DeFakto.bg DeFakto.bg
В края на юли тази година парламентът одобри на първо четене промени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), въвеждащи 10-годишна абсолютна погасителна давност за частните задължения на физически лица.
Проектът, внесен от Обединени патриоти и ГЕРБ, е за създаването на нов чл. 112а в ЗЗД. Той предвижда: с изтичането на десетгодишна давност се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването й, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Като изключенията от това правило са задълженията на физически лица, упражняващи търговска дейност като ЕТ и задълженията, произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.
По време на дебата в правна комисия съдии и адвокати настояха за прецизиране на разпоредбите, такива призиви имаше и в пленарна зала при дебата за първо четене.
Единственото постъпило предложение за второ четене е на Христиан Митев (Обединени патриоти) и гласи, че за заварените случаи абсолютната 10-годишна давност започва да тече от момента на влизане в сила на акта, с който е признато вземането.
До обсъждания за второ четене на този проект за ЗЗД, фокусирал обществения интерес, засега не се е стигнало.
Предлагаме ви мнение по предложенията на юрист от практиката.
А междувременно в Народното събрание бе внесен нов проект, този път за Закон за защита на физическите лица при неплатежоспособност.
Абсолютната давност за задължения е по-скоро наказание
Деян Драгиев, адвокат
Погасителната давност е правно понятие и институт, който свързва изтичането на период от време с изгубване на възможността да бъдат предприети принудителни действия за събиране на дадено вземане. След изтичане на погасителната давност вземането не престава да същестува, но кредиторът не може да иска съдебна защита за събирането му, в случай, че длъжникът се позове пред съд или съдебен изпълнител на изтеклата погасителна давност. В класическия си вид, времето за погасителната давност не тече през определени законоустановени период – например докато вземането е предмет на съдебен процес, а в други ситуации изобщо започва да тече отначало независимо колко от давностния период вече е изтекъл (т.нар. прекъсване на давността). Именно поради тази способност на давността да бъде прекъсвана или спирана, давностният срок, например 5 години, както е общата давност в българското гражданско право, може да продължи реално много по-дълго, на практика с десетилетия даден дълг може да не бъде реално събран или заплатен, но погасителната давност за него да не е изтекла.
По отношение на публичните , а не частните вземания, е въведена т.нар. абсолютна давност (чл. 171 ДОПК). Тя се отнася само до държавата като кредитор, така че независимо от прекъсването или спирането на давностния срок, с изтичането на 10 години от годината, следваща тази, в която е било дължимо публичното вземане, то се погасява, а длъжникът се освобождава от плащането му. Абсолютна давност има и в наказателното право, както и за административно-наказателната отговорност.
В частните отношения обаче българското право не предвижда такава възможност. От години се търси решение на проблема с т.нар. „вечен длъжник“ – докато в търговския оборот дружество може да бъде обявено в несъстоятелност и да прекрати съществуването си или да бъде стабилизирано през специална процедура, физическите лице може да продължават да бъдат длъжници с десетилетия; нещо повече, дълговете се наследяват след смърт, тоест получавайки имуществото на починал роднина, физическото лице може да бъде обременено с многогодишно негово задължение.
През лятото се възобнови обществената дискусия по темата с внасянето на законопроект за регламентиране на десетгодишна абсолютна давност при гражданските отношения с изменение на Закона за задълженията и договорите, който беше приет на първо четене от Народното събрание. Вносителите на законопроекта черпят аргументи от други законодателства, в които фигурира подобна 10-годишна абсолютна давност. В същото време както съдържанието на предложените разпоредби, така и начинът на въвеждането им в действащото законодателство поставя под сериозен въпрос както ефективността, така и евентуалния положителен ефект от тях за цялостния граждански оборот и за „вечните длъжници“.
В публичното право абсолютната давност има логиката, че държавата е длъжна да събира вземанията си и разполага с всички средства да извършва това – затова се санкционира бездействието на държавните органи. В частното право обаче погасителната давност цели да създаде баланс между интересите на кредитора и длъжника. Кредиторът трябва да е дисциплиниран и да бъде активен да получи дължимото му; от друга страна, длъжникът трябва да бъде освободен от задължението си, ако кредиторът е трайно пасивен и незаинтересуван. Но кредиторът е равнопоставен на длъжника, не може чрез едностранни действия да събере дължимото му, а зависи от държавните институции, в частност съда. Затова и е справедливо давността да не отразява определени периоди, през които спира и не тече – както в дадения пример по-горе, докато тече съдебно дело за вземането. Ето защо буди учудване селективният подход на законопроекта за нов чл. 112а от ЗЗД – абсолютната давност ще се отнася единствено за прекъсването, но не и спирането. Оставяйки хипотезата на спиране на давността извън текста на разпоредбата, очевидно абсолютната давност няма да тече, докато погасителната – ще тече. На практика това значи, че абсолютната давност ще има в много случаи ефект, не по-различен от този на погасителната давност. Нормалната логика е в такъв случай да е налице и абсолютна давност. Това странно разрешение води до тълкуване на текста – той в голяма степен обезсмисля абсолютната давност, ако се изключи спирането на давността. Ако се следват смисълът и целите на абсолютната давност, тя би трябвало да тече и докато „обикновената“ погасителна е спряна и не тече.
