Държавата на КПКОНПИ и новата национализация (или обезпечението като национализационен акт)

„Това си е чиста национализация по персонален признак. Само трябва да назначиш човека, който да посочва виновните“ – отсече през 2011 г. брилянтната колега Йорданка Вандова, светла й памет, докато обсъждахме с нея и с други колеги един от поредните (7- ми или 8-ми) варианти на законопроект за конфискация на незаконно придобито имущество. Беше по молба за правно становище от някаква профсъюзна или работодателска организация. По спомен това беше онзи законопроект, който „трасира“ пътя за Закона за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност и административни нарушения (2011). Този законопроект беше внесен в Народното събрание и отхвърлен дружно поради очевидната му несъстоятелност. Неговата противоконституционност, апропо, имаше по-нисък интензитет от тази на последвалите два „конфискационни“ закона – Закона за отнемане на незаконно придобито имущество (2012) и Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество, действащ понастоящем.

Практиката – административна и съдебна (особено в обезпечителната фаза), доказа правотата на изречената от колегата Вандова квалификация. Използваното от нея правно понятие „национализация“ беше обобщен израз на признаците на предвидения в законопроекта хибрид на национализация, експроприация и конфискация (юридическо „три в едно“).  Съществуването на сходен правен феномен, който не съответства на теоретичните основи на никой от трите споменати вида „одържавяване“, констатира през 1960 г. професор Константин Кацаров, когато разглежда последиците на края на Втората световна война и денацификацията. Той свързва този феномен с национализациите „в изключителни времена на кризи“, провеждани като „наказание на дадени лица (посочени поименно) или по дадени категории“ (сътрудници на нацистите). За да го отличи от типичните форми на одържавяване, професор Кацаров използва определението „конфискационна експроприация“ или „експроприация с конфискаторски характер“[1]. В България подобно действие е имал Законът за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (1946), прототип на действащите конфискационни закони, по който на конфискация са подлежали и „всички имущества, придобити под каквато и да било форма за или във връзка с противонародна дейност“. Трудно може да се обясни каква е обществената необходимост или легитимната национална цел в Република България – член на ЕС и правова държава, през 2012 г. да приема закони за „конфискационна експроприация“. Освен ако се приеме за състоятелно разбирането на Цветан Тодоров, естествено в друг исторически контекст (установяването на диктатурата на пролетариата в България), че властващата политическа конфигурация претендира „да има на своя страна не само силата, но и правото“[2], което води до „това, че правосъдието отива много по-далеч от своята традиционна област: призванието му да разследва нарушенията на обществения ред и евентуално да санкционира виновните хора“.

Може би трябва да се поясни що е „национализация“ – вероятно мнозина не знаят, тъй като последната истинска национализация в България е преди 70 години, макар част от последиците ѝ (съответно част от последиците на неграмотната и несполучлива реституция) да се подвизават и днес из съдебните зали. Национализация е онова действие на държавата, чрез което тя взема едно чуждо право на собственост и го прави свое. Или просто пречи на собственика да упражнява свободно правото си на собственост. Да ти се национализира (експроприира) нещо в България днес се оказва твърде достъпно и възможно. И, според случая, може и безвъзмездно: в смисъл, че не ти плащат за отнетото, а те карат да си платиш – веднъж за обезпечаване на конфискационната възможност на държавата (имотен данък), втори път – да похабиш време, средства и нерви, като те разтакават като маймуна по органи, комисии и съдилища, и трети път – за това, че държавата е ангажирала ресурс, за да ти отнеме правото, който струва пари (държавни такси и съдебни разноски в баснословни размери). Нещо като „диш-хакъ“ (зъбен данък) по време на „турското присъствие“.

Принципно правото познава два вида експроприация. Първият вид – директната експроприация, при която със специален юридически акт държавата те „удостоява“ с честта да ти отнеме правото на собственост (възмездно или безвъзмездно), обикновено е законово уредена.

