Последни новини
Home / Актуално / ВКС отхвърли иска на държавата за “Царска Бистрица”, оставя я на Симеон (решението)

ВКС отхвърли иска на държавата за “Царска Бистрица”, оставя я на Симеон (решението)

Defakto.bg

Реституция на базата на решение на КС е възможна, обявиха трима върховни съдии

Безпрецедентно в съдебната практика по “царските имоти” дотук решение постанови Върховният касационен съд. Последната инстанция отхвърли иска на държавата за един от най-апетитните дворци – “Царска Бистрица” и имотът остава на Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза. Точно обратните решения в полза на държавата постановяваха дотук съдилищата, включително и ВКС – за “Кричим”, “Ситняково” и “Саръгьол”.

Висящи по инстанциите остават споровете за другите два апетитни имота – “Врана” и 16 500 дка рилски гори. На този фон няма как да се подмине фактът, че именно за тях преди време регионалният министър бе поискал спиране на делата до постигане на споразумение между държавата и бившият цар и премиер. След острия обществен отзвук обаче предложенията бяха оттеглени и процесите продължиха.

Решението за “Царска Бистрица” от днес е на върховните съдии Маргарита Соколова,  Светлана Калинова – докладчик и Гълъбина Генчева. Преди това две инстанции – Софийският окръжен и Софийският апелативен съд безспорно признаха двореца за собственост на държавата.

Именно по “Царска Бистрица” обаче съставът на ВКС поиска тълкуване от Конституционния съд. След излизането му процесът бе възобновен. А в решението си трите върховни съдийки се позовават и на казаното от КС.

Симеон Сакскобургготски

Досега съдилищата единодушно приемаха, че върнатите на Симеон от областни управители, кмет и поземлена комисия дворци и гори, основно при управлението на кабинета “Сакскобургготски”, изначално са били държавна собственост, а не частна на монарсите. Сред основните им аргументи бе статутът на Интенданството, на чието име са нотариалните актове, като доказано държавна служба, като се сочеха ред доказателства за това, включително и отделните пера за издръжка на царските семейства и на Короната като институция. Втори същностен аргумент бе, че решението на Конституционния съд от 1998 г., обявило за противоконституционен Закона за конфискация на имотите на бившите царе и техните наследници от 1947 г., не е и не може да бъде основание за реституция, а специален закон за връщането на “царските имоти” няма и до днес. В същото време имотите на всички останали български граждани са възстановявани именно по правилата на специалния реституционен закон, отсяващ спорното от безспорното, дължимото от надграденото, ако ще говорим за човешки права.

Тази година, в тълкувателното си решение по дело № 5 от 2019 г. КС обяви, че законите с еднократно действие по същество са ненормативни правни актове, обявяването на тяхната противоконституционност ги прави невалидни от момента на приемането им, а ако са “стари” – от момента на действието на новата Конституция. В същото време КС изрично изтъкна, че разрешаването на всички възникнали въпроси е в ръцете на Народното събрание, а дотогава, при наличието на правен спор, те се решават от съдилищата съобразно Конституцията, принципите и правилата на отрасловото право.

Какво казва сега Върховният касационен съд?

Първо, че държавата е нямало как да стане собственик на спорния имот ex lege, по силата на Закона за горите от 1897 г. – по силата на презумпцията за държавна собственост на горски имоти, които не са частни и общински и, съответно, на приращенията върху тях (построените сгради).

Аргументите на върховните съдии са, че предишните инстанции неправилно са игнорирали представени крепостни актове и продавателни записи за част от имението и факта, че друга част от него е била общинска собсвеност. За резиденцията приемат, че тя е построена с лични средства на Фердинанд.

В тази част ВКС засяга и въпроса за доказателствената тежест на показанията на свидетели – неочевидци.

