DeFakto.bg DeFakto.bg
Петър Обретенов
Тази публикация, с това заглавие, беше замислена и започната, в зенита на протестите, в началото на август, като анализ на исканията на много от протестиращите и на някои техни организатори, които издигнаха отново идеята за свикване на Велико народно събрание, за да да смени сегашната порочна система на управление на държавата.
Лайтмотивът на моите разсъждения беше формулиран още в началото в изречението:
„Аз също съм на мнение, че това правителство и главният прокурор трябва да подадат оставки, но считам, че искането за свикване на Велико народно събрание е контрапродуктивно на целите, които се поставят с оставките на правителството и главния прокурор”
Не публикувах тези мои разсъждения, защото въпреки многопосочните мнения на протестиращите какво трябва да се направи, за да се ликвидира една клиентелистка – до степен на мафиотизиране – система на упражняване на държавната власт, всички бяха обединени около искането за оставка на премиера и главния прокурор като условие без което не може да се извърши желаната промяна.
Но ето, че самият премиер издигна идеята за свикване на ВНС като отговор на това искане на протестиращите. Той обвърза подаването на оставка с приемане на решение от НС за свикване на ВНС.
Според някои коментатори, това е силен политически ход, който изземва инициативата от протестиращите, защото няма спор, че по този начин се отлага за неопределено време подаването на оставка от страна на правителството, провеждането на предсрочни избори и преминаването към тях чрез служебен кабинет.
Не считам за необходимо да коментирам може ли да се реализира идеята за свикване на ВНС в рамките на този парламент, нито пък да анализирам качествата на предложения проект за нова конституция. Достатъчно коментатори и вещи в конституционното право юристи го прецениха като недоносче. Споделям напълно тази оценка. Предлагането му от страна на управляващите обаче демонстрира нихилизма към правото и правните принципи. Те са загърбени за сметка на популистки идеи със силен заряд, като например свеждането на броя на депутатите до 120, с която един шоумен с политически амбиции спечели общественото внимание на мнозина, за които привилегиите и заплатите на депутатите са достатъчно основание да се иска намаляване на броя им наполовина. Основният мотив на вносителите на проекта да подкрепят тази идея безспорно е, че според решение № 9/ 2016г.на КС такава промяна изисква свикване на ВНС, но те напълно са игнорирали истинският смисъл на решението: това редуциране на броя на депутатите до 120, ще има тежки негативни последици за адекватното политическо представителство, за политическия плурализъм и за цялостния облик на представителната демокрация. Това е класически пример за правен нихилизъм: предлага се нещо, което с решение от най – висока инстанция, с която вносителите трябва да се съобразят, е преценено като вредно и противоречащо на основните принципи на конституцията. Но ако юристите на ГЕРБ са сътворили едно недоносче, то психолозите или социолозите обслужващи властимащите са напипали златната жила за спечелване на общественото внимание и излизане от задънената улица, в която попадна правителството на Бойко Борисов. Идеята за свикване на ВНС е много привлекателна, защото притежава измамното качество, че то с магическа пръчка ще промени тази действителност, която мнозинството от народа дълбоко ненавижда и желае коренна промяна към по . добро, по – справедливо, по – морално и по – ефикасно управление на държавата. ГЕРБ не са първите, които вместо да отстояват принципите и предписанията на действащата конституция, предлагат един илюзорен начин, за разрешаване на сложните проблеми и на противоречията, в които е затънало българското обществено развитие. ВНС се привижда на мнозина като панацея за всички заболявания на обществото. То се явява като старогръцкия deus eх maсhina, който слиза на обществената сцена и с божествената си власт разрешава неразрешимите противоречия, в които са изпаднали участниците в човешката трагична комедия – не само героите на нашето време, но и обикновените зрители.
За мен това е изстрадана истина. Участник съм във всички събития свързани със свикването на 7 ВНС и на неговата дейност. В личен план аз съм преживял възторга от идеята за свикване на ВНС и разочарованията от реализацията й. Днес, някои със задна дата преценяват, че тя е била хитра клопка скроена от бившите комунисти, които си останаха настоящи и с преименуването на партията им, за да могат по друг начин да запазят властта си.
