Последни новини
Home / Актуално / Прокуратурата: Активно отвъд конституционните правомощия

Прокуратурата: Активно отвъд конституционните правомощия

Defakto.bg

Проф. д.ю.н. Боян Станков

„Демокрацийо, законност!  Бие ме един проклетник в  свободен град!“ – думи, изречени от герой на Лукиан („Диалози“) през II в. от н.е. 1800 години по-късно, отново призив за демокрация и законност.

  1. Днешният българин настоятелно иска спазване на принципите на демокрацията и върховенството на закона, но е свидетел на неприкритите опити за овладяване на съдебната власт и отнемане на прогласената в чл.117, ал.2 от Конституцията независимост. Утвърждава се убеждението, че зависимостта на „независимата“ съдебна власт е заложена в закона – изборът на 11 от членовете на Висшия съдебен съвет и на тримата ръководители – на ВКС и ВАС, и главния прокурор, е политически. Ще каже някой: „Идеалната държава е при Платон“! Все пак, XXI век е!

Гласно и негласно изразяваното обществено мнение е, че на съдебната власт е отнета независимостта от политически и икономически олигархични сили. Дълбоко е недоверието във върховенството на правото, убеждението е, че честният магистрат е подтиснат, а просперира другият. Такива са обществените представи. За съжаление единственото научно изследване на общественото мнение за наказателния закон е от 80-те години на миналия век.

  1. Завишени са изискванията и към прокуратурата, на която Конституцията вменява задължението да следи за спазване на законността и да привлича към отговорност всеки, извършил престъпление. Целесъобразността за прокуратурата е изключена като принцип на действие. Действията по целесъобразност променят облика на прокуратурата и крият риск да се премине отвъд предоставените й правомощия. Особено, ако стремежът е да бъде арбитър на моралността.

Задачите пред съвременната прокуратура са изключително трудни в силно криминализираната среда и нарастваща викти­ми­зация. Глобализацията и транснационалната престъпност усложниха отговорностите на прокурорите с оглед на нарасналите изисквания и задължението за по-висок професионализъм. Как да се запази съдебната власт и прокуратурата в частност, когато влиянието на частния интерес при вземане на решения от държавните институции на всички нива е неоспорим факт – признаван от всички и отричан от властимащите.

За хората върховенството на правото и върховенството на закона остават клишета. Iustitia – справедливост, право, правосъдие – се изпразва от съдържание. Устоите на държава­та са ерозирали.

Последните главни прокурори – Сотир Цацаров и Иван Гешев

На фона на изплъзващия се живот, един от малкото органи, натоварени с по-голяма оперативност, е прокуратурата. От месеци тя се изявява като ревностен борец с престъпността, с акцент върху организираната и битовата престъпност. С цел да се отговори на засиления обществен интерес, по думите на нейните ръководители, се организират и провеждат съвместни акции на прокуратурата и МВР, шумно отразявани в медиите. Честите военизирани рейдове под мотото „Недосегаеми няма!“ поставят редица въпроси относно тяхната законосъобраз­ност, вкл. и целесъобразност на определени действия от гледна точка на правомощията на прокуратурата. Големият проблем е за съответствието на обществените очаквания за защита от престъпленията и законосъобразността на действията на прокуратурата  по организирането и ръководенето с оглед на конституционния статус на прокуратурата и нейните правомощия.

След влизането в действие на Конституцията през 1991 г., българската прокуратура вече не е орган, който има конституционно задължение да организира и води борба против престъпленията и другите правонарушения.

  1. По институционална инертност и ведомствено разбиране за обществена целесъобразност, прокуратурата извършва дейности относими към борбата с престъпността отвъд конституционните й правомощия. Те отговарят на отменения модел, функциониращ през периода 1971-1991 година, но не и на модела съгласно действащата конституция.

Институцията прокуратура си остава все така малко позната, а правомощията й хиперболизирани. Колко знаят, че десетилетия след Освобождението 1878 г. такава институция в България няма – има „прокурорски надзор“ при съдилищата, а главни прокурори са двама – единият при ВКС, а другият – при ВАС. Съвременната фигура на главен прокурор за първи път е въведена през 1947 година.

