DeFakto.bg DeFakto.bg
Ако се намеси под каквато и да е форма, носи отговорност
Главният прокурор не може да осуетява проверки и разследвания срещу себе си. Неговите правомощия за надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори по чл. 126, ал. 2 от основния закон, не включват случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу Главния.
Това единодушно, с 12 „за“ реши Конституционнят съд днес. Тълкувателното дело бе по искане на Министеркия съвет, докладчик по него е съдия Гроздан Илиев. Мотивите ще бъдат обявени допълнително, съобщават от КС. Един от тях е, че ако се допусне Конституцията да прави недосегаем главния прокурор, България няма да е правова държава, научи Де факто.
Питането на правителството бе: „В надзора за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори, осъществявани от главния прокурор по чл. 126, ал. 2 от Конституцията, включват ли се случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор предвид общоприетия правен принцип „никой не може да съди себе си“ като елемент на правовата държава“.
То бе изпратено в края на миналата година, след проекта на кабинета за промени в НПК и в Закона за съдебната власт, гласуван на извънредно заседание в събота, на 7 декември. Според правителството той въвежда фигурата на „независим“ прокурор, шеф на Инспектората на ВКП, който ще се избира с 2/3 от гласовете в Прокурорската колегия на ВСС и ще провежда „независимо“ разследване срещу Главния. Извънредното заседание дойде часове след мащабните критики от Венецианската комисия на предния проект, за „пакетно“ търсене на отговорност на „тримата големи“ в Темида. А Бойко Борисов обяви, че веднага го изпраща на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен. На 9 декември проектът бе внесен в Народното събрание, а после бе сезиран Конституционният съд.
Инициативата „Правосъдие за всеки“ вече настоя за премахване на текста на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, както и на фигурата на „главния прокурор“ от основния закон и внесе конституционните си предложения в Президентството.
Днешното решение на КС не изключва нито конституционния дебат, нито приемането на законови промени. То не указва и кой може да проверява и разследва Главния, категорични са правници. Един от големите проблеми у нас е дали ще се намери обвинител, който да го направи.
Според действащата уредба, едно разследване срещу главния прокурор би трябвало да се провежда от магистрат от Специализираната прокуратура.
По-късно излезе и самото решение на КС. В него конституционните съдии освен вече известното, дават да се разбере и че при започнала проверка или разследване срещу него главният прокурор макар да запазва поста си, би трябвало сериозно да ограничи дейността си. (А защо не и да се самоотстрани?) Категорични са – ако в подобна ситуация си позволи да се намеси в проверката и разследването по какъвто и да било начин и под каквато и да било форма, ще носи отговорност. Такава отговорност ще носи и позволилият намесата наблюдаващ прокурор.
И още – 12-те от КС изрично подчертават: когато самият той става прицел на проверка или разследване, главният прокурор, макар и на върха на прокурорската пирамида, вече няма монопол върху обвинителната власт.
Без изключения от принципа на правовата държава, монополът върху публичните обвинения не е абсолютен
В решението се казва:
„Според Конституционния съд отговорът на поставения в искането конкретен тълкувателен въпрос не може да бъде даден, ако тълкувателната дейност на съда се ограничи само до граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 126, ал. 2 от Конституцията. Граматическото тълкуване позволява да се направи изводът, че правомощията на главния прокурор по визираната конституционна разпоредба са относими само към дейността на прокурорите, уредена на конституционно ниво в чл. 127 от Конституцията. Една конституционна разпоредба обаче не може да се тълкува изолирано. Конституцията представлява единство от правни конструкции и принципи, поради което тълкувателната дейност трябва да обхване и всяка друга конституционна разпоредба, имаща отношение към въпроса, чийто отговор се търси по тълкувателен път.