Моят спомен е друг: идеята беше на СДС, целта беше смяна на системата и ВНС се виждаше като средство за постигането й. Има много сериозни анализи, че тази цел би могла да бъде постигната и при действието на тогавашната конституция, която за кратък период от дворцовия преврат на 11 ноември 1989 г. до приемането на новата конституция, претърпя няколко съществени промени. Според мнозина, ако не бяха проведени изборите за ВНС през юни 1990 г., а вместо тях бяха проведени избори за ОНС през есента, политическата картина би била съвсем различна: БСП щеше да загуби тези избори, а СДС да наложи истинска декомунизация.. Приетата от ВНС с мнозинство от бивши комунисти / забравят, че СДС имаше блокираща квота / нова конституция само е способствала за оцеляването им на властови позиции. Историята обаче не се пише с „ако” и анализите със задна дата са ценни като помагало за политическа дейност, но пропускат, че в нея много силна роля играят емоциите. Емоциите за ролята, която ще изиграе ВНС беше водеща за СДС. И тя го съпътстваше постоянно: от издигане на идеята за свикването му, агитацията за изборите, тържественото му откриване в същата зала, в която е заседавало учредителното народно събрание изработило Търновската конституция, както и през целия период на дейността му. Те не стихнаха с подписването на конституцията на 12. 07.1991г. и продължават да вълнуват умовете и сърцата на българите и до днес. Тогава те се изразиха в несравними по своята сила изяви на обществено вълнение каквито в България не е имало през цялата й история: митинги изпълващи изцяло площадите на големите градове, бурни манифестации, стачки, вкл. и гладни такива, индивидуални и групови протести, палаткови лагери /Градът на истината/. Те бяха отражение на остра политическа конфронтация, не само между преименуваните се в социалисти бивши комунисти и СДС, но – което изигра съдбоносна, пагубна роля за развитието на България като демократична, правова държава, скъсала окончателно с тоталитарното си минало – доведе до разцепление в самия СДС и причината беше в противоречивите оценки за необходимостта, легитимността и ролята на ВНС, както и характера на изработената от него конституция. Те са ябълка на раздора и до днес в българското общество.
Днес, идеята за свикване на ВНС отново вълнува българското общество, отново то е в примката на яростна конфронтация. На пръв поглед, има прилики със ситуацията в началото на прехода. Но това е измамно впечатление. Всякакви паралели са изключени поради съвсем различната обществено – политическа действителност.
Независимо от бегло скицираните по–горе противоречия относно необходимостта на свикване на ВНС, неговата легитимност и роля за смяна на системата, принципите, които трябваше да бъдат заложени в новата конституция бяха в ясна посока: отрицание съществуващото обществено устройство от съветски тип и заменянето му с такова, пример за което ни даваха европейските конституции, а доста често и нашата конституционна традиция преди установяването на тоталитарния режим. Една от проявите на тези традиционни нагласи е и възраждането на института на ВНС. Всички конституционни проекти / е те бяха повече от 15/ на представените в него политически сили, отделни личности и експерти имаха за образец конституционното устройство на демократичните, либерални и правови европейски държави, въпреки съществените разлики в юридическото претворяване на тази господстваща тенденция на обществените нагласи и въжделения. Тя беше завладяла сърцата и умовете на българските граждани и дори партията на бившите комунисти – БСП, чрез своите експерти, беше принудена да се съобрази с нея и да приеме такива основополагащи принципи в конституцията като политически плурализъм, икономика основана на свободната стопанска инициатива, неприкосновеност на частната собственост, разделение на властите и правова държава, които бяха анатемосани от нейната идеология. Това беше конституция за една модерна, либерална, демократична държава, а не „ комунистическа”, както се опитваха да я представят някои много гласовити „ антикомунисти”, много от които се оказаха в последствие агенти на тоталитарната власт, но не се срамуваха да заемат държавни постове предвидени в тази „ комунистическа” конституция. Аз подписах тази конституция, не само защото бях взел дейно участие в изработването й, но и защото съзнавах отговорността си като юрист, избран като депутат на политическа сила, която издигна като знаме тези принципи на държавно устройство.
