За правото на протест, правата на третите лица и задълженията на държавата

Продължаващите близо един месец антиправителствени протести и различните форми, в които те се проявяват, поляризираха и без това разделеното ни общество. В общественото пространство се оформиха няколко мнения: от такива изцяло подкрепящи протестите, през междинни, които подкрепят идеята на протестите, но не и част от формите, в които те се осъществяват, до крайно отричащи несъгласието на част от обществото с начина на управление на държавата и прокуратурата.

Проведената в ранните часове на 7 август 2020 г. полицейска акция по вдигане блокадите на кръстовищата в няколко градове на страната, задържане на част от протестиращите и предприемане на действия по реализиране на тяхната административна отговорност, повдигна въпросите доколко действията по блокиране на кръстовища са законни, респ. доколко акцията на полицията по тяхното прекратяване е правомерна.

Безспорно МВР разполага с широки правомощия по опазване на обществения ред, регламентирани в редица нормативни актове. Съгласно йерархията на нормативните актове, регламентирана в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В този смисъл регламентацията на дейността на МВР, както и фактическите действия на служителите на МВР би следвало да са подчинени на европейските правозащитни стандарти.

Правото на мирен протест е част от гарантираните в чл. 10 и в чл. 11 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) право на изразяване на мнение и право на свободно сдружаване. Европейският съд по правата на човека в Страсбург (Съдът) многократно е подчертавал, че правото но свобода на мирни събрания е „основно право“ независимо дали се упражнява за политически, религиозни или духовни, културни социални или други цели. То обхваща частни или публични събрания, включително шествия, демонстрации, протести и седящи стачки. Провеждането на публични събрания и организирането на демонстрации чрез шествия, протести и походи има съществена и основополагаща роля в политическата история на европейските държави.

Свободата на изразяването е една от целите на свободата на събранията. Поради изискванията за плурализъм и толерантност в демократичните общества, закрилата по чл. 10 се тълкува широко, така че да включва дори информация и идеи, които не са по вкуса на държавата или са дори засягащи и шокиращи някои хора (Handyside v. UK). Търсенето на трудния баланс между правото на изразяване на мнение и правата на засегнатите от това лица, включва многопластов подход на анализ дали изявленията подбуждат към насилие, междуетническа омраза, сериозни обществени безредици и др. Във всички случаи, по силата на господстващата си власт, правителството както на национално и на местно ниво, така и други висши държавни органи, трябва да толерират в най-висока степен критиките срещу тях. Държавата трябва да проявява бдителност, за да избягва всякакъв евентуално възпиращ ефект на ограничителните мерки върху политическите и граждански изказвания (Castells v. Spain).

Относно задълженията на държавата, следва да се подчертае, че държавата има позитивно задължение да защитава упражняващите правото на мирно демонстриране от насилствени безредици чрез контрадемонстрации (ОМО „Илинден“ и Иванов срещу България). В тази връзка от държавата се изисква предприемане на „разумни и подходящи мерки за осигуряване на мирното протичане на законни демонстрации“ като предупреждаване на контрадемонстрантите и дори арестуване на извършителите на насилие. Ограничението на правото на мирен протест може да бъде допуснато само по съображения от легитимен интерес (напр. препятстване на масови безредици или подбуждане към насилие, междуетническа омраза и др.), като се изисква използване на пропорционални средства.

От друга страна от държавата се очаква да намери необходимия баланс между правата на протестиращите, правата на третите лица и защитата на обществения ред. Намесата в правото на мирно събрание от страна на държавата зависи от преценката минимум на следните обстоятелства:

– Продължителност и интензитет на протеста;

– Какви правата на трети лица се нарушават;

– Предприела ли е държавата „разумни и подходящи“ мерки за обезпечаване правата на протестиращите и на третите лица.

В конкретния случай „блокадата“ на няколко кръстовища в столицата и в други областни градове безспорно представлява форма на изразяване на мнение и форма на правото на мирно сдружаване. Блокадите са с мирен характер, доколкото участващите в тях лица не проявяват насилие или други форми на нарушаване на обществения ред. Тяхната цел е единствено изразяване несъгласие с политиката на правителството и фигурата на главния прокурор. Времетраенето им към настоящия момент е в рамките на няколко дни, в летния сезон, през който училищата и университетите за затворени. Доколкото блокадите не препятстват правото на свободно пешеходно преминаване, както и наличието на достъпен транспорт макар и по заобиколни маршрути, те не биха могли да се определят като прекомерно засягащи правата на трети лица, неучастващи в протеста.

Що се отнася до задържането и санкционирането на участващи в протеста лица, съответствието на тези мерки по чл. 11 от Конвенцията, ще изисква преценка на тяхната законоустановеност, легитимен интерес и пропорционалност. В тази връзка конкретното позоваване на вътрешното законодателство не е достатъчно, за да се установи съответствие на предприетите мерки с чл. 11 от Конвенцията. Властите са длъжни да докажат легитимен обществен интерес от арестите и наказанията, както и тяхното съответствие на евентуалните нарушения.