Това налага разпоредбата на чл. 126, ал. 2 от Конституцията да се тълкува систематично и в контекста на основните конституционни принципи, сред които с особено значение е принципът на правовата държава. С оглед на изискванията, които поставя този принцип пред държавните органи, включително главния прокурор, за изходно положение следва да се приеме, че упражняването на възложеното им от конституционния законодател правомощие не може да води до отричане по същество на самото правомощие. Това означава, че надзорът за законност или методическото ръководство, осъществявани от главния прокурор, не трябва да бъдат противоконституционни, т. е. да накърняват конституционни принципи и права.
Конституцията не допуска изключения от изискването за съблюдаването на принципа на правовата държава. Спазването му обхваща и случаите, при които осъществяването на прокурорската дейност по чл. 127 от Конституцията е свързано със засягане на личните права и законни интереси на главния прокурор. В тази хипотеза упражняването на конституционните правомощия по чл. 126, ал. 2 от главния прокурор би довело до накърняване на основни конституционни принципи и ценности.
Да се приеме противното означава, че главният прокурор като гражданин ще се окаже овластен от Конституцията да влияе пряко, осъществявайки надзор за законност, или косвено, чрез методическо ръководство, върху конкретната прокурорска дейност, от която зависят негови лични права и законните му интереси. По този начин общественото положение на главния прокурор, с оглед на властовата му позиция, би се превърнало в основание за привилегии с каквито не разполагат останалите граждани, което е в противоречие с принципа за равенството на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията). Конституционно недопустимо е правомощия, дадени на главния прокурор за защита на обществения интерес, да се използват в негов собствен интерес.
Такова би било положението и в случаите, когато главният прокурор се окаже съпричастен към извършване на престъпление. Държавата има конституционно установеното задължение да осигури ефективно разследване и наказателно преследване на лицата, които са извършили престъпление без оглед на заеманата длъжност. Съгласно чл. 127, ал. 1 от Конституцията органът, на които е възложена тази задача, е прокуратурата. В тези случай, ако главният прокурор използва правомощията си по надзор за законност и методическо ръководство, за да влияе върху прокуратурата (разследващите/наблюдаващи прокурори) в хода на наказателното производство, нарушени ще се окажат процесуалните правила, а от тук и материалните права няма да получат надлежната конституционна защита.
Конституцията по своята същност и предназначение ограничава властта, определяйки изрично или имплицитно границите, в които тя следва да се упражнява от държавните органи. Затова Конституционният съд смята, че учредителната власт, установявайки правомощията на главния прокурор, не е целяла създаването му като държавен орган с правомощия, които обхващат цялата дейност на всеки един прокурор, в случаите, когато извършва предварителни проверки, действия по разследване и други наказателно процесуални действия във връзка със сигнали, включващи всякакви източници на данни, срещу главния прокурор. През време на извършването на проверката или провеждането на разследването по сигнал срещу главния прокурор, той запазва конституционното си положение на главен прокурор, но придобива и ново правно положение на проверявано по сигнала или разследвано лице. Негово задължение е на общо основание да понесе последиците от разследването или проверката, през времето, докато те продължават, включително и ограничението в упражняване на правомощията му по чл. 126, ал. 2 от Конституцията. Посоченото изискване произтича от правилото никой не може да бъде съдия сам на себе си , което е елемент от принципа на правовата държава. Позоваването на този класически правен принцип се съдържа и в практиката на Конституционния съд (в този смисъл и Решение № 1 от 2010 г. по к. д. № 14 от 2009 г.). Макар да не е изрично закрепен в Конституцията като юриспруденциален принцип, той представлява разумното ограничение, което изключва намесата при предполаганата лична заинтересуваност на главния прокурор в случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия, по сигнали срещу него. Смисълът на това правило е осигуряване на безпристрастност при упражняване на правомощията по правораздаване като вид властнически правомощия, поради което се явява иманентен белег на справедливостта, прокламирана в преамбюла на Конституцията и характеризирана като „висша ценност и регулатор на обществото“ (в този смисъл и Решение № 5 от 2019 г. по к. д. № 12 от 2018 г.). Правилото никой не може да бъде съдия сам на себе си се явява и неотменим принцип на всеки справедлив процес, дължим от държавата.