Днес, мнозина, съвсем искрено и без да гонят краткосрочни политически дивиденти / защото има и много такива /, считат, че тази конституция е остаряла, че тя е причина за изграждане на едно несправедливо общество, че дава възможност за упражняване на еднолична власт в ущърб на народния суверенитет, че не дава достатъчна защита на правата и свободите на гражданите, че съдебната система, която е призвана да ги защити, не изпълнява задължението си, че членството ни в ЕС налага изработване на изцяло нова конституция. Съмнявам се, че привържениците на последното съображение са запознати с конституциите на европейските държани и особено на тези на старите, утвърдени демокрации, защото няма в тях да намерят примери за по – голямо „ поевропейчване” на нашия основен закон.
Не казвам и не съм на мнение, че действащата конституция е съвършена и, че не се нуждае от промени. Сега, след почти 30 години нейно прилагане, виждам много кусури в нея и ако имах този последващ опит по времето когато работихме нейните текстове, сигурно бих отстоявал по – различни формулировки в някои от тях. Но това е проблем на интерпретации на конституционни принципи. Най – големият недостатък на тази конституция е, че тя остана неприложена в много от основните си постулати, в резултат игнориране или преки нарушения на нейни норми, извращаване на смисъла им в дух, противен на волята на конституционния законодател, отразена в преамбюла на конституцията. Днес, мнозина критично забелязват, че в предложения за обсъждане проект, липсва преамбюл. А през тези почти 30 години спомняше ли си някой за него: законодателите – когато обсъждаха и гласуваха законите, магистратите – които в актовете си трябваше да въплътят справедливост, а даже и КС, който трябваше да брани не само буквата, но и духа на конституцията. Само в този преамбюл се сочи, че трябва да оставаме верни на общочовешките ценности, една от които е справедливост, наред с останалите:: свобода, мир, хуманизъм, равенство, търпимост. Всеобщото чувство, че живеем в несправедливо общество означава, че не е изпълнена тази конституционна повеля и вината е на тези, които в своите законодателни, управленски и съдебни актове и действия, не са се ръководили от чувството за справедливост, но също и на тези, които се чувстват онеправдани от тях, защото са се примирили и не са се борили за нея. Волята на конституционния законодател отразена в преамбюла е да създаде не само демократична и правова, но и и социална държава. Спомням си какви спорове имаше за последната характеристика и как покойният Стефан Савов / Бог да го прости, въпреки всички негови грешки и изхвърляния, които сътвори, беше достоен човек!/ яростно се противопоставяше на това „ комунистическо” определение Незнанието, невежеството не е аргумент, казва една латинска сентенция, но много от днешните критици на конституцията си служат с него. Всички западноевропейски държави са социални, но не и България – страна , в която социалното неравенство, крещящата разлика между богати и бедни е най – голяма в Европа, в която богатствата на нацията са съсредоточени в ръцете на няколкостотин семейства, земята – в няколкостотин латифундисти, здравеопазването е поверено на търговски дружества, задължителното образование до 16 г. възраст е недостъпно за мнозина. Конституцията ли е виновна за това позорно състояние на нацията или тези, които със своите закони, управленски действия, съдебни актове, го допуснаха и моделираха този образ на България? Конституцията ли допусна чрез приватизационни закони да се даде възможност за разграбване на държавната собственост, чрез криминални групировки да се рекетират гражданите и да им се отнема неприкосновената според нея частна собственост, чрез източване на банки се създадат кредитни милионери, чрез заграбване на терени – . изключителна държавна собственост – да се бетонира Черноморието и засегнат природни паркове и забележителности?[1] Конституцията ли разрешава чрез обществени поръчки да се граби от държавните и общински бюджети и европейски фондове или това е проблем за приложение на НК и специалните закони? Конституцията ли уреди допълнителното заплащане на болничната помощ и лекарствата, източването на Здравната каса от нароилите се частни болници, които само в София надминават многократно броя на тези във Виена, град – безспорен лидер в медицината и болничната помощ.? Тези ли недъзи в обществено – политическото, икономическо и правно развитие на държавата и обществото, причина за днешното всеобщо недоволство, са предопределени от нейните норми или в тях императивно е записано точно обратното?
