващо обявиха, че „настоящият вариант на закона дава възможност за тълкуване на определени норми в светлина, която противоречи на традиционните ценности и представите за функционирането и смисъла на семейството като основна единица на обществото“. Този текст предизвиква недоумение, защото регулирането на семейството, отношенията между родителите и децата, включително и приложимите само в изключителни случаи възможности за временно или трайно ограничаване на родителските права, са извън предмета на приетия закон. И тъй като вносителите на законопроекта, респ. автори на мотивите към него, не са били в състояние да дадат нито един конкретен пример, те са изложили  общи разсъждания, предназначени за масова електорална консумация, Сред тях е и констатацията: „Семейството като съвкупност от майка, баща и техните деца, както и неговото функциониране по осигуряването на здрава среда за отглеждане, възпитание и образование на децата трябва да е водещо при формулирането и прилагането на всички закони в Република България“. Тук не мога да не попитам коя разпоредба на ЗСУ пречи на родителите да се грижат за отглеждането, възпитанието и образованието на своите деца, защото не откривам такава. Не мога да се въздържа да не оспоря и предложеното определение за семейството като „съвкупност от майка, баща и техните деца“, тъй като – в духа на характерната за българина човечност и толерантност – националната традиция приема, че и съвместно живеещите съпружеските двойки, които по една или друга причина нямат деца, също формират семейство, както и че в кръга на семейството се включват още и живеещите в същото домакинство престарели баби и дядовци, които вече не са обвързани със задължения спрямо своите деца. А нима братята и сестрите, които не могат сами да се грижат за себе си поради физически или психически недостатъци, остават извън семейството? Нима самотният родител със своите деца също не формира семейство? Животът е твърде сложен и многообразен, за да бъде вместен в ограниченията на схемите и догмите. Може би, вместо да издигаме безсъдържателни лозунги, по-добре би било да се вгледаме в образците на класическата българска литература и от позицията на съвременните цивилизационни ценности и най-обикновената човечност да оценяваме положителното и отрицателното в семействата на дядо Либен и хаджи Генчо, Стоян и Султана Глаушеви, Моканина, Гераците, Юрталана и т.н.

Отлагането на влизането в сила на ЗСУ стимулира раздвижване и в парламентарната опозиция, предизвикано от опасения да не изостане в битката за привличане на електорат. Така атаката срещу закона продължи със сезиране на Конституционния съд за обявяване на неговата цялостна противоконституционност. Нямам намерение, а и желание, предварително да коментирам правната обосновка на внесеното искане. Нека оставим Конституционния съд да преценява независимо и по съвест. Искам само да споделя, че като прочетох искането, установих, че текстът почти дословно съвпада с лансираните гласно и писмено тези на една добре организирана агитка, която си е присвоила правото да дава оценка за „уникалното“ съдържание на традиционните български ценности и национални традиции, като на тази основа си позволява да твърди, че те са несъвместими с ценностите и традициите, възприети от цивилизования свят. Не си струва тези хора да бъдат убеждавани, че не са прави, защото те са непоправимо предубедени и не са склонни да изслушват и възприемат разумни аргументи. За съжаление обаче имам сериозно основание да вярвам, че народните представители, които са внесли искането в Конституционния съд, само са се подписали под един предварително подготвен от другиго материал, без да вникнат задълбочено в неговото съдържание, а тази моя увереност също ме кара да направя не дотам благосклонни изводи за професионалното ниво на т.нар. „политическа класа“.

