ВКС не допусна казуса за непозволено увреждане чрез неверни и клеветнически твърдения, до касация
Окончателно съпругата на Лозан Панов Елисавета Панова осъди „Телеграф Медиа“ ЕООД за неверни и петнящи честта й публикации. Издателят на „Монитор“ и „Телеграф“ би трябвало вече да е платил на Панова 30 000 лева обезщетение за непозволено увреждане по Закона за задълженията и договорите и разноските й на две съдебни инстанции.
Елисавета Панова осъди „Телеграф Медиа“ за анонимната статия „Черният лебед“ на Лозан с кримидосие“, публикувана през пролетта на 2017 г. в „Монитор“ и „Телеграф“. Тя също е журналист, главен редактор на немскоезичния вестник „Виртшафтсблат“, излизащ у нас.
Дотук се стига, след като върховните съдии Борислав Белазелков – председател и докладчик, Бойка Стоилова и Велислав Павков от Гражданската колегия на ВКС не допуснаха до касация жалбата на „Телеграф Медиа“ ЕООД. Определението им е от 14 юли тази година и е окончателно, показа проверка на Де факто. Достъпът до последната инстанция по граждански дела е факултативен, за да мине през „цедката“ на ВКС трябва да се засягат въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или на Съда на ЕС, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и при очевидна неправилност и вероятна нищожност. Нито едно от изброените не е налице, категорични са върховните съдии.
Така влиза в сила решението на Софийския градски съд от 8 юли миналата година. То би трябвало вече да е изпълнено – по правилата на ГПК касационната жалба не спира изпълнението на въззивното решение. Миналото лято е имало молба за спиране до ВКС, отхвърлена от друг състав на върховния съд заради неизпълнение на дадените указания.
СГС бе втора инстанция по спора между Елисавета Панова и изданията на Делян Пеевски, дълго време управлявани от неговата майка Ирена Кръстева.
На първа инстанция, в Софийския районен съд, искът е отхвърлен. Коренно различно бе становището на СГС.
Панова твърдеше, че са изнесени неверни твърдения за извършено от нея престъпление в началото на 21 век, както и за участието й в организирана група за дестабилизиране на държавата.
„Телеграф медиа“ ЕООД бе оспорила иска, понеже въпросните статии са били препечатани от „Агенция Монитор“, която има друг издател. Твърдеше и че не е налице противоправно поведение, защото изнесените факти били верни, а оценъчните съждения са в рамките на гарантираното от Конституцията свободно изразяване на мнение.
Не е така, обяви Софийският градски съд. И се позовава на справка от СДВР, както и от СРП. От тях става ясно, че срещу Елисавета Панова е имало само постъпил заявителски материал, по който е отказано образуване на разследване заради липса на данни за престъпление.
В решението се сочеше, че „Свободата на словото, прокламирана в чл.39 и сл. от КРБ, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото (правата по чл. 39-41 от КРБ) няма абсолютен характер, а накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение….Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т.2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи“.
По повод „кримидосието“ и „разминаването без присъда“ от СГС бяха заявили:
„Незаконосъобразен е изводът на СРС относно верността на твърдението за наличие на „полицейска регистрация“ на ищцата (в процесните статии е употребен изразът „криминална регистрация“ и „кримидосие“) по смисъла на действащата към релевантния за делото период Наредба №І-221/13.10.2003г. на МВР за реда за извършване на полицейска регистрация (отм.).
Съгласно чл.68, ал.1 и 3 ЗМВР, полицейските органи извършват полицейската регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер, като за целите на регистрацията полицейските органи събират за лицата личните им данни, дактилоскопират и фотографират лицата и изземват образци за ДНК профил на лицата, а съгласно чл. 68, ал. 5 ЗМВР, когато лицето не съдейства за извършване на регистрацията, то тя се извършва принудително. Тази уредба на полицейската регистрация сочи, че тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в рамките на започнало от Прокуратурата наказателно преследване за извършено престъпление. Привличането на лицата като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер е действие, което се извършва под ръководството и надзора на прокуратурата (чл.219 НПК), а полицейската регистрация е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено умишлено престъпление от общ характер (в този смисъл- решение №201/22.07.2016г. по гр.д.№1190/2016г., ІV г.о. на ВКС).
Съгласно чл.2 от горепосочената наредба, полицейските органи регистрират лица – български и чужди граждани, и лица без гражданство, срещу които е започнало наказателно преследване за извършено умишлено престъпление от общ характер. (Изискването е налично и при действащата наредба, само че е в чл. 3 – б. р.)
От представената по делото справка се установява единствено, че по отношение на ищцата „в автоматизираните информационни фондове на МВР“ „разполагат“ със „ЗАЯВИТЕЛСКИ МАТЕРИАЛ“, регистриран в СДВР- 01 РУ под зм№ 043492 от 14.07.2004 г., а от представените пред въззивната инстанция писмени доказателства се установява, че заведената по случая пр.пр .№ 35793/2004 г. с постановление на наблюдаващия прокурор от 11.11.2004 г. е приключила с отказ от образуване на наказателно производство поради липса на данни за извършено престъпление. Следователно изнесеното в процесните статии твърдение за наличие на „криминална“ (полицейска) регистрация не отговаря на истината, дори да се приеме че под употребените изрази ответниците са имали предвид именно полицейска регистрация, както е сторил първоинстанционният съд. По делото липсват и данни за извършена добросъвестна проверка от страна на ответниците относно наличието на полицейска регистрация на ищцата.