Другият вид е индиректната (фактическа) национализация – когато разни държавни и общински органи правят така, че да имаш право на собственост е по-лошо, отколкото да нямаш. От една страна, защото правото на собственост не може да ти служи като полезна стойност (ограничена или изцяло изключена е възможността да си служиш с него). Не можеш да си служиш и с обекта на правото на собственост, дори когато правиш опит да упражняващ правомощията владеене, ползване и разпореждане в пълно съответствие с неговото правно и икономическо предназначение. А от друга страна, защото правото на собственост ти създава само грижи, отнема време, сили и нерви и причинява много и най-различни разходи. Така едновременно държавата не е пряк собственик и не харчи за поддръжка на имота, даже не прави опити да придобие правото на собственост, а същевременно има овца за стригане – данъкоплатец, лице, което е отговорно за вредите, причинени от имота, платец на такса битови отпадъци и т.н.

Индиректната (фактическата) експроприация не е правно регулирана. Тя настъпва като последица от най-различни привидно законосъобразни правни актове или действия на държавата, които обаче драстично противоречат на целта на закона. Или стриктно спазват целта на закон, която противоречи на принципите на правото и на справедливостта (като нацистките). Закон, който – по формулата на Радбрух[1], е валиден, но не е право, или, още по-точно казано, е неправо.

Няма специално назначени органи за индиректна национализация (експроприация) – тя е по-скоро общодостъпна за държавните органи. Като се започне от безумните административни възможности на безбройните контролиращи органи за ликвидиране на бизнес – чрез затваряне на търговски обекти или по пътя на най-различни мерки на принуда под формата на предварителни обезпечителни мерки, и се стигне до най-невъобразими институции „национализатори“. Кой например би могъл да си представи, че подобни действия може да извършва Министерството на културата, но ако се вгледаш по-отблизо, министерството също може „да национализира“. Достатъчно е да проследиш съдбата на италианската инвестиция в летище Божурище и нейните съдебни и арбитражни перипетии. Или индиректната експроприация на недвижимите имоти в зоната на Калиакра, които Министерството на околната среда и водите обяви за защитена зона постфактум, за да избегне поредна наказателна процедура за иначе безусловно екоувреждащите вятърни централи. Или Наредба № 18 на Министерството на финансите, чрез която практически се национализира равностойността на всички разходи по прилагането й от икономическите агенти, които не могат да отговорят на изискванията. За такива дребни неща като въвеждане на данъчни и процедурни задължения с обратна сила няма и смисъл да си говорим.

Особена национализационна ниша, заплашваща в съвременни условия да придобие размерите на Версайски бален салон, представлява непряката национализация от обезпечителни и превантивни действия на силовите органи. Тя е резултат на привидно законни действия на прокуратурата, НАП, ДАНС, КПКОНПИ и т.н. (списъкът е дълъг). Общо взето всеки, който има някаква власт – да контролира, да санкционира, да инициира производство за отнемане на собственост в полза на държавата, може да предизвика такава национализация.

Обикновено това се прави под предлог за обезпечаване или запазване на някакъв държавен имуществен или неимуществен интерес, на последваща имуществена санкция или на някой от многобройните видове конфискация. Свързано е с предварително ограничаване на правото на собственика на имота или вещта да се разпорежда с нея, съответно с правото да се разпорежда с приходите и плодовете на същото това право на собственост. В последно време е свързано и с лишаване на собственика от правото на ползване или дори от фактическата власт (владение). В случаите на обезпечение по НПК се прилага правният режим на чл. 160 на ЗПКОНПИ, който позволява изземване на собствеността и предоставянето ѝ за държане или „управление“ на КПКОНПИ. Включително и когато става дума за пари в брой и/или за вземания по банкови сметки. Оставям на въображението на читателите – изкушени и неизкушени в правото и финансите, как точно и с какви резултати „се управляват“ парите в брой или пък парите по сметки в банките. Обезпечения и други действия с правното значение на предварителни принудителни мерки се допускат вече и при поява на просто „съмнение за пране на пари“ или на просто „съмнение за наличие на средства с престъпен произход“. Очевидната непропорционалност на подобни правни действия в огромна част от случаите, или, което е още по-осъдително, упражняването на такива права при съществуване на принципна невъзможност да бъде установена пропорционалността на подобна ограничителна мярка не впечатлява нито законодателя, нито органите на репресията, а за съжаление много рядко трогва и съда (административен, наказателен, граждански). Въпреки всички законови задължения за служебна преценка на съответствието между обезпечителна нужда и обезпечителна мярка.

