Красимир Кънев, председател на БХК
Изменението от 19 май 2020 г. на заповедта на министъра на здравеопазването, с което бе отменена задължителната изолация и лечение в болнично заведение на заразени от COVID-19 на възрастни лица на 60 и повече години – независимо от клиничното протичане на заболяването, е стъпка в правилна посока. Старата уредба бе драстичен случай на дискриминация по възраст. Възрастта не може да бъде единствен фактор, който да определя дали едно лице следва да бъде изолирано и лекувано в болница от заразна болест или не.
В новата заповед РД-01-271 възможността за такава изолация се поставя не само в зависимост от клиничното протичане на заболяването, но и с допълнителната буква в) към т. 2 от заповедта – от волята на лицето. Ако то откаже настаняване в болница, РЗИ издава предписание за изолиране в домашни условия за 28 дни. В последния пункт дори министърът е отишъл прекалено далеч като е дал възможност и на другите категории лица, предвидени за задължителна изолация в болнично заведение, да откажат такава. Това се отнася, наред с другите, и за лицата с тежко клинично протичане на заболяването. Те, разбира се, имат право да откажат болнично лечение, както и по-общо право да се разпореждат със здравето и живота си, стига това да засяга само тях. Но наред с тях, възможност да откажат изолация в болнично лечение е дадена и на лицата с невъзможност за изолация в домашни услови я. Такива са например хората, които живеят с многолюдното си семейство в една-две стаи или тези, които живеят в общежитие заедно с други лица. Ако откажат да бъдат изолирани в болница, по силата на новата заповед те ще бъдат карантинирани за 28 дни в домовете си и ще могат лесно да заразяват близките или съжителите си. За такива лица следваше да се запази възможността за принудително изолиране в болница, ако те не могат да се изолират в самостоятелна стая в дома си, когато живеят в него с други лица или да посочат друго място за изолиране. За разлика от възрастните и тежко болните, при тези лица изборът къде да се изолират не е само техен проблем. В самата заповед има очевидно противоречие между разпоредбата на т. 2, буква в) и съдържанието на предписанието за изолация в домашни условия в Приложение № 2.
Макар в пункта за преодоляване на възрастовата дискриминация новата заповед да прави крачка напред, като цяло тя, както и останалата част от българското законодателство, регулиращо лишаването от свобода на лицата, които представляват опасност за другите поради това, че са или могат да бъдат инфекциозно болни, продължават да съдържат сериозни проблеми и да нарушават международни стандарти за защита на правата на човека. Проблемите са най-малко три.
Първият е свързан с повторната изолация на лица, които са принудително хоспитализирани поради това, че са заразени с COVID-19. Според т. 5 от заповедта лицата по т. 1 (изолираните в болнично заведение) се изписват от лечебно заведение след един отрицателен PCR тест. Според т. 6 обаче те се поставят на задължителна изолация с предписание на РЗИ в домашни условия за 28-дневен период въпреки отрицателния тест при изписването от болницата. От домашната карантина те се освобождават, когато измине този период след втори отрицателен тест.
От друга страна, другите заразени, които не са хоспитализирани, а са поставени само на домашна карантина, според т. 7 се освобождават от карантината след отрицателен PCR тест. Както хоспитализацията, така и домашната карантина представляват лишаване от свобода за една легитимна цел – да се предотврати разпространението на инфекциозно заболяване. Такова лишаване от свобода следва да отговаря на изискванията за необходимост и пропорционалност. Изискването за необходимост се обосновава с опасността, която лицето представлява за другите въз основа на утвърдено научнообосновано становище.
От тази гледна точка възниква въпросът с какво лицата, които се изписват от болницата са по-опасни от лицата, които се освобождават от домашна карантина при положение, че и едните, и другите се освобождават след отрицателен PCR тест? Състоянието на научните изследвания понастоящем не изглежда да предоставя каквото и да е оправдание за повторната изолация след отрицателен PCR тест.