Изнасянето на неверен факт с умишлено негативна конотация (интерпретация) – промяна на терм.от „полицейска регистрация“ на „криминална регистрация“ и „кримидосие“ представя ищцата като извършител на престъпление, какъвто от доказателствата по делото не се установява тя да е. Следователно твърденията за „криминална регистрация“ и „кримидосие“ във връзка с ищцата представляват клевета по смисъла на чл.147 от НК– съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. В потвърждение на това заключение на настоящия състав е и употребения в статиите израз „Тя се разминала без присъда за престъплението си“, намекващ за незаконосъобразно избягване на справедливо наказание за извършено от ищцата престъпление“.
За „организираната престъпна група“ въззивният съд обяви: „Статиите съдържат следните изрази: „Не е тайна, че …П. се превърна в редовен гост за вечери на Командира и проваленото му отроче Р.К.. Именно на „белите покривки“ е сформирана и организираната престъпна група за дестабилизиране на държавата, създадена от К., в която дейно участва самият П.“ с пояснението, че „М.К. е първа приятелка на Б.(ищцата)“….
По делото не са представени каквито и да било доказателства за истинността на тези твърдения – ищцата да е участвала в организирана престъпна група, както и да има нещо общо с настъпването на смъртта на първия и съпруг, а в същото време тези твърдения приписват на ищцата извършване на престъпления, поради което по съществото си също представляват клевета по смисъла на чл.147 НК.
Те не могат да се окачествят като оценъчно съждение (оценка на факт), нито като изразяване на мнение или на критика по политически или други обществено значими въпроси. Когато това твърдение е невярно – лицето не е извършило престъплението, което му е приписано (а то може да бъде установено единствено с влязла в сила присъда или по реда на чл.124, ал.5 от ГПК), то изявлението е клеветническо – накърняващо честта и достойнството на лицето и оттам- противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Публичното разпространяване на такова клеветническо изявление, с което някому се приписва престъпление, което той не е извършил, винаги излиза извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл.39 от КРБ и чл.10 ЕКЗПЧОС /в този смисъл решение № 164/30.06.2016 г., по гр. дело № 5255/2015 г. на IV г. о. на ВКС/……
Действително, за разлика от разпространяването на информация, изразяването на мнение има оценъчен характер – изразява позицията на лицето по даден въпрос или във връзка с даден факт, а не информира за този факт. Поради това мнението не може да бъде вярно или невярно и е противоправно единствено ако е изразено в обидна форма, т.е. ако съдържа обидни оценки и квалификации, преценени с оглед господстващия обществен морал. Не всяка негативна или експресивна оценка може да се приеме за обидна, тъй като това би отрекло напълно конституционното право на изразяване на мнение, но със сигурност обидна е оценка, която съдържа вулгарни, цинични изрази и квалификации по нечий адрес или ако чрез позорящо внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия. Поради тази причина може да се носи отговорност и за оценъчни съждения и мнения, стига те да съдържат такива обидни изрази“.
Окончателното определение на ВКС
В жалбата си пред Върховния касационен съд от „Телеграф Медиа“ ЕООД са твърдяли, че „въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за допустимостта във въззивното производство страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство и по материалноправните въпроси за отговорността на автора на изявлението при пресъздаването на информация, изхождаща от друго лице или друга медия, с посочване на източника“. И искат касация заради въпросите: „Подлежат ли на проверка за вярност изказани оценки и мнения; за разграничаването на клеветата от обидата които (въпроси) са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК„. Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение.
Тримата върховни съдии заявяват:
„Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика в решение № 136/08.05.2014, ВКС, IV ГО по гр. д. № 4488/2013, че „Независимо от това дали пораждащ благоприятни правни последици за едната страна факт е оспорен, или не е оспорен от насрещната страна, първоинстанционният съд е длъжен да укаже на съответната страна, че в нейна тежест е да го докаже, съответно – че не сочи доказателства за установяване на този факт. Ако след тези указания фактът остане недоказан, съдът е длъжен да го приеме за неосъществил се – това са процесуалноправните последици на доказателствената тежест…. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ (решение на ВКС, I г. о по гр. д. № 5059/2008 г.), но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация (вж. решение № 62/06.03.2012, ВКС, IV ГО по гр.д. № 1376/2011)….
На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките/мненията не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида.
…Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КЗПЧОС, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди (вж. решение № 12/06.02.2013, ВКС, III ГО по гр. д. № 449/2012 и решение № 85/23.03.2012, ВКС, IV ГО по гр. д. № 1486/2011).
Обида е налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, а клевета, когато деецът разгласи позорно обстоятелство за другиго“.