  1. Сравнително късно, през 1971 г., с новата консти­туция у нас беше установен Лениновият модел на социа­ли­стическа прокуратура, нямаща аналог в правните системи. Дори опитите в Германия през 1941 г. за въвеждане на единоначалието остават без успех. Известно е писмото на В. И. Ленин от 1921 г. до Политбюро „За „двойното“ подчинение и законността“ и борбата във ВЦИК за съз­да­ване на прокуратура, изградена на принципа за центра­лизма със задача да води борба с престъпността. Полити­ческата целесъобразност, проявена в Съветска Русия след гражданската война, не може да бъде устройствен принцип за съвременната българска прокуратура. Времето е друго, обстановката е друга. Не случайно, през 1994 г. Съветът на Европа постави въпроса за необходимата реформа на прокуратурите в страните от постсоциалистическа Европа. Българската прокуратура остана непроменена. Организира­нето и воденето на борба с престъпността е въпрос на кон­ституционно решение с отчитане функциите и задачите на органите от изпълнителната и съдебната власт.
  2. Медийно огласяваните съвместни акции на прокура­турата и МВР в борбата с един или друг вид престъпност създават впечатление за преднамерено търсене на външен ефект, независимо какъв ще бъде процесуалният им край. Налаганата форма на взаимодействие води по-скоро проку­ратурата към изпълнителната власт. Какъв е общественият интерес? – прокуратура, част от изпълнителната власт или прокуратура в съдебната власт? Очевидно е, че „колегиал­ността“ с МВР е по-изразена отколкото колегиалността със съда. Съвместните акции срещу престъпността са форми на активност извън правомощията на прокуратурата по чл. 127 от Конституцията. Игнорирането на конституционната норма на чл.126 отдалечава прокуратурата от съдебната власт, а там е заложено единството между съд и прокуратура. Тяхната сила е в закона и неговото справедливо прилагане спрямо всички, извършили престъпления. Справедливостта е основният принцип на правото – всички останали принципи трябва да осигурят постигането на справедливост.

Взаимодействието в системата не нарушава независимо­стта на съда и независимостта на прокуратурата. Съвместните анализи на практиката могат да имат определено методическо значение за следователите, прокурорите и съдиите. Резултатите от тези анализи може да имат значение и за правната теория. Очевидно е, че най-сериозните слабости са при спазването на способите за доказване в досъдебното производство, използ­ва­нето на СРС, слабости в изграждането на следствените версии и самото разследване, липса на професионализъм в областта на екстрадиционното право. Прокурорът е ръководи­тел на досъ­дебното производство, но в съдебната фаза на про­це­са той е само страна, с равни права и задължение да докаже извърше­ното престъпление и участието на подсъдимия в престъпле­нието.

  1. Необясним е стремежът към подчертана показност при провеждане на едни или други процесуални действия. Ако се цели всяване на респект, това е едно, но ефектът е обратен – неразбиране смисъла на показните акции и техните законови и морални основания. България не е полицейска държава!

В последно време акцентът е върху разбиването на организираните престъпни групи и подавянето на битовата престъпност. Активностите в тази насока повдигат въпроси за съответствието със закона:

  • противопоставяне теорията за организираната престъп­ност на основен правен институт – този за съучастието. Остава съмнението, че преднамереното квалифициране на евентуална задружна дейност като престъпление по чл.321 НК има една единствена цел – насочване на правния казус към определени структури. Формираните причудливи конфигурации могат да бъдат по-скоро обект на белетристиката, отколкото на правната реалност. Особено що се отнася до „необходимия трети“, за да се спази изискването на чл.93, т.20 НК за наличие на „структурно трайно сдружение на три или повече лица“;
  • така наречената „битова престъпност“ е вкарано в прак­тиката понятие с неустановени криминологични характери­стики. Като „битова“ се представя цялостната престъпност в селата и в ромски махали на, но не представя престъпно­стта в този й обем в големия град. Битът е област от живота на хората извън производството и обществено-политическата им дейност („Философски речник“), поради което той не може да бъде критерий на преследваната престъпност в малките населени места. Как стои въпросът със статистическото наблюдение над вид престъпност с неясни граници и още – как се измерват количествените изменения вътре във вида;
  • очертава се странен парадокс в статистическото предста­вяне на регистрираната от полицията престъпност и инсти­туционалната оценка на криминалната обстановка – по стати­стически път се очертава неоспорима тенденция на намаляване на общата престъпност, а от друга – подчертана загриженост и осъществяване на акции, характерни за най-криминали­зира­ните държави. Необяснимо е как в страна със затихваща пре­стъп­ност се поражда толкова богата организи­рана пре­стъп­ност.