В проекта (чл. 112а, ал. 2, т. 2 от ЗЗД) абсолютната давност се отнася само до задължения на физически лица, които не са за непозволено увреждане (деликт) и неоснователно обогатяване. На практика това поставя фокус върху договорните вземания срещу физически лица. Странна и необяснима е логиката как се цели освобождаването на вечния длъжник при „орязване“ на няколко от източниците на гражданските му задължения. Едно задължение за обезщетяване в следствие на деликт, например пътнотранспортна злополука, може да бъде далече по-обременително от договорните дългове на същото лице. Очевидно проектът не залага на принципния подход към вземанията в граждански оборот, а е вгледан предимно в договорните, дори казано директно – тези с потребителски характер. А в реалността има редица други, които ще продължат да превръщат длъжника във вечен такъв. От друга страна, щета от този фокус върху потребителските договори очевидно ще имат главно банки, финансови институции за бързо кредитиране и подобни. Това със сигурност ще има икономическа цена също.
Неяснотата дали абсолютната давност важи и при спирането й, или само при прекъсване, позволява и обратното тълкуване – че независимо дали е спряла погасителната давност, абсолютната настъпва с изтичане на 10-годишния срок. Това ще отговаря и на принципнаа логика на съществуването на абсолютна давност като понятие – да сложи край на задължението само поради факта на изтеклото време. Това обаче още повече влошава ефекта й. Например, кредиторът завежда иск няколко години, например 2, след падежа на вземането му, тъй като е изчакал длъжника, преговарял е и т.н. Съдебните производства относно вземането, обикновено продължават с години. Дори когато приключат с окончателно решение, кредиторът може да се наложи да се обърне към съдебен изпълнител за принудителни действия. В текущото си състояние, ГПК позволява редица възможности за обжалване пред съд на действията на съдебния изпълнител, както и за водене на искове в изпълнителния процес. През цялото това време ще тече абсолютната давност и на десетата година от падежа на вземането, въпреки, например, три съдебни инстанции, през които е минал кредиторът и е заплатил такси и разноски за водените процеси да докаже вземането си, както и разноски направени пред съдебния изпълнител от кредитора, длъжникът изведнъж ще се окаже освободен от задължението. На практика абсолютната давност няма да стимулира един кредитор да търси събиране на вземането си, а ще го санкционира финансово, като от друга страна и ще стимулира длъжника да прибегне до всички възможни прийоми за забавяне на процеса и избягване на реалното събиране на вземането.
Това противоречи на редица съществуващи не само законови разпоредби в частното право, а и Конституцията, но и на цели принципи на гражданското право. Това не само не отговаря на настоящата конструкция на българското гражданско право, но и на множество негови начала. Без да се търси изчерпателност, това директно подронва изискването за добросъвестност в гражданските отношения; за изпълнение, и то не просто изпълнение, а точно и навременно такова, на задълженията. Вземането, като вид право на собственост, е защитено не само от нашата Конституция, но и от редица международни актове, по които е страна България, най-лесен пример за това е Протокол 1 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Справедливият процес – също (чл. 6 на Конвенцията). Ако кредиторът се окаже с погасено по абсолютна давност вземане след многогодишен процес, дали той ще може да се обърне към Европейския съд за правата на човека в Страсбург да търси обезщетение от българската държава за това, че поради бавен процес вземането му е било погасено от абсолютната давност? Това е напълно мислима хипотеза, която ще доведе до нов навплив от дела срещу България, а при тях в крайна сметка цената се плаща от данъкоплатеца чрез държавния бюджет.
Особено обезпокоителен е фактът, че законопроектът не регламентира приложимостта на новия режим на абсолютната давност, извън посоченото в преходните и заключителни разпоредби, че влиза в сила в 6-месечен срок от обнародването му в Държавен вестник. Това означава, че 6 месеца след обнародването всички текущи вземания, които съществуват, независимо дали падежите по тях са възникнали или не, ще подлежат на погасяване по абсолютна давност. Това създава значителна несигурност и смут в гражданския оборот. При сключването на един договор, например, не е било предвидимо, че вземанията ще бъдат погасявани освен по начина, съществувал в ЗЗД до момента. Договорни задължения са станали изискуеми, кредиторът е преговарял с длъжника, но без резултат, а 2 години вече са изтекли от падежа. Сега кредиторът ще бъде наказан от нововъзникналия правен режим на абсолютната давност и вече е загубил една пета от времето да „спаси“ вземането си. Правилният подход в такава ситуация на значимо изменение в цялата система на гражданските отношения е да се създаде изрична приложимост на абсолютната давност само към вземания, възникнали след обнародването на закона. Политиката зад сегашния текст на предложението е продължение на трайното ерозиране на правовата държава, което се развива с все по-стремглава скорост. (Б.р. – предложение в тази насока е постъпило за второ четене).
Предложението за въвеждане на абсолютна давност в българското частно право от една страна е неясно и зле регламентирано само по себе си и не гарантира, че целите, които прокламира, че се стреми да постигне, ще бъдат достигнати. То не отговаря на постулати на гражданските закони и неправилно копира чужди модели без да съобразява нито българските, нито чуждестранните специфики. Дори примерите от чужбина сочат, че абсолютната давност следва да бъде не 10, а значително по-дълъг период, 20 или 30 години. Това е една по-лека форма на „лекарство“ за проблема на вечния длъжник, в сравнение с въвеждането на т.нар частен фалит. Но последният е по-често срещан в Европа и в по-голяма степен балансира интересите на кредитора и длъжника. А те са в сърцето на гражданския оборот, защото се диктуват от логиката на живота.