“Данните за построяването на сградите, включително за момента на построяването и за вложените при това средства, съдържащи се в показанията на разпитаните по делото свидетели, не са взети предвид от въззивния съд по съображения, че св. А. П., внук на академик И. Б., в частта на разказа му, че дворецът „Ц. Б.“ е бил собственост на цар Ф., който закупил мястото, възпроизвежда информация, получена от дядо му и от трети лица от [населено място], която не може да установи право на собственост, както и по причина, че по делото не са събрани доказателства за закупуване на земята, а показанията на св. М. Г. – историк и свидетеля И. Ш. – университетски преподавател, в частта на разказите им за закупени от Ф. земи в землището на [населено място], върху които впоследствие той с лични средства, получени по наследство от майка му княгиня К. О., е построил като свой личен имот двореца „Ц. Б.“ поради противоречие с писмените доказателства и липса на достоверни писмени доказателства.
Съображенията, въз основа на които въззивният съд е отказал да вземе предвид съдържащите се в показанията на свидетелите П., Г. и Ш. данни за релевантни за спора факти и обстоятелства, са обосновали допускане на касационното обжалване по въпроса може ли съдът да основе фактическите констатации относно извършено строителство и осъществено владение на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления предвид отдалечения период от време, в който е извършвано строителството и е осъществявано владението или когато свидетелските показания не са преки поради отдалечеността във времето на събитията, те не следва да бъдат кредитирани и може ли въобще с непреки свидетелски показания /давани от лица, които са възприемали данните от непосредствени очевидци и съвременници на събитията/ да се установява владението и периода на неговото осъществяване като елемент от придобивната давност и съответно строителството на сгради.
По така поставения въпрос настоящият състав приема, че съдът може да основе фактическите си констатации относно извършено строителство и осъществено владение и на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления на свидетеля в хипотеза, при която строителството е извършено, а владението – осъществено в отдалечен период от време спрямо момента на разглеждане на правния спор, ако източникът, от който свидетелят е получил информацията е известен и достоверен, доколкото процесуалният закон не установява забрана за това. Когато свидетелските показания не са основани на преки и непосредствени впечатления поради отдалечеността във времето на събитията, за които се отнасят, но се основават на информация, възприета от очевидци на тези събития, тези показания следва да бъдат кредитирани. Сам по себе си фактът, че свидетелските показания не почиват на преки и непосредствени възприятия, не може да обоснове извод за тяхната недостоверност, а оттам и констатация, че твърдените от свидетелите факти не са се осъществили”, заявяват върховните съдии.

Те приемат и че показанията на въпросните свидетели се потвърждават от застрахователна полица от 1923 г. “Въз онова на тези данни следва да се приеме, че сградите в имота са строени от Фердинанд Първи преди неговата абдикация в частен имот, негова собственост“, е заключението.

Второ, отхвърля се и доводът, че имотът е бил собственост на държавната служба Интендантство, на чието име през 1930 г. са съставени и констативни нотариални актове.

По този въпрос ВКС заявява:

“Обстоятелството, че за същите имоти през 1930г. е съставен н.а.№…, с който Интендантството на Цивилната листа е признато за собственик на тези имоти като придобити по давност, би могло да опровергае доказателствената стойност и значение на съставените през 1900г. и 1901г. крепостни актове и да легитимира Интендантството, респ. Българската държава като собственик на имотите, само ако по делото е установено, че Интендантството действително е упражнявало самостоятелна фактическа власт срещу царя и неговото семейство до абдикацията му, респ. е установило такава самостоятелна фактическа власт след абдикацията на Ф. I….  Доказателства Интендантството на Цивилната листа да е установило самостоятелна фактическа власт върху процесния имот преди 1918г. обаче по делото не са представени, а дори да се приеме, че през 1918г. след отпътуването на бившия цар Ф. от България имотът е преминал във владение на Интендантството, то до 1930г. не е изтекъл предвиденият в Закона за давността 20 годишен срок на недобросъвестно владение. Още повече, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че фактическата власт върху имота след 1918г. е била упражнявана от цар Б. III и членовете на неговото семейство. В подкрепа на тази констатация са и данните, съдържащи се в представеното по делото писмо №561/26.02.1923г. от Министерски съвет до Интендантството на Цивилната листа, с което Министерски съвет уведомява Интендантството, че на заседание от 24.02.1923г. е взел решение да натовари Интендантството на Цивилната листа на Н.В.Ц. „да се грижи за запазването, управлението, ползването и уреждането на частичните регулации на имотите на бившия цар Ф. за сметка на бившия цар, понеже имотите на бившия цар Ф., находящи се в България, са под възбрана и той претендира от държавата съгласно Н. договор за мир обезщетение за секвестираните му в Англия 400000 английски лири.“
Поради това следва да се приеме, че Интендантството на Цивилната листа не е упражнявало фактическа власт върху процесните имоти, идентични с имотите по крепостни актове №…/1900г., №…/1900г. и продавателен запис от 1904г., с намерение да придобие собствеността било за себе си, било за българската държава, тъй като му е било възложено запазването, управлението и ползването на имотите на бившия цар Ф., намиращи се под възбрана, и то за негова сметка”.

Тук върховните съдии сочат също застрахователната полица от 1923 г. и заявяват, че “Интендантвото е застраховало този имот, посочвайки изрично, че принадлежи на Негово Величество Царя, то ест като чужд”.

