DeFakto.bg DeFakto.bg
Петромир Андреев*
Чл. 355. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г., изм. – ДВ, бр. 92 от 2002 г., изм. – ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 23 от 2020 г., изм. – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 24.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение) Който наруши наредба, правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до десет хиляди лева.
(2) (Изм. – ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. – ДВ, бр. 23 от 2020 г.) Ако деянието е извършено по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.
За написването на тази статия бях провокиран от статия на адвокат Силвия Петкова „Коронавирус. Лишаване от свобода за нарушаване на карантина“, в която се прави задълбочен анализ на изменения състав на престъплението по чл. 355, ал.1 и 2 от НК[1]. Авторката обръща внимание и на конкуренцията между тази наказателноправна норма и паралелната административнонаказателна норма и предлага критерии, по които да се преценява кога ще е приложима по-тежката форма на репресия (тази по чл. 355 от НК), и кога – по-леката. Обсъждат се и възможните хипотези, когато би било възможно едно лице, осъществило състава на престъплението по чл. 355, ал. 1 или по чл. 355, ал. 2 от НК, да получи ефективно наказание „лишаване от свобода“.
Считам, че предвиденото наказание „лишаване от свобода“ на практика би било изключително контрапродуктивно в настоящата ситуация, а и по принцип – като се има предвид самата характеристика на престъпния състав. Без да претендирам за изчерпателност, пиша долните редове с единственото желание да провокирам читателите да се замислят върху логическото изграждане на санкцията за въздигнатото в престъпление противоправно поведение в чл. 355 от НК.
На първо място, с цел пълнота и без да акцентирам специално на този въпрос, само ще маркирам очевидното – към наказанието „лишаване от свобода“ кумулативно е прибавено и наказание „глоба“. Няма да коментирам доколко това е целесъобразно законодателно решение. Някак си нелогично звучи съставът на престъплението по чл. 355 от НК да бъде по-тежко наказуем от някои състави на убийство или причиняване на смърт по непредпазливост (чл. 119 – 122, ал. 1 от НК). Така или иначе обаче бих искал да обърна внимание на едно от кумулативно предвидените наказания – „лишаването от свобода“.
Прави впечатление, че преди коментираните промени предвидената санкция за извършване на престъпление по чл. 355, ал.1 и чл. 355, ал. 2 от НК е била съответно пробация или глоба от 100 до 300 лева и лишаване от свобода до една година или пробация. След измененията предвидените наказания са съответно лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до десет хиляди лева и лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева.
Увеличаването на наказанията е драстично, и то в три направления. Първото направление е завишаването на размера на наказанието „лишаване от свобода“ и на наказанието „глоба“, второто направление се изразява в прибавянето на наказанието „глоба“ като кумулативно, третото направление – в премахването на предвиденото наказание „пробация“. При така извършените промени вече е напълно възможно на лице, признато за виновно в извършването на престъпление по чл. 355 от НК, да му бъде наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“. Въпросът е дали на фона на разрастващата се пандемия от COVID-19 това е най-удачното законодателно решение.
Внимателният прочит на мотивите към законопроекта за изменение на НК показва, че в действителност те са изпразнени от смисъл. Вносителите на законопроекта твърдят, че трябва да се увеличи наказанието по чл. 355 НК, без да става ясно кое налага тази промяна и по какви съображения се счита, че завишаването на наказанието „лишаване от свобода“ с кумулативно наказание „глоба“ би имало положителен ефект в защитата на обществените отношения, които нормата на чл. 355 НК охранява. Защото отдавна е известно, че превантивно значение има не тежестта на наказанието, а неговата неизбежност.
