Последни новини
Home / Гостува ни / Йорданка Вандова, 1997 г. : Пискюл или шапка – свободата на мнение от Търновската конституция насам

Йорданка Вандова, 1997 г. : Пискюл или шапка – свободата на мнение от Търновската конституция насам

Defakto.bg

През 1997 г. със статията на адвокат Йорданка Вандова вестник “Култура” прави опит да постави начало на правната просвета за задълженията, правата и свободите на журналистите. В редакционната бележка се посочва, че това е необходимо, защото до този момент познанието по тази тема не е широко разпространено в българското публично пространство и като че ли не успява да събуди любопитството и на българските журналисти. Затова и „абстрактните” свободи, права и задължения в света на комуникацията, които цивилизованият свят отдавна упорито си самоналага, все не могат да се въплътят в норми на всекидневието у нас. От тогава до сега по повод на конкретни граждански и наказателни дела и правната общност, и журналистите, и обществото имаха многократни поводи да усложнят разбирането си за свободата на журналистиката, нейните предели и цензурата. Припомнянето на статията на адвокат Вандова е изключително полезно, защото помага да се проследи българския опит от Търновската конституция насам.

Йорданка Вандова си отиде през 2019 г. Думите не стигат, за да опишат празнината от липсата на хора и юристи като нея.

Де Факто препубликува от “Съдийски вестник” анализът на адвокат Йорданка Вандова заради неговата непресъхваща актуалност, коректност и просветителство.

Пискюл или шапка
В. „Култура”, бр. 15, 11.4.1997 г.

Още Конституцията на Българското княжество (Търновската конституция) прогласява свободата на печата – „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите”.
Като куриоз може да се отбележи, че Търновската конституция е допускала да се наказват издателят, печатарят и дори раздавачът, ако писателят не е известен и не живее в Княжеството.
Независимо от гарантираната свобода на печата не е имало специален закон за преследване на престъпления чрез печата. Затова съдилищата, доколкото е имало обвинения за обида и клевета чрез печата, са оправдавали посъдимите, тъй като никой не може да бъде наказан за деяние, което не е предвидено от закона. Софийският окръжен съд например през 1881 г. е оправдал помощник-редактора на в. „Витоша” Ангел поп Радев, загдето чрез печата е оскърбил народните представители.  Тази практика е дала повод на тогавашния министър на правосъдието Стаматов да направи предложение до Върховния касационен съд, който на 26 май 1881 г. постановява у нас да се прилага чужд закон – Турският закон за печата от 1865 г. – „в тези статии, които не противоречат на другите сега действующи в Княжеството закони и престъпленията на печата могат съвършено правилно да се преследват и наказват както по общия Турски кодекс, така и по този Закон за печата”.

И така до приемането на първия български Закон за печата през 1883 г. у нас действа турският закон. Според него „приписването или отдаване на едно частно лице или учреждение някое определено обстоятелство, което докача честта и намалява достолепието на лицето или учреждението, нарича се укоряване (дифамация); а всяко оскърбително
изражение, с което се изказва презрение или псувня, без да се приписва или отдава на лице или учреждение едно определено обстоятелство, нарича се злословие”. В зависимост от важността на особата, чието достолепие е накърнено, са се предвиждали различни срокове на лишаване от свобода (от няколко дни до една година) или различни по размер глоби.  Наред с това съществувало е и задължение за вестника да публикува безплатно „в един от двата си най-ближни бройове отговора на всяко лице, означено във вестника” (според Турския закон); „отговорът може да бъде тройно по-дълъг от статията, която го е предизвикала, и трябва да е съставен в прилична форма” (според Българския
закон). Един век по-късно у нас няма подобен регламент, с изключение на разпоредбата в Закона за избиране на народни представители, общински съветници и кметове, задължаваща главните редактори или издатели на ежедневния и периодичния печат, публикували „материал, накърняващ правата и доброто име на кандидата”, да поместят отговора на засегнатия в първия брой след получаването на отговора.