 

Показателни са данните за регистрираните престъпления от МВР по години, абсолютен брой и коефициенти

 

Година Брой регистрирани престъпления Регистрирани престъпления на 100 хиляди от населението
1990 68569 763
1991 176189 2042
1997 241732 2898
1998 164518 1999
2005 137800 1775
2017 106659 1502
2018 96753 1285
2019 89742 1282

 

Демографски срив? Ако има „износ“ на престъпност чрез миграцията, трябва да се очаква и износ на организи­ра­ната престъпност, корупцията, прането на пари. Ефект трябва да има и върху „битовата престъпност“ ;

  • засилената активност в контрола на престъпността неми­нуемо води до подмяна на процесуалната функция на мярката за неотклонение, превръщана в своеобразно наказа­ние. Не са малко спорните случаи за определяне на мярката за неотклонение при очевидно несъставомерни деяния или деяния, които ако може да бъдат доказани като престъпления, задължи­телно трябва да водят до прилагане на института на освобождаване от наказателна отговорност. Разпоредбата на чл.78а НК е императивна;
  • нарушаването на презумпцията за невиновност е основен принцип на съвременните правни системи, показното обявяване на лица за виновни в извършено престъпление е грубо нарушение на националния закон и Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Логичен е въпросът по какво се различават тези действия от общественото порицание като наказание по чл.37, ал.1, т.11 НК, определяно от съд в определените за това случаи. Формира се обществено отношение и се насажда укор без оглед на въз­можния край на наказателния процес, което все повече наподобява инквизиционния.

В демократичното общество прилагането на сила и помощни средства не е самоцелно, особено, ако те се възпри­емат като елемент от репресията, ние сме в XXI век.

  • извънпроцесуалните действия или действията на „ръба“ имат противоречив обществен отзвук и са в състояние да компрометират справедливия наказателен процес.
  1. Централизмът като устройствен принцип на прокура­турата е спорен проблем и за теорията, и за съвременната прак­тика в България. Първо, той има сравнително кратка история, установен е с чл.64 на Конституцията на НРБ от 1947 г. и възпроизведен в чл.134, ал.2 на Конституцията на НРБ от 1971 г. В чл.126, ал.2 на действащата Конституция не само редак­цията, но и смисълът е друг – главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейно­стта на всички прокурори, което не съответства на текста на конституциите от 1947 и 1971 г. – прокурорите „при изпъл­нение на длъжностите си са подчинени само на съответ­ните по-горни прокурори, а всички те – на главния прокурор“. Едва ли „надзор“ и „методическо ръководство“ са еквивалент на функционална зависимост. Струва ми се, този проблем оста­ва неизяснен! С оглед на това, спорна е тезата за възмож­ността всеки друг прокурор да може да разследва главния про­курор, още повече, че въпросът за единоначалието по ня­каква инерция се запазва и днес. Разпоредбата на чл. 126, ал. 2 се нуждае от яснота. Възможно ли е при необходимост (и консти­туционно решение!) президентът, като единствен извън трите власти, да назначава ad hoc прокурор за разследване?

Решението на въпроса за централизма ще даде отговор на този въпрос за процесуалното положение на митичния „наблюдаващ прокурор“ и превръщането на изключението по чл. 198 НК в повсеместна практика. Изваждането избирателно на части от доказателствения материал по дела в досъдебната прак­тика превръща процеса в публичен, но при ограничени права на защитата. Тази форма на активност води сигурно Бъл­­гария към съда в Страсбург!

Към спорния въпрос за централизма като устройствен за прокуратурата принцип и за отпадналата по конституция зада­ча за организиране и водене на борба с престъпността, заслу­жава внимание въпросът за структурата на прокуратурата с оглед на изискването по чл. 126, ал.1 от конституцията за съответствието й със структурата на съдилищата. Може би в тази норма е разковничето за отстраняване слабостите в устройството и функциите на прокуратурата.

Или на практика просто е подменен конституцион­ният модел.

Заглавието е на редакцията

  • Авторът е изложил свои виждания относно реформата на прокуратурата на научна конференция, посветена на 125 години от Търновската конституция, проведена през 2004 година и в последвала публикация „Съдебната власт и Конституцията: за една необходима реформа“ (2005 г.)
  • Проф. Боян Станков е завършил право и философия в Софийския университет. Доктор по философия и доктор на юридическите науки. До 2000 г. е ръководител на Съвета за криминологически изследвания при Главна прокуратура. Повече от 40 г. специализира криминология, има стотици научни публикации и ред монографии. Той е национален координатор на изследването на жертвите на престъпността през 1997 г., на жертвите на престъпността сред населението и бизнесмените през 2000 г., както и национален координатор по статистическото наблюдение на престъпността към Съвета на Европа. След 2000 г. преподава криминология, престъпност на непълнолетните и международно наказателно право във Варненския свободен университет, Софийския университет и Нов български университет.

 

About De Fakto

Проверете също

СЕС посвети книга на българския съдия Александър Арабаджиев за 18-годишния му принос в съда

На 6-ти февруари 2024 г. в Съда на Европейския съюз се проведе церемония в чест …

Бившият кмет на община Доспат Красимир Долев осъди ПРБ на обезщетение от 150 000 лева за тежко и незаконно обвинение

АС -Пловдив присъди обезщетение от 80 000 лева за неимуществени вреди от незаконно обвинение за …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.