Въпросът е какъв би бил ефектът от наложеното наказание лишаване от свобода, ако например осъденият е заразен с коронавирус. Той ще бъде преведен в място за лишаване от свобода, където може да се стигне до неконтролируемо разпространяване на заразата сред останалите лишени от свобода. Вярно е, че е възможно този осъден да бъде изолиран или да бъдат взети други мерки за ограничаване на заразата, но тези мерки в принципен план биха имали смисъл само ако въпросното лице се намира на място, специално пригодено за ограничаване на разпространението на заразата. В случая обаче нито администрацията на мястото за лишаване от свобода, нито останалите лишени от свобода, с които осъденият би имал контакт (пък било то и минимален), имат адекватни защитни механизми, които да ограничат разпространението на този вирус. Отделно от това, за да се намали разпространението на COVID-19, е необходимо да се спазва висока лична хигиена и „социално дистанциране”/изолация. Не е тайна обаче, че местата за лишаване от свобода в Република България не отговарят на тези високи стандарти за осигуряване на необходимата лична хигиена, а още по-малко – за „социално дистанциране“, като се има предвид броят на лишени от свобода в едно помещение. Условията в българските затвори са критикувани нееднократно в осъдителни решения на Съда в Страсбург срещу България. Местата за лишаване от свобода са подходящо място за „експлодиране“ на зараза с COVID-19a priori, а настаняването в тях на осъдени за престъпление по чл. 355 НК крие изключителен риск. Социално оправдано ли е законодателят да създава подобен риск в опита си да ограничи пандемията? Считам, че отговорът на този въпрос следва да бъде отрицателен. В местата за лишаване от свобода се намират не само осъдени лица, но и надзиратели и други служители, които прекарват голяма част от времето си там, а след работа се прибират при своите семейства.
Не на последно място бих искал да обърна внимание и на това – ще се постигнат ли целите на наказанието по чл. 36 от НК в случай на ефективно изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ за престъпление по чл. 355 от НК. На първо място се съмнявам относно постигането на генералната превенция. Сама по себе си заплахата с високо наказание не е достатъчна, за да се въздейства предупредително на обществото. Опасявам се от обратния ефект, който е съзрян още от ранните теоретици на наказателноправната материя в Русия и Франция – че когато едно лице е поставено пред угрозата от неоправдано високо наказание за едно престъпление, то би извършило и множество други престъпления, за които също се предвиждат тежки наказания, като се има предвид, че в края на краищата за цялата му престъпна дейност ще му бъде наложено едно наказание (чл. 23 или чл. 24 от НК) и крайният резултат ще е един и същ – ефективно изтърпяване на тежко наказание „лишаване от свобода“.
Считам, че законодателят не държи сметка и за индивидуалната превенция. Видно е, че във фокуса на законопроекта е именно опитът за дисциплиниране и „сплашване“ на онези членове на обществото, които не спазват въведените противоепидемични мерки, без да се държи сметка обаче за ефекта от налагането на евентуално ефективно наказание на конкретния извършител. Този подход е погрешен, тъй като чл. 36 от НК въвежда индивидуалната и генералната превенция като единство, което изгражда целите на наказанието. При това в чл. 36 от НК законодателят извежда индивидуалната превенция на преден план: „Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления…“.
Обстоятелството, че в случая въпросът за индивидуалната превенция изобщо не стои на дневен ред, е меко казано притеснително. Какъв ефект се очаква върху осъдения за престъпление по чл. 355 от НК? Той ще напусне мястото за лишаване от свобода след края на пандемията, когато противоепидемичните мерки вече не действат и е възможно никога повече да не намерят приложение в неговия живот. В крайна сметка би се оказало, че престоят му в мястото за лишаване от свобода (отделно от всички горепосочени рискове, опасности и негативи, които принципно съществуват) на практика е било самоцелно, а това е недопустимо в съвременната правова и демократична държава.
Смятам, че оправданият стремеж на държавата да въздейства върху обществото за спазване на противоепидемичните мерки не бива да води до наказателноправни санкции, а най-малкото – до подобни драконовски наказания. Напълно е възможно целеният ефект да бъде постигнат, и то по много по-добър и безопасен начин, чрез предвиждане на административнонаказателни санкции. За нарушителите е възможно да се предвидят и принудителни административни мерки – например принудителна карантина или дори настаняване за принудително лечение при положителна проба заCOVID-19. Така биха се ограничили рисковите фактори за разпространението на болестта. Облекченият ред, по-който се налага административно-наказателната отговорност, би обслужил в по-пълна мяра необходимостта от дисциплиниране на обществото към спазването на противоепидемичните мерки и би отговорил на динамиката на обстановката.