Няма голям български журналист или редактор на партиен вестник, който да не е бил съден по съответния Закон за печата. Могат да се посочат имената на Антон Страшимиров, Йосиф Хербст, Списаревски, Влада Карастоянова, Димитър Найденов, Гаврил Георгиев, Цвети Иванов, Коста Лулчев и още много други.
През 1883 г. Алеко Константинов е уволнен като прокурор, загдето не е поддържал обвинението срещу главния редактор на опозиционния в. „Народни права”. Вестникът публикувал вярната информация, че по време на гласуване в Народното събрание Стефан Стамболов държал под масата ръцете на един от заместник-председателите, за да не гласува последният.
Днешното ни законодателство е изключително оскъдно в регламентирането на интересуващите ни тук проблеми. Конституцията прогласява свободата на изразяване и  разпространяване на мнения и информация.
Наказателният кодекс съдържа два текста, според които по-тежко се наказват обидата и клеветата, когато са нанесени  чрез печатно произведение, и толкоз.  Като е така, редно ли е да прилагаме подписаните от нашата страна международни регламентации? Защото по силата на Конституцията международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за страната ни, са част от вътрешното ни право и имат предимство пред тези норми на националното ни законодателство, които им противоречат. Международните актове обаче все още не се прилагат, защото не се познават. Не се познава и съдебната практика на Европейския съд (Страсбург) и на Европейската комисия (Комисията) по правата на човека.

Чл. 10 от Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ) гарантира свободата на изразяване и информация без намесата на органите на публичната власт и независимо от границите.  Текстът се прилага за всички – физически лица, неправителствени организации, групи лица, частни и комерсиални медии. В обсега на неговата защита са всякакви факти, новини, мнения, идеи, фактически данни.
Свободата на изразяване на мнение и правото да се дава и да се получава информация не са абсолютни. Чл.10, ал. 2 от ЕКПЧ поставя условието, че доколкото упражняването на свободата на изразяване и информация носи със себе си задължения и отговорности, то може да бъде обект на някаква намеса на органите на публичната власт. Тази намеса е възможна, но не е неограничена.

Тя е допустима при следните предпоставки, които трябва да са едновременно налице:

– Ограниченията трябва да са предвидени от закона. По делото „Сънди Таймс” срещу Обединеното кралство (1979 г.) Комисията и Съдът приемат следните две главни изисквания за законност: „На първо място, законът трябва да бъде достатъчно достъпен: гражданинът трябва да бъде в състояние да получи указания, достатъчни в конкретните обстоятелства за приложимите към даден случай правни норми. На второ място, една норма може да бъде считана за закон само ако е формулирана достатъчно точно, за да даде възможност на гражданите да направляват поведението си”;
– Ограниченията трябва да преследват законна цел – за защита на държавата, на обществените интереси или на други индивидуални права или частни интереси;
– Ограниченията трябва да са необходими за едно демократично общество. Съдът отбелязва, че прилагателното „необходим” по смисъла на чл. 10 от ЕКПЧ не е синоним на „неизбежен”, нито същевременно има гъвкавостта на изрази като „допустим”, „обикновен”, „полезен”, „приемлив” или „желателен”. За всяко ограничение
трябва да има „наложителна социална нужда”.

Разкриването и публикуването на факти и оценъчни мнения се защитава от чл. 10 от ЕКПЧ.

Трябва обаче да се прави разлика между факти и оценки. Съществуването на фактите може да се демонстрира и следователно фактът може да се докаже, докато истинността на оценъчните съждения не се поддава на доказване и не може да се наказва.

Затова Съдът дава много по-голяма закрила на мненията и оценките.

