Вместо да подаде оставка, Борисов избра пътя на политическото и морално свлачище
Добрата политическа култура изискваше да се чуе и мнението на единствения опозиционен глас в ЕНП
След снощния дебат в Европейския парламент по повод влошеното върховенсто на закона и борбата с корупцията по високите етажи на властта , Де Факто се обърна с въпроси за коментар към известния правозащитник и успешен адвокат в Съда по човешките права Михаил Екимджиев. Ето и неговият анализ.
Не съм изненадан от дебата в Европейския парламент с изключение на техническите проблеми по време на изслушването и от недопускането до трибуната на Радан Кънев. Не мога да упреквам Европейската народна партия (ЕНП) в нарушаване на вътрешните й правила, но добрата политическа култура и вътрешният плурализъм изискваха да се чуе и мнението на единствения опозиционен глас по въпросите за върховенстото на правото и борбата с корупцията в България.
Преди обсъждането, бяхме заредени със свръх надежди, но дълбоко вкорененото ни очакване да бъдем „освобождавани“ и някой отвън да решава проблемите ни, остана измамено. Аз не бях изненадан от факта, че ЕНП се капсулира и излъчи удобни за ГЕРБ говорители, които стабилно стъпиха на опорните точки на Борисов и на неговите глашатаи в България с клишето, че политическите въпроси се решават на парламентари избори. Да, но въпросът е, не ли време за предсрочни парламентарни избори?
Всички социологически проучвания показват драматичен срив в общественото доверие и към управляващите, и към всички институции. Това означава липса на политическо представителство, което е в основата на целия демократичен процес. Преди три години това управление имаше 3-4 пъти по високо доверие, но когато сега то се топи като ланския сняг, няма нито политическо, нито логическо, нито морално основание изборите да се отлагат.
И да се влиза в тази неверна идеологема, че нормалният начин на смяна на властта е провеждането на редовни парламентарни избори.
Конституцията не казва кое е нормално – дали редовни или предсрочни избори. Очевидно това е въпрос на конкретна ситуация, а демократичната система изисква възстановяване на политическото представителство, винаги когато то съществено е променено във вреда на управляващите, в сравнение с момента на избирането им.
Самото дебатиране в Европейския парламент на темата за върховенство на правото, корупцията, медиите и не само, несъмнено е пробив. Добре е, че България стана видима, не като безличен и послушен член на ЕС, нещо което правеше Бойко Борисов много удобен за поддръжа и на европейските институции, и на Германия. Подобно на бившите северноафрикански диктатори, които бяха сменени при арабската пролет, големите държави от ЕС , САЩ и НАТО знаеха, че те са диктатори, но за тях бяха удобни, защото десетилетия наред осигуряваха предсказуемост и сигурност от тяхна гледна точка.
По същия начин Борисов изглеждаше много удобен, въпреки, че всичките те, през дипламатически мисии, разузнаванията и пр. несъмнено знаеха за ендемичната корупция в България. Несъмнено знаят за залитанията в подкрепа на руски геополитиески интереси и икономически проекти. Несъмнено знаят, Борисов е един добър парламентьор с Реджеп Ердоган, един сатрап, който на моменти, се държи като терорист. Така че преди всичко геополитически Борисов продължава да бъде удобен партньор за ЕС и за силните държави в него, след Брекзит – Германия и Франция.
Но на този фон, това че такива тежки европейски институции като ЕК и ЕП бяха извадени от зоната на комфорта си и бяха принудени да чуят критични гласове от България, това е един несъмнен успех. Част от тях да прогледнаха в съществуването на паралелна и дълбока държава в България, много различна от тази фасада на демократичност и правовост.В този смисъл, дискутираният въпрос дали успяват или залиняват протесите, има един отговор – несъмнено успяват. Ако Бойко Борисов беше дал оставка в началото им, каквито признаци даваше по едно време, той щеше да възпроизведе своя позитивен политически и исторически опит от предходинте си мандати. Когато подаваше навреме оставка, запазваше личностно, политическо и партийно достойнство и след няколко месеца се връщаше на бял кон.
Сега той избра нещо друто, очевидно няма да подаде оставка под натиск на протестите, за да си запази кожата и да се спаси от наказателно преследване. Но той руинира собствената си партия, неговото време необратимо изтича, като пясъчен часовник и в губи щанс да бъде доминираща политическа сила на следващи избори.
Разумните хора в България няма да си помислят за него и неговата партия поне през следващите 5 – 10 години. Подобно на Орешарски, вместо да се оттегли с достойнство и да запази шанс за оцеляване в политическия живот, Борисов избра да тръгне по пътя на политическо и морално свлачище. Като накара и съпартийците му да изглеждат нелепо и гротескно. За съжаление, освен себе си и партията си, в очертаващата се епидемична и икономическа криза, той може да свлече в това тресавище и цялата държава, и българското общество.
Редактор Лилия Христовска