Повтарям, тази позорна характеристика за България, като най – бедна и най – корумпирана страна в Европа, е в противоречие с нормите и принципите, заложени в конституцията, вследствие на тяхното неприлагане, нарушаване или извращаване на иманентния им смисъл. Пример затова е и днешният спор дали някои промени, особено тези в главата за съдебната власт, трябва да се направят от обикновено или от Велико народно събрание. Лично аз, бях против въвеждането отново на института ВНС и отстоявах това мое гледище не само в работната група, но също и в пленарната зала, от името на една парламентарна група. В унисон с това становище, работната група предвиди в главата за изменение на конституцията много утежнен ред за изменение и допълване на конституционни разпоредби – не просто гласуване с квалифицирано мнозинство, а т. нар. падащо мнозинство, два последователни, разделени от достатъчно дълъг период от време, етапа в процедурата, които позволяват преодоляване на високата преграда от мнозинство ¾ валидно за първия етап, само след задълбочена дискусия за спорните моменти и възможност за преминаване чрез консенсус към последващия етап, с по – нисък бариерен праг. Проф. Велко Вълканов / а и много други колеги, без оглед на партийната им принадлежност / обаче беше много убедителен и наложи в пленарна зала, наред с този утежнен процесуален ред за ревизия на основния закон, и нашата традиция – ВНС. В конституцията / чл. 153 / изрично е казано, че ОНС може да изменя и допълва всички нейни разпоредби, с изключение на тези, които са в правомощията на ВНС, изчерпателно изброени в чл.158. Правна аксиома е, че изключението от правилото не може да се тълкува разширително, а точно това направи КС в прословутото решение № 3/ 2003г.което тормози нашето общество и най – вече: съдебната система, по повод на което са изписани на халос стотици, може би – хиляди страници с мнения, анализи, препоръки, вкл. и доуточняващи решения и определения на КС. С това решение, КС иззе законодателни функции на парламента или както каза покойният юрист с главни букви, който беше председател на ВКС и на КС – Румен Янков, в ОМ по този повод: „подобен род тълкуване променя кардинално стойностите – въпросите да се решават не от гласуването в тъмната стая, и оттам от пряко легитимираните да законодателстват, а от конституционна юрисдикция, която да определя априори правилата им на поведение”.Това решение е пределно антиконституционно, то наруши безспорни правни принципи и утвърдени от векове научни гледища какво се разбира под форма на държавата. То е преграда за адекватни на обществено – политическото развитие, изменения на конституцията, и блокира до такава степен това развитие, че мнозина стигнаха до абсурдната до безумие идея да се свика ВНС с единствена задача да ликвидира института на ВНС, който пък стана обект на присмех от някои сбъркали професията си коментатори: ВНС било анахронизъм, такова имало само в Турция и в Монголия – Велик народен хорал. Силата на този аргумент е в невежеството, за което споменах по – горе. Институцията, която изпълнява прерогативите на нашето ВНС води началото си от Френската революция и е действащо право в много държави. Основната й характеристика е, че промяна или приемане на нова конституция се инициира и се изработва проект за това от действащата легислатура, но неговото обсъждане и приемане става от друг, специално избран за целта законодателен орган, в разширен, обикновено в двоен състав. Така че ВНС предвидено в Търновската конституция не е доморасла приумица на тези достойни хора, които са я приели, защото между тях е имало макар и няколко, но по европейски просветени и с такъв дух люде.