Както към 1930г., така и към момента на влизане в сила на Закона за обявяване на държавна собственост върху имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /обн.ДВ.бр.305/31.12.1947г./ държавата не се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти. Същите в частта, идентична с имотите, придобити от Ф. I през 1900-1901г., ведно с построените сгради, към този момент са принадлежали на Ф. М. Л. С. /бившият цар Ф. I/, починал на 10.09.1948г.“, е заключението на ВКС.

Трето, не се споделят съображенията на предните две инстанции, че обявяването на противоконституционността на Закона за конфискация от 1947 г. не може да е самостоятелно основание за реституция. То ест реституция на базата на решението на КС от 1998 г. е възможна.

И тук се позовават на тазгодишното тълкувателно решение на Конституционния съд.

А именно:

“Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници – ДВ, бр. 305 от 31.Х..1947 г., според възприетата от Конституционния съд класификация, е ненормативен акт /закон във формален смисъл/, чиито правни последици са породени еднократно в правния мир от момента на влизането му в сила, и отпадат от момента на влизане в сила на Конституцията на Република България от 1991г. по причина обявяването му за противоконституционен от Конституционния съд. От този момент насетне Република България не може да се легитимира като собственик на имотите, обявени за държавна собственост с този закон, включително и на имотите, предмет на спор по настоящото дело, с оглед настъпилата невалидност на акта, послужил като придобивно основание. Като собственици на имота към момента на предявяване на иска, както и към момента на приключване на устните състезания по делото, се легитимират наследниците по закон на лицето, което е притежавало правото на собственост върху тези имоти към момента на влизане в сила на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници – Ф. М. Л. С. /бившият български цар Ф. I/ за частта, идентична с описаната в крепостен акт №…/1900г., крепостен акт №…/1901г. и продавателен запис от 04.06.1904г.
… В така очертаната от Решение №3 от 28 април 2020г. на Конституционния съд по к.д.№5/2019г. рамка, настоящият състав, изхождайки от установения в Конституцията на Република България принцип на правовата държава, както и от принципа за неприкосновеност на частната собственост, от принципите и правилата на гражданското право и в частност на вещното правоприема следното:
Невалидният правен акт според принципите и правилата на гражданското право, не може да легитимира посочения в него правен субект като носител на предоставените с този акт права. Доколкото невалидният акт е ненормативен, запазването на последиците му след настъпването на неговата невалидност е невъзможно. В този смисъл в Решение №3 от 28 април 2020г. на КС по к.д.№5/2019г. е прието, че решението на КС, с което такъв акт е обявен за противоконституционен, има действие само по отношение на преките последици на обявения за противоконституционен ненормативен акт и не засяга останалите правни последици, настъпили след приемането му, които произтичат от други закони.
Не може да бъде споделена тезата, че е необходим акт на НС за възстановяване на собствеността на наследниците на бившите царе Ф. и Б.. Подобен акт би бил необходим само ако се приеме, че въпреки решението на КС съдът следва да откаже да разреши правния спор до приемането на такъв акт. В настоящия случай, както вече беше отбелязано, според задължителното за настоящия състав Решение №3 от 28 април 2020г. на КС по к.д.№5/2019г., спорния по делото въпрос следва да бъде решен съобразно действащото към настоящия момент законодателство на Република България и основните принципи на правото.
Настъпилата от влизане в сила на сега действащата Конституция на Република България невалидност на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници дава правото на лицата, които са притежавали правото на собственост върху процесния недвижим имот към момента на влизане на закона в сила, да възстановят собствеността си. В хипотези, при които правните последици на определено придобивно основание са настъпили, но впоследствие самото придобивно основание е отречено, действа принципът за възстановяване на предишното правно положение. Нарочен акт за възстановяване на предишното правно положение би бил необходим само ако актът, въз основа на който държавата е придобила собствеността, продължава да действа. В този смисъл доводите на процесуалните представители на Българската държава, че процесните имоти към един момент са имали статут на публична държавна собственост, не биха могли да променят извода за настъпилата реституция на предишното правно положение /restitutio ad integrum/”.

Така всички искове на държавата са отхвърлени. Тя е осъдена да плати на Симеон 18 897,50 лева разноски по делото и на Мария-Луиза 62 354,74 лева за същото.

Това решение на ВКС, както и предишните, няма обвързваща сила за съдилищата. Но “пробивът” е направен.

Пълният текст на решението тук.

About Елена Енчева

Проверете също

Новите противоепидемични мерки: Маски на открито, но с изключения, работа от разстояние или с променлив график, услуги онлайн

Заповедта на здравния министър Костадин Ангелов за новите противоепидемични  мерки от 22 октомври до 30 …

Внедряването на Единната информационна система ще наруши правата на гражданите, заявяват от ВКС

Внедряването на Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС) ще наруши процесуалните права на гражданите – …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.