Независимо от гореизложеното, ако лишеният от свобода за престъпление по чл. 355 е заразен с COVID-19, съществува възможността да се прекъсне изпълнението на наказанието по реда на чл. 447, ал. 1 от НПК. Но на какво основание? На пръв поглед – по чл. 447, ал. 1, т. 3 НПК (при тежко заболяване на осъдения). Това основание би било приложимо за лице, което е с доказана симптоматика на вируса на COVID-19, но какво би било положението на т.нар. асимптомни лица? В тези случаи би трябвало чрез изследване да се потвърди, че осъденият е носител на вируса. Но ще е налице ли тежко заболяване, ако носителят на вируса не проявява симптомите на заболяването? Струва ми се, че в случая понятието „тежко заболяване“ следва да се тълкува разширително – и по отношение на заразените с COVID-19, които не проявяват симптоми на заболяването.
Същото се отнася и за отлагане на изпълнението на наказанието по реда на чл. 415, т. 1 НПК.
В заключение, не отричам нуждата от дисциплиниране на обществото към спазването на противоепидемичните мерки. Със сигурност обаче тези мерки трябва да бъдат рационално обмислени, за да не предизвикат обратен ефект.
* Студент 5 курс в ЮФ на УНСС; стажант в Софийски районен съд, Съдийски вестник
[1] Изменен с ДВ, бр. 28 от 2020 г. Статията на адвокат Петкова тук
За да се разгледа от съда обвинението първо трябва да докаже:
1. Че реално такава болест (вирус) съществува, защото до ден днешен (все още) никой никъде по света не е изолирал така наречения Sars-Cov2 , а по този начин се доказва, че симптомите на тази болест не се дължат на вирусна зараза, а например на разпространение на химическо или друг вид отравяне на хората (от храни и напитки с които е пълно в търговската мрежа, и за които се залепват магнити, т.е. тези храни не са естествени, а са обработени изкуствено с токсични препарати, като Графенов окис и други.., а също и от въздушно обгазяване от отровни аерозоли разпръсквани от самолети, така наречените кимтрейлси)
2. Обвинението трябва да докаже, че въпросните нарушени мерки или наредби действително имат реален ефект за възпиране на вирусно разпространение или реално нямат никакъв положителен ефект срещу заразата, а напротив – влошават физиологическите функции на човешките организми и по този начин спомагат за разболяването на населението.
3. „Ако деянието е извършено по време на пандемия, при която има смъртни случаи….“
В такъв случай обвинението трябва да докаже, че пандемия реално съществува, а не се дължи единствено на нереална и фалшива статистика, лъжи и манипулации с фалшиви „факти“ по медиите, от управляващите държавата политици, стимулирани финансово доктори, които изфабрикуват лъжи и фалшива информация, и т.н…
Също така обвинението трябва да докаже, че обявените смъртни случаи се дължат действително на хипотетичните вирус или пандемия, а не на нещо друго, например на обикновени сърдечни удари и инсулти.
(Има свидетели медицински лица, които твърдят, че при постъпване на леко болни, в болниците се появяват цивилни лица, които имат наглостта да наредят на докторите да се оттеглят от личението на болните и да ги предоставят на тяхните „грижи“. След което болните пациенти почти веднага умират! Явно тези цивилни лица са агенти на тайни служби, които имат акредитация незнайно от кой, да убиват болните чрез отравяне и смъртоносни инжекции, след което записват болните, като починали от корона вирус! Отначало докторите са се съгласявали да взимат парите, но после тяхната съвет е заговорила и те са започнали да се дърпат от тези игри и да ги разгласяват на обществеността. Според медиците по този начин са били убити значителен брой граждани!