С по-голяма защита се ползват и информациите и идеите, когато са свързани с политически дебат. Съдът приема, че „свободата на пресата дава на публиката едно от най-добрите средства да научи и да си състави мнение за идеите и позициите на политическите лидери. По-общо свободата на политическия дебат е в самата сърцевина на
понятието за демократично общество… В съответствие с това границите на приемлива критика са по-широки по отношение на политик, отколкото по отношение на частно лице. За разлика от частното лице политикът неизбежно и съзнателно излага на непосредствено и щателно наблюдение всеки свой жест и постъпка”. Защитата на репутацията се простира и върху политиците, „но в такива случаи изискванията на такава защита трябва да бъдат съпоставени с интересите на свободната дискусия по политически въпроси”. Съдът отбелязва също, че санкционирането на журналист, критикувал политическа фигура, „е равнозначно на вид цензура, която е вероятно да го обезкуражи да отправя критики в бъдеще. В контекста на политическия дебат такова осъждане е възможно да разубеди журналистите да дават своя принос в обществената дискусия по въпроси, засягащи живота на общността. Нещо повече, подобна санкция е в състояние да попречи на пресата да изпълнява задачата си да доставя информация и да осъществява обществен контрол”.
От закрилата на чл. 10 от ЕКПЧ успешно могат да се ползват критичните и нестандартни изказвания и публикации. По делото Хендисайд срещу Обединеното кралство (1976 г.) Съдът решава, че забраната, наложена от британските власти за издаването на книгата „Малка училищна червена книга”, съдържаща съвети по сексуални и други въпроси, е в противоречие с принципите на чл. 10 и посочва: „Свободата на изразяване на мнения съставлява един от съществените фундаменти на такова общество, едно от основните условия за напредъка му и за развитието на всеки човек… То е приложимо не само към „информация” и „идеи”, приемани благосклонно или считани за безобидни или безразлични, но също и към такива, които засягат, шокират или обезпокояват държавата или някоя част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и широкомислието, без които няма демократично общество”.

С особена закрила се ползват и източниците на информация.

Защитата на източниците е задължително условие, за да може пресата да изпълнява ролята си на „куче-пазач” в демократичното общество. Комисията посочва,
че едно нареждане за разкриване на източника би имало потенциален възпиращ ефект върху готовността на хората да дават информация. Такова нареждане може да почива само на изключителни обстоятелства, свързани с жизненоважни обществени или лични интереси. По делото Гудуин (1994 г.) Комисията провъзгласява за основен принцип защитата
на източниците на информация от разкриване.
По делото Мюлер срещу Швейцария (1988 г.) Съдът подкрепя свободата на художественото изразяване, като отбелязва, че артистичният изказ, „който дава възможност за участие в обществения обмен на културни, политически или социални информация и идеи от всякакъв вид”, се защитава от чл. 10 от ЕКПЧ. Съдът е на мнение, че тези, които
създават, интерпретират, разпространяват или представят произведения на изкуството, допринасят за обмена на идеи и мнения и затова държавата е длъжна да не им пречи неоснователно.
Журналистите имат важна роля в обществения дебат и този факт може да послужи като основание за високата степен на защита на тяхната свобода на изразяване и на информация. По делото Лингенс срещу Австрия
(1986 г.) Съдът приема, че е нарушение на чл. 10 налагането на наказание на журналист, критикувал политик. Трябва да се отбележи, че не професията на журналиста е решаващият фактор, когато се определя необходимостта от ограничения, а функцията му да информира обществото. В делото Пърсел (1991 г.) Комисията изрично отбелязва важната роля на журналистите в разпространяването на информация.
Правото на свободно изразяване на мнение е предпоставка за ползването на много от другите права и свободи, които имаме по Конституция и според международните актове, по които България е страна.
Този бегъл поглед показва колко всъщност много имаме да учим още, за да започнем да прилагаме на  практика минималните европейски стандарти. Те не са някакви пискюли върху шапката, а самата шапка.

*Заглавието е допълнено от Де Факто

About De Fakto

Проверете също

Доц. Наталия Киселова: Комисията за нова Конституция е в нарушение на принципите за парламентарна демокрация

    Конституционният съд ще заседава днес по искането на президента да обяви за противоконституционно решението …

Делото “Арабаджиеви”: Трети опит за старт в Специализирания съд, арестантът Ветко в болница с Ковид

Поредно, трето поред разпоредително заседание по процеса срещу Маринела и Ветко Арабаджиеви е насрочено за …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.