Принципът никой не може да бъде съдия сам на себе си е измерение/конкретизация и на общия принцип за независимост на съдебната власт. В случая функционалната независимост на всеки прокурор, като орган на съдебната власт, означава, че когато му е възложено извършване на проверки, разследвания и други процесуални действия, по сигнали срещу главния прокурор, дължи подчинение само на закона. Всяка друга зависимост, включително и от главния прокурор по отношение на правомощията му по чл. 126, ал. 2, е изключена.
Принципът никой не може да бъде съдия сам на себе си е проведен последователно в законодателството. Негово проявление са основанията за отвод, предвидени в процесуалните закони. За целите на наказателното производство в чл. 47 НПК са уредени основанията за отводи, които несъмнено обхващат и случаите на заинтересуваност на главния прокурор, когато по сигнали срещу него се извършват проверки, разследвания и други процесуални действия. Тогава, поради ограничението да участва „в своя случай“, не може като прокурор да упражнява правомощията си в конкретното производство или проверка. Обсъжданият принцип – никой не може да бъде съдия сам на себе си има своята законова уредба и в случаите на предотвратяването, установяването и противодействието на конфликта на интереси. Когато са налице обстоятелства, сочещи на конфликт на интереси, каквато хипотеза визира и тълкувателното питане, няма легитимиращо основание главният прокурор да упражнява правомощията си в съответствие с Конституцията и закона. В тези случаи, ако главният прокурор дава указания на решаващия прокурор, който извършва проверката, разследването или каквото и да е процесуално действие срещу главния прокурор, в зависимост от използваните методи и средства, това може да доведе до ангажиране на съответната отговорност на главния прокурор. В разглежданата хипотеза е възможно ангажиране на отговорността и на решаващия/наблюдаващия прокурор, ако изпълни дадените му в нарушение на общия правен принцип указания.
Вярно е, че единствено прокуратурата на Република България, ръководена от главния прокурор, в предвидените от закона случаи привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, поддържа обвинението по наказателни дела и това конституционно правомощие на прокуратурата не може да се изземва или ограничава от други органи (в този смисъл и Решение № 1 от 1999 г. по к. д. № 34 от 1998 г. и Решение № 13 от 2002 г. по к. д. № 17 от 2002 г.).
С оглед на изложеното по-горе Конституционният съд приема, че в разглеждания случай този монопол върху публичните обвинения не е абсолютен. За да се предотврати поставянето в риск на устоите на правовата държава в случаите на конфликт на интереси или основания за отвод на главния прокурор, извън сферата на правомощията му, по отношение упражняването на надзор за законност и методическо ръководство, трябва да остане дейността на прокурора, който извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор. Съдът намира, че в този смисъл следва да бъде даден и отговорът по поставения от Министерския съвет въпрос относно тълкуването на чл. 126, ал. 2 от Конституцията.
На пръв прочит, с уговорката, че не мога да правя преценка на решението преди да се запозная спълния текст на мотивите, това решение се разминава с действителността и витае в облаците с разсъждения за принципа за правовата държава, който се нарушава именно от реалните действия на главния прокурор. То се разминава и с изводите и препоръките на Венецианската комисия, които пряко сочат болното място в този казус. Съмнявам се да видим прокурор, който ще се осмели да повдигне обвинение срещу Гешев по чл. 145а от НК за безспорно осъществуния от него състав на това престъпление, чрез разгласяване на СРС – та, извън обхвата на наказателното производство. Струва ми се, че решението е несръчен опит за измъккване на истинските проблеми на устройството на прокурата: постулира се, че сме правова държава, поради което Гешев не може да упряжнява контрол за законност при обвинения срещу него. А фактическото положение и реалните зависимости, които са видни за всички? Наподобява случая Алепу: не е хотел, а подпорна стена – Гешев е всевластен в прокуратурата, но поноже сме правова държава, по – нисшестоящите прокурори ще се опълчат срещу този, който ги еназначали, ръководи и контролира. Чакам такъв прокурор?