Софийският апелативен съд възобнови делото „Врана“, насрочи го за април догодина

Делото за резиденция „Врана“ е възобновено, научи Де факто. Софийският апелативен съд го е насрочил за 14 април 2021 г. С казуса се занимава състав, председателстван от Иво Дачев, докладчик е Асен Воденичаров.

Така и последният от нерешените окончателно казуси по т.нар. царски имоти, отново е на вниманието на съда. Нещо повече, „Врана“ е сред най-апетитните имоти, върнати на Симеон Саксбокургготски и сестра му Мария-Луиза основно по времето, когато бившият цар бе премиер. Конретно комплексът „Врана“ – централна сграда на двореца с площ от 2013 кв м, още над 20 постройки, оранжерии и парк от 992 дка (част от него впоследствие предоставени на СО за стопанисване) бяха върнати от бившия столичен квет Стефан Софиянски през 2001 г., на същото основание като останалите дворци и гори – решението на КС от 1998 г., обявило за противоконтитуционен закона за конфискация на имотите на бившите царе и техните наследници от 1947 г. Конретни доказателства за правото на собственост на Симеон и Мария-Луиза не бяха искани, както и при останалите имоти.

Развоят на делото „Врана“ пред втората инстанция се чака с особен интерес, особено след като този месец във Върховния касационен съд бе направен „пробив“ в досегашната еднозначна съдебна практика и друг апетитен имот – „Царска Бистрица“ бе признат за собственост на бившия цар и премиер. Като съставът от върховни съдии извади аргументи и от тълкувателното решение на Конституционния съд от тази година, в очакване на което висящите процеси бяха спрени. Обратното решение  – че т.нар. царски имоти винаги са били държавни обаче бяха постановени от ВКС по делата „Кричим“, „Ситняково“ и „Саръгьол“. По първото дело интересите на държавата се защитаваха от покойния проф. Владо Петров и Любомир Денев, по останалите адвокати на държавата са Ирен Савова и нейният екип.

Симеон Саксобургготски се представлява от Ели Христова, Мария-Луиза – от Валя Гигова.

Както писахме, възобновено е и делото за 16 500 дка рилски гори – единственото нерешено на първа инстанция, следващото заседание по него в Софийския окръжен съд е през ноември.

Що се отнася до „Врана“, през август 2018 г. съдия Петя Алексиева от СГС бе категорична – тя не е на Симеон и сестра му, а на държавата.

На фона на последните аргументи на ВКС по „Царска Бистрица“ за доказателствената сила на крепостни актове и продавателни записи и тезата за стопанисването на имотите от Интендатството изключително за монарха (в случая бе сочен Фердинанд, като персона), напомняме основните моменти от решението на СГС за „Врана“.

Държавата безспорно е собственик на имота, а бившите царе – не, нито по право, нито по давност. 

„С оглед тази нормативна уредба действала към релевантния момент 1899-28.08.1943 г., настоящият съдебен състав, намира, че ищецът доказа претендираното от него право на собственост върху процесните имоти.

Ответниците С.С. и М.Х. и с ангажираните от тях писмени доказателства не доказаха главно и пълно твърдението си, че общият им наследодател Ц.Ф. І в периода от 1899-1915 г. е придобил лично земята, върху която е построен двореца „В.“, след което с лични средства е построил сградите върху земята, поради което е станал собственик на същите, включително и по силата на приращанието.

На първо място настоящият съдебен състав намира, че българският княз, съответно цар не е могъл да придобива по давност държавни недвижими имоти, но дори и да не се приеме това становище, доколкото същото е в разрез с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 68/14.07.2016 г., гр.д. № 6043/2015 г. по описа на ВКС, Второ гражданско отделение, то предвиденият в ЗИСС двадесетгодишен давностен срок не е изтекъл, доколкото в периода между 1912 г. и 1923 година с особени закони е спирана давността, поради изключителни събития.

На княз, а впоследствие Ц.Ф., респ. Ц.Б. ІІІ и по силата на Конституцията на Българското княжество от 1879 г. е било възложено управлението на държавата-Князът е Върховен представител и глава на Държавата-чл.5, чл.53-държавните имоти се управляват от надлежния министър, чл.149, чл.150, чл.152, чл.152 от Конституцията-изпълнителната власт е под върховния надзор и ръководство на Княза, князът назначава и уволнява министрите и между тях назначава министър-председателя, министрите са отговорни пред княза и лично всеки един за всичко, което той е извършил по управлението на поверената нему част.