Липсва само политическа воля, за да отиде това решение в историята на нашия конституционализъм, като пример как не трябва превратно да се тълкува конституцията, за постигане на конюнктурни политически цели[2] То е опора на онези обществени и политически сили, които се държат като слепци в едно ненавиждано от всички статукво, осигурило им чрез безконтролна власт лични облаги. Не много време след приемането му, настъпи отрезвяване в съставите на КС от еуфорията за бетонираното статукво на съдебната власт, което беше и целта преследвана с това решение, взето по инициатива на един главен прокурор с много спорна характеристика. Последва решение № 8/ 2005г. КС, по повод на искане, този път на ВКС, във връзка с проектирани конституционни изменения в съдебната власт, с което КС беше „ поканен да извърши нелек преход в обратна посока”.[3] В решението си, КС обвърза промените, които могат да се правят в рамките на съдебната власт от ОНС или ВНС, с такива обтекаеми и подлежащи на теоретичен спор формулировки, като преструктуриране, оптимизиране, прецизиране на функции, които да не нарушават баланса между властите и да съблюдават основните принципи, върху който е изграден действащия конституционен модел на държавата, че когато през 2015г. се инициираха промени в конституцията – разделяне на ВСС на две колегии, депутатите не бяха наясно и не можаха да се разберат дали те или ВНС могат да ги извършат. Обърнаха се за помощ – за тълкуване от КС. С определение № 3 от 17.09.1015г. по КД 7/2015г. съдът отклони искането като недопустимо по съображения, че вече се е произнесъл по въпроса, че контролът може да бъде само последващ, а тълкуването абстрактно, но не по конкретен правен спор. По този начин, КС заяви, че повече няма да се занимава с интерпретации на р.№ 3/ 2003г., но особено важни са съображенията отразени в т.3 от мотивите, които са извън тези за допустимост и явно са вмъкнати , за да очертаят по – нататъшната му съдба: конституцията е жив организъм, а не вкаменелост и тълкуването й от КС също подлежи на промени, предизвикани от променената обществена действителност и изоставянето на стари интерпретации е вече утвърдена практика. Това, според мен, е покана за преосмисляне и ревизиране на р. № 3/ 2003г. и затова призовавам не само аз, но и водещи юристи, като бившия председател на ВКС и КС Благовест Пунев[4], като най – рационален път за излизане от задънената улица, в която е попаднала съдебната реформа. Крайно наложителни са промени в съдебната система по отношение на ролята и структурата на ВСС и на прокуратурата. Сега, те са нещо съвсем различно от това, което следваше да бъдат по волята на депутатите от сега 7 ВНС ВСС вместо чисто кадрови орган се превърна в нямащ аналог мастодонт, който вместо да осигури независимостта на съдебната власт стана явен проводник на политическо влияние и опекунство, а прокуратурата, вместо да бъде част от структурата на съдилищата, както е било при действието на Търновската конституция и беше прието с чл.126, ал.1, остана такава, каквато беше по времето на Живков, в резултат на превратно прилагане и тълкуване на втората алинея на този текст. [5]
Поуката от несъобразяването с конституционните норми принципи и волята на конституционния законодател е ясна. Повелите на закона остават мъртва буква ако няма живи хора, които да ги претворят в обществената действителност и да ги защитят от нарушения и злоупотреби. Българското общество не беше подготвено за тази либерална, демократична конституция. С хора, чиито манталитет е оформен в цяла една епоха, в която волята на Партията беше закон, трудно се гради правова държава. Най – голямото престъпление на тоталитарната власт е, че уби личността в българина, гордото чувство за собствено достойнство и значимост, независещо от благоволението на властта. Не личните качества, способности и интелектуален потенциал бяха основният, решаващ критерий за успех в кариерата, а отношението към властта, заеманата в нея позиция или връзките с нея. Това култивира през живота на две поколения верноподаници готови да служат на една откровено деспотична власт. А когато тя падна, са готови да служат на всяка власт и да пренебрегват в нейна услуга закони и принципи на правото или да ги тълкуват превратно, за постигане на конюнктурни политически цели, пример за което е и инициативата за свикване на ВНС, за намаляване броя на народните представители – явно противоконституционна идея, както и за изменения в уредбата на съдебната власт, които могат да бъдат приети от ОНС, чрез изменения в конституцията, а даже и чрез изменения в специалните закони.
[1] Вж. Петър Обретенов, Има ли върховенство на Конституцията в България, Де факто,, 31.05.2019г. [2] Вж. Благовест Пунев, Дефицити на българския конституционен модел на съдебната власт, Дневник, 22.08.2020г. [3] Румен Янков, ОМ към р. №8/ 2005г. КС. [4] Вж.Благовест Пунев, посочената по- горе публикация в Дневник. [5][5] Вж. Петър Оретенов, Великото народно събрание прие модел за прокуратурата, различен от действащия, Де факто,, 20.12.2019г.; Андрей Янкулов, Пречи ли конституцията на реформа в прокуратурата,, Де факто, 13.12.2019г.
