Десети ноември за правото!

Defakto.bg

 

Адвокат Георги Атанасов

При целия си консерватизъм правото търпи промени.
Прието е, за състоянието на правото да се съди по поведението и съдебните актове на
съда.
10 ноември 1989 г. е дата, която постави началото на огромна правна трансформация. С промените в българската правна действителност след тази дата се създаде нов правен ред, за който, както всички се надявахме, че ще превърне човека в най- важната част на правното мироздание.  Защото гарантира неговите права и законни интереси и осигурява защитата им, включително срещу държавата, обезпечава правна сигурност и справедливост на всички членове на обществото и разумно и хуманно законодателство. Край на държавата – властелин и гражданите – поданици. И, безусловно, неограничен достъп до независим, безпристрастен и обективен съд, в който можеш да защитиш правата си без опасност от политическо, икономическо или друго влияние върху решението на съда.
С други думи – гражданско общество и правова държава. Държава в която всички закони са толкова ясни, безпротиворечиви, разумни и справедливи, че не политиците, а дори
Конституционният съд не може да изкривява волята на законодателя.

На теория.

На практика нищо не е такова.

Събуждам се 31 години по-късно на 10 ноември  2020 г. в  София, Република България.  Държа в ръка два официални документа.

В първия е казано, че националното ни право (в края на 20-те на XXI в.) допуска една дейност да е забранена, без да съществува изрична законова забрана за тази дейност. Без
законова норма, която изрично да казва „забранено“.  В документа – черно на бяло – е написано: „доходът е законен, когато основанието му „не произтича“ от забранена от закон
дейност.  Не е необходимо този запрет (за забранената дейност – б. м.) да е изрично установен с повелителни правни норми, респ. тази дейност да е съставомерна“.“
Вторият документ не му отстъпва. В него пише, че: Когато държавен орган има право да твърди някакъв факт пред съда, той не е длъжен да го доказва.  Фактическите
изводи на държавния орган са достатъчни за съда да приеме, че твърденията му са верни. В буквален цитат документът гласи: „Следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата
на … членовете на комисията не просто събират информация за наличие на имуществено несъответствие и нарушение на закона, но и извършват анализ на събраната информация,
т.е. те имат и експертни функции, поради което и техните изводи са достатъчни за целите на обезпечителното производство…“.
Документите са „авторски“, не са написани от курсант в Симеоново или от първокурсник в училище по изкуствата. Ако бяха написани от такива автори, нямаше
да имат никакво  значение, както всяка правна глупост, която управляващите търкалят по телевизията – проектът за нова конституция, например.
Проблемът е, че става дума за актове на съд, който не може (няма право) да не знае закона. И чиито актове са задължителни за всички.

Какво трябва да си помисли човек за общество с действаща правова държава, в която не друг, а съдът не знае, че не може да има „забрана“, без законово правило, което да гласи: „забранявам!“?  Че някой може да бъде санкциониран, без да е извършил нарушение?  Как да разбере този някой, че е нарушил „запрет, който не е установен“.

Може би трябва да пита съда и от него да научи коя  точно неустановена забрана е нарушил?
И какво трябва да си помисли човек, като прочете втория документ за приложимата в националните съдилища логика,  която не прави разлика между факт и доказателство за факта и не поставя под съмнение възможността един факт да се превърне в свое доказателство за същия факт. По предания, някога са твърдели, че това го може Бог, но св. Августин проявява известен агностицизъм.
Какво стана с времето от 10 ноември  1989 г. до 10 ноември 2020 г. –  имало ли е  такова време за правото? Ако се съди по подобни примери – не. Или, както Умберто Еко попита преди десетина години  – „връща ли се времето назад?“.
За мен има ясни признаци, че по отношение на гражданското общество и защитата на правата на човека правното време е спряло някъде най-късно на деня на приемане на Конституцията на Република България през 1991 година.
И предлагам създаване на гражданска платформа (чувам, че така се прави сега) „Десети ноември“ – за правници (не за прависти). Да се опитаме да му обърнем хода на правото!
Има шанс. Даже има надежда. Точно днес, на 10 ноември  2020 г., намерих в Интернет статия на колегата Радостина Димова под заглавие „Правото като ценност“.