Задава се обаче и трето действие на казуса „ЗСУ“ – представители на трета парламентарна партия са предложили ново отсрочване на влизането в сила на закона за 31 декември 2020 г. Мотивите им се основават на невъзможността да се провеждат публични дискусии в условията на извънредното положение, предизвикано от коронавирусната пандемия. Твърди се, че не може да бъдат направени поправките, които „бяха така желани от всички граждани и организации“. Не знам какво желаят всички граждани и организации, защото никога не съм претендирал, че мога да говоря от името на цялото общество. Сигурен съм обаче, че съвсем не всички желаят поправки, както и че липсват обективни предпоставки за провеждане на плодотворен диспут, защото противоположните позиции са непримирими. Казано с прости думи, противниците на закона няма да се задоволят само с прецизиране на някои негови текстове, защото поначало не желаят да има съвременно законодателство със социална насоченост. Под прикритието на фалшиви лозунги за запазване на измислени от тях народни традиции, те ще продължават да развиват идеи, основани на догматичното социално инженерство, така характерно за тоталитарните идеологии на омразата. Наред с политиците, с охота ще се появяват по телевизионните екрани и ще се представят за ортодоксални бранители на християнските ценности, цинично забравяйки, че главното в учението на Христос е добротата, човечността и съпричастието към страданията на другите. А партиите ще продължат да лавират, за да привлекат някой друг глас за следващите избори, дори и това да е за сметка на уронения престиж на държавата пред европейските й съюзници. В обременената ми памет като „дежа вюсе появява споменът за един неотдавнашен друг случай, в който по аналогични причини лъжата взе връх над истината. Ако това се случи и сега, загубата пак няма да бъде за сметка на манипулаторите, а за страдащите – децата, останали без родителски надзор, болните, хората в неравностойно положение и престарелите, за всички онези онеправдани членове на обществото, които ежедневно се нуждаят от грижа и внимание.

About De Fakto

Проверете също

Магистратите наново ще декларират дейности и членства, без съсловни организации

Съдиите ще подават отново декларации по чл. 195а от Закона за съдебната власт, гласува Съдийската …

Близо 80% от българите смятат, че еврофондове трябва да се обвържат с върховенството на закона

Почти 80% от българите и европейците са на мнение, че достъпът до еврофондове трябва да …

5 коментара

  1. Редно е авторът Румен Ненков да напише най-долу нещо като disclaimer относно неговия конфликт на интереси при поддържането на ЗСУ, защото синът на Румен Ненков – Александър Ненков е член на Контролна комисия на ПП ГЕРБ и депутат на ПГ ГЕРБ в 41-во, 42-ро и 43-тото НС. Забележителна кариера за младеж роден в края на 1983 г.

  2. Ненков старши е прав по темата за Закона за социалните услуги. Крайност е да се отнема правото на мислене заради роднински връзки. Както казваше Костов – братовчедска държава, всеки е на някого, но това не е причина да се забрани изказването на експертно мнение.

  3. Orakl Petrov

    Много тъжно…. Това ще се превърне в ново средство за потискане и изземване на децата на свободомислещите и неудобните за рижима хора. Запознайте се по добре с казусите в ЮВЕНАТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО.

  4. Абсурдистан

    Финалът е доста неадекватен. Действашото законодателство не пречи с нищо 290 милиона да се дадат по подходящ наичи на съществувашите органи за управление и чрез АСП и ДАЗД да се пркоонтролира всичко. Лъжа е, че е спешен този закон. Той е просто част от гъделичкането на едни измислени кукленски авторитети. Идеята била всичко в един закон, щото не знам си какво. Сега има 3 закона и 3 аганеции….
    Преди години се е твърдяло, че ДАЗД се създава за същите неща, зашото другите аганеции не се справят.
    Е колко агенции коментират децата – 2+1=3 с новата.
    Сладки топли местенца, растяща администрация.
    Паразитни структури. Цяката борба е да се включи психологията като иснтрумент за контрол. Затова се казва психо-социална оценка, а не само социална, защото преди това е написано битови, т.е. ще стане социално социална, а ги е СРАМ ДА ПРИЗНАЯТ че вкарват психологията. Така уж вметвайки вземат бюджет….
    Да каже г-н Ненков, честно ли е, поради това че обшеството ти отхвърля идеите да се набутрваш в друг закон, който не е твой, да прчиш на другите, за да мине покрай тяхното и твоето?
    Този закон прокарва част от откхвърлените от обществото тези по-рано.
    Къде е правилника за приложение?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.