Т.е. видно от горните разпоредби, безспорно на Княза в качеството му на осъществяващ върховен надзор и ръководство над изпълнителната власт, в частност на министъра, на чието управление са били поверени държавните имоти, е било поверено управлението на държавните имоти.

Този извод се подкрепя и от приетия по делото Правилник за управлението цивилната листа на негово величество царя, раздел ІІІ Счетоводни други книги, съобразно който по установения образец се завежда инвентарна книга на недвижимите държавни имоти и се води в Интендантството на цивилната листа и службите, където такива имоти съществуват, от което пък би могло да се направи извод, че на Интендантството не е било възложено управлението само на личните имоти на княза, съответно царя.

Следователно същият не би могъл да ги придобие по давност.

„Следващият въпрос на който следва да се отговори е дали нотариалния акт от 12.09.1928 г. легитимира държавата като собственик или общия наследодател на ответниците Ф. І. Този нотариален акт не носи подпис на нотариус, поради което и на това основание се явява нищожен и не удостоверява право на собственост в полза на която и да е от страните по делото. Нотариалният акт обаче носи подпис на пълномощник и свидетели и като такъв представлява частен писмен документ, който ще бъде обсъден от съда.

Доколкото с нотариалния акт от 1928 г. за собственик по давностно владение е признато Интендантството на цивилната листа на Н.В.Ц.на българите, а не Ц.Ф. І, следва да се отговори на въпроса, дали Интендантството представлява царя в граждански сделки, в частност дали е представлявало царя в производството пред нотариуса.

Заплатите на служителите на Интендантството не са заплащани с лични средства на Ц.Ф. І. Видно от приложените с молбата на ищеца от 10.06.2011 г. писмени доказателства, служителите при маршалството на двора, са били държавни служители и са получавали заплатите си от държавата. Приходната част на бюджета на Интендантството се е формирала  от значителни средства, предоставени от държавата и субсидии от различни министерства. Това се установява от приетите по делото проекто-бюджет за приходите на двореца и стопанството на В. за финансовата 1938 г., бюджет на върховното правителство на царския двор за 1939 г., бюджет на интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя за 1939 г., бюджето-проект на интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя за 1937 г., годишно приключване за 1941 бюджетна година на Интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя, бюджет на цивилната листа на Н.В.Царя за финансовата 1931/1932 г.

Например за 1931/1932 г. приходната част на бюджета на Цивилната листа е формиран от сумата от 34 505 000 лв.-приходи от държавата за цивилна листа и апанажи-7 800 000, за заплати-10 800 000, за веществени разходи-14 805, включително и от субсидии от Министерство на народното просвещение и на търговията. Приходи от именията на Царя-4 845 лв.

Т.е. тези разходи – заплати на служители, веществени разходи не е имало как да бъдат заплащани само от цивилната листа /заплатата на монарха/ и от приходите от именията на царя, тъй като очевидно ги надминават по размери.

Интендантството не е било и пълномощник на Царя по сключвани от него сделки, тъй като такова упълномощаване /по силата на закона/ не се установява от нито един от приложените правилници или правила за управление на цивилната листа. Доказателство, че Интендантството не е представлявало Царя в гражданските сделки по силата на някакъв нормативен акт, са и многобройните приети по делото крепостни актове, частни праводателни записи и спогодителни, от които се установява, че в периода от 23.02.1900 г. до 18.10.1915 г. /когато вече Интендантството е съществувало/ Н.Ц.Височество Ц.Ф. І е сключвало сделки като частно лице чрез пълномощника си С.И., преупълномощен от М.З.-пълномощник на Ц.Ф. І по силата на изрично пълномощно от 27 август 1902 г. Такова изрично пълномощно е и това от 20 октомври 1896 г. Т.е. в случаите, когато монархът е закупувал лични имоти това е ставало въз основа на изрично упълномощаване и то не на Интендантството като служба, а на конкретния управител на Интендантството и на управителя на частните имоти на негово величество“.

Няма как да е била осъществена и реституция в полза на Симеон Сакскобуррготски и сестра му на базата единствено на решението на КС от 1998 г., категоричен бе Софийският градски съд.

Какво ще прецени втората инстанция – апелативният съд, ще научим най-рано догодина. Със сигурност и „Врана“, и делото за рилските гори също ще стигнат до ВКС.