Особено място между тези мерки заемат обезпечителните мерки в конфискационните производства по т.нар. „гражданска конфискация“. И то не само защото са преднамерено зле уредени в ЗПКОНПИ (специален закон) или неадекватни от гледна точка на ГПК (липса на изрична уредба за обезпечаване на конститутивни искове и налаганата от характера на иска специфика). А защото се прилагат в разрез и с тях. При нарушаването на закона Комисията (КПКОНПИ) и преобладаващото мнозинство обезпечителни съдии проявяват особена изобретателност. Преди всичко Комисията претендира за несъществуващо разместване на доказателствената тежест. Въпреки качеството си на административен орган, който има служебно задължение за обективно, всестранно и пълно изследване на релевантните факти, Комисията се е самоосвободила от задължението да проверява всички обстоятелства, които са релевантни за конкретното конфискационно производство, и си е създала привилегия, толерирана от съда, да замества фактически и правни изводи с фактически и правни предположения. Примерите са многобройни. Макар по същество да се повтарят и да варират в зависимост от конкретното конфискационно правоотношение, те имат един общ неизменен признак – допуска се обезпечение и се налагат обезпечителни мерки на основание на предполагаемо „значително несъответствие“, а не на основата на доказани факти. Съдът почти без изключение пренебрегва специалното изискване на ЗПКОНПИ за наличие на убедителни доказателства и приема „на юнашко доверие“ фактическите твърдения на Комисията понякога с изумителни мотиви, от рода на: „Неоснователен е доводът… за липсата на представени от КПКОНПИ годни доказателства, установяващи твърдените от нея обстоятелства. Следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗПКОНПИ членовете на комисията не просто събират информация за наличие на имуществено несъответствие и нарушение на закона, но и извършват анализ на събраната информация, т.е. те имат и експертни функции, поради което и техните изводи са достатъчни за целите на обезпечителното производство…“. Подобни решения създават своеобразна презумпция за вярност на фактическите твърдения на Комисията и напълно обезсмислят съдебния контрол върху определението за допускане на обезпечението и на самото „основателно предположение за незаконно придобито имущество“. Комисията и съдът твърде фриволно си служат с понятието „подходящи обезпечителни мерки“. Без да се съобразява преобразуващият характер на обезпечаваното субективно публично материално право и прякото конститутивно действие на съдебното решение по преобразуващите искове, се искат и допускат обезпечителни мерки, подходящи за осъдителни и установителни искове. Тези мерки са напълно неподходящи за запазване на правата, обект на преобразуващото действие на съдебното решение. Комисията и съдът не отчитат значението на „самоизпълняемостта“ на конститутивното решение и отсъствието на изпълнително производство като резултат от проведен иск за упражняване на преобразуващо материално право. Непритезателно, конститутивно е дори правото, което Комисията упражнява за отнемане на равностойността на отчуждени или липсващи имуществени права, поради което тя нито има правна възможност, нито може да се конституира като страна в изпълнително производство за реализиране на конститутивно съдебно решение.

Изобретателност се проявява и при прилагането на пряко установени от закона обезпечителни мерки – запор и възбрана. С тези мерки обикновено се злоупотребява, когато се прилагат към обекти на право на собственост на трети лица, неучастващи в производството (под предлог, че по този начин се „уплътняват“ други допуснати обезпечителни мерки). Твърдението, че по този начин се постига целта на закона за запазване на имуществото на ответника в производството в състоянието, в което е заварено от обезпечителните мерки, представлява своеобразна форма на „процесуален макиавелизъм“ – няма значение, че е противозаконно, важното е да върши работа. Проява на „материалноправен макиавелизъм“ е и прилагането на неприложими материалноправни разпоредби за обосноваване на правото на държавата, съответно на правния интерес на Комисията. Напоследък най-широко приложение получиха Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилникът за приложението му (ППЗМИП). Става дума за онези разпоредби на двата специални нормативни акта, които дефинират понятието „ действителен собственик“. Както Комисията, така и съдът изцяло пренебрегват специалния характер на закона и отсъствието на правна възможност неговите критерии да бъдат ползвани за друго освен за постигане на специалните цели на този закон. И със сигурност онова, което прави едно лице (физическо или юридическо) „действителен собственик“ – § 2 от Допълнителните разпоредби на ЗМИП, не означава и не може да означава, че това лице е собственик на конкретно имуществено право по смисъла на приложимото в държавата вещно право. Все пак само вещното право е онова, което определя принадлежността на имуществените права към патримониума на едно лице, а не квалификациите на законодателство, изрично създадено за превенция на престъпността, но нямащо нищо общо с действителните вещни права. Същото се отнася и до облигационните права.