Вторият проблем е свързан с възможността на лицата, които се поставят в домашна изолация с предписание на РЗИ по т. 7 от заповедта, да бъдат тествани и освободени от карантината, преди изтичането на нейния срок. Тяхната изолация е след даден положителен тест, но не е обусловена от наличието на симптоми. Няма спор, че тя е необходима, за да се предпазят другите хора от заразата. Но също така е безспорно, че много от лицата, които са с положителен тест престават да са заразни и могат да дадат отрицателен PCR тест далеч преди изтичане на 28-дневния срок.
Българският хелзинкски комитет проучи законодателството и получи експертни становища от много страни на Западна Европа и Северна Америка и установи, че във всички тях карантината е по-кратка и освен това е предвидена възможност за освобождаване от нея докато тя тече. В Италия например, където карантината е 14 дни, има тестване на всеки 7 дни докато се получи отрицателен тест. В други държави законодателството е въвело презумпция, че след изтичане на 14 дни или на 10 дни (Канада) лицата, при които заболяването протича без симптоми, не са опасни и се освобождават от домашната карантина дори без да се тестват, а само с предписание да спазват необходимата хигиена и дистанция. В някои случаи (Австрия) заразените лица са задължени да си мерят температурата всекидневно сами и да я съобщават периодично на здравните власти и когато те не са имали температура в течение на определен брой дни, те биват тествани и освобождавани от карантината, ако дадат отрицателен тест.
По време на продължителния срок на карантината в България такава възможност не е предвидена, а заразените лица нямат възможност да се тестват частно, тъй като не могат да напускат домовете си. По този начин у нас цялата тежест за опазване на другите от заразата е стоварена несъразмерно върху заразените лица. Държавата в този случай си спестява разходите за тестове за сметка на тяхната продължителна изолация. Нейната необходимост и пропорционалност за този дълъг период обаче е под въпрос.
Третият проблем е липсата в българското законодателство на бърза процедура за съдебна проверка на законосъобразността както на болничното, така и на домашното карантиниране. При това не само за заразените лица, но и за лицата, които по силата на т. 12 от заповедта се карантинират за 14 дни след като са влезли на територията на страната от други държави. Във всички тези случаи става дума за лишаване от свобода. Няма спор, че целта на това лишаване от свобода е легитимна по член 5.1е от Европейската конвенция за правата на човека – „да се предотврати разпространението на инфекциозни болести“. Тези адвокати, които, следвайки прецедентното решение на Европейския съд по правата на човека по делото Енхорн срещу Швеция, възнамеряват да направят жалби на свои клиенти, в които да твърдят, че българското законодателство дава възможност за лишаване от свобода и на лица, които не са заразени, може да си загубят времето. ЕСПЧ е вероятно да промени практиката си, без впрочем да се отклонява от буквата на разпоредбата на конвенцията. Проблемът не е в това.
Проблемът е, че българската система не дава възможност за бърз преглед от съд на законосъобразността (включително необходимостта и пропорционалността) на болничното и на домашното изолиране. Такъв преглед, който се изисква от член 5.4 от конвенцията следва да може да се осъществи и националният съд да може да се произнесе с обвързващо решение, включително да освободи жалбоподателя от карантината бързо и във всички случаи докато тя трае. Член 61, ал. 11 от Закона за здравето дава възможност заповедите на министъра на здравеопазването и предписанията за изолиране на РЗИ да се обжалват пред съответния административен съд по общия ред на Административнопроцесуалния кодекс. В тази разпоредба обаче няма разписани срокове за разглеждане и срокове за произнасяне. Поради това вероятността съдът да може да се произнесе с обвързващо решение по законосъобразността на изолацията, докато тя трае, клони към нула.
Изолирането в болнично заведение и карантинирането в домашни условия на заразени от COVID-19 както в България, така и в другите страни, в които такава възможност съществува, преследва легитимна и напълно приемлива цел – предпазване на други хора от заразата. Но държавата не бива да си спестява пари и усилия и да стоварва тежестта на предпазването несъразмерно върху заразените лица. Защото целта за гарантиране на тяхното право на лична свобода е също толкова легитимна, колкото и предпазването на обществото от заразата.