Какви са правните последици от подобно обезпечително производство по отношение на онези физически и юридически лица, които не са и никога няма да могат да бъдат конституирани като страни в исковото производство? Примерно спрямо имуществените права на едно дружество, което се явява дъщерно на дъщерното, на дъщерното, на дъщерното – и така по вертикала до девето коляно, на някакво дружество – майка или на юридическо лице – нетърговец? Както колегата Вандова определи – настъпва национализация. Защото с налагането на обезпечителните мерки се ограничават правата на собственост върху вещи и имоти на установени собственици, които не са конституирани и няма да бъдат конституирани като ответници в процеса. И след това, поради специалния характер на производството, започва чакането. За съдебно разрешение в исков процес за упражняване на хипотетично, пределно неиндивидуализирано, освен във административното въображение на Комисията, преобразуващо материално право на държавата. Дълъг, траещ с години съдебен процес, в който съдът е принуден да свърши онова, което Комисията е била длъжна, но не е свършила в административната фаза на процеса. В този период собствениците на активите, обект на запор, възбрана, на принудителни административни мерки, на забрани за регистърни вписвания, за извършване на промени в капитала на дружествата и пр. невъобразими мерки не могат да правят нищо. Спори се дори дали имат право да се ползват от плодовете на „замразените“ активи.

Оставям на въображението на всеки участник в стопанския оборот намирането на отговор на един въпрос – колко време ще е необходимо, за да изпадне в несъстоятелност едно предприятие при ограничено или изключено кредитиране, запорирани и възбранени активи, лишено от всякаква правна възможност да си върне собствеността преди завършване на съдебния процес по конфискационното правоотношение с влязло в сила решение?

Българският правен ред, по мое мнение, не съдържа правни норми, които могат да обосноват състоятелно целта и основанието за провеждането на такъв национален експеримент със собствеността и правата на гражданите и техните организации. Не считам за адекватна част от българския правен ред законодателното недоразумение, добило гражданственост под наименованието „гражданска конфискация на незаконно придобито имущество“.  Причината е, че няма разумна вероятност да бъде разрешен един основен въпрос – този за действителното правно съдържание на правото на конфискация на незаконно придобито имущество, съответно за неговото място в заварената санкционна система на юридическа отговорност и последиците ѝ в държавата. Конфискуването на „незаконно придобито имущество“ според националната правна уредба по конфискационните закони създава нерешим проблем – конфискацията на „незаконно придобито имущество“ нито може да замени заварените видове юридическа отговорност, нито има шанс да се „вмести“ между тях.  Недомислеността на опита по законодателен път да се въведе нов вид юридическа отговорност наред с наказателната, административнонаказателната, дисциплинарната и гражданската отговорност като форма на реализиране на санкцията вече явства в официалната позиция на държавата и Комисията. Държавата, ако се съди по съдържанието на Доклада на Европейската комисия от 2.06.2020 г. по чл. 13 от Директива 2014/42/ЕС, твърди, че тази директива е транспонирана „чрез законите на гражданската конфискация“, а пред Съда на ЕС и националните съдилища Комисията непрестанно поддържа, че тази Директива, на която националното законодателство категорично противоречи, не се прилага в производството по гражданска конфискация.

В заключение да попитам – защо аз като данъкоплатец трябва да плащам сметката на този експеримент, която няма да закъснее ?

[1] Вместо всички вж. Вълчев, Д. – Валидност и легитимност в правото, С.: Сиела, 2012, с. 231 и сл., и Правно становище по к. д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България: „[с]поред Густав Радбрух (Gustav Radbruch) несправедливият закон сам по себе си не е юридически невалиден. Когато обаче неговото съдържание драматично прекрачи изискванията на справедливостта, той се превръща в неправо (Unrecht)… там, където справедливостта не е цел, където при прилагането на позитивното право съзнателно би било отречено равенството, съставляващо сърцевината на справедливостта, там законът не само е „неправилно право”, но му липсва всъщност всякакъв правен характер“. 

[1] Кацаров, К., Теория на национализацията. С.: Сиела, 2011, с. 278.

[2] Тодоров, Ц., Границите на правосъдието, В.: Тоталитарният опит, Изток-Запад, 2015, с. 27.