С параграф 18 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Кодекса на търговското корабоплаване ( ЗИДКТК) се създаде нов чл. 234г от Наказателния кодекс ( НК ), който предвижда наказателна отговорност за извършване на обществен превоз на пътници без разрешение, регистрация или лиценз, дейност, която досега подлежеше на санкциониране само по административен ред по Закона за автомобилните превози.
Президентът наложи вето върху тази нова разпоредба на НК и изложи мотиви, които, съвсем накратко, се свеждат до липса на обективни критерии за разграничаване на наказателната от административната отговорност, особено за случаите на т. нар. „ споделено пътуване”, както и липса на справедлив баланс между защитата на обществения интерес и правата на собственика на превозното средство, който не е извършител на престъплението ( т.1 и т.2 от мотивите).
От особен интерес обаче представляват съображенията изложени в т.3 от мотивите. Те засягат процесуалния ред, по който е приет новият чл. 234г НК. Става въпрос за много разпространената напоследък практика в 44 НС с „Преходни и заключителни разпоредби” на приет закон да се предвижда изменение или допълнение в друг закон, който регулира други обществени отношения.
Президентът изтъква, че освен, прецизното съдържание на приетите правила, както е посочено в преходния абзац, „ от първостепенно значение е установения в Конституцията и законите ред, за тяхното внасяне, обсъждане и гласуване”.
В мотивите се изяснява, че в началото на годината, в НС е внесен ЗИД на НК, с който е предложено инкриминиране на нерегламентиран превоз на пътници, сходно с това, което е прието с оспорения § 18 от ЗИДКТК. По законопроекта са постъпили становища, но липсват данни за по – нататъшното му предвижване, съгласно изискванията ПОДНС. Вместо това, между първо и второ четене на ЗИДКТК, с § 18 се предлага и гласува на второ четене новият чл. 234г НК.
Правните основания да се атакува с вето на президента приетата по този ред норма на НК са твърде лаконични. Изтъкнато е, че новият текст на чл.234г НК е приет със ЗИД на друг закон, „ който не е свързан по никакъв начин с техния предмет”. Освен това промяната в НК ( и тази в Закона за автомобилните превози с § 19 ЗИДКТК ) са внесени между двете гласувания на ЗИДКТК, без да е да е спазена задължителната при приемане на всеки закон процедура на обществено обсъждане и за наличие на данни, които налагат и наказателноправна защита.
По принцип, основанията за налагане вето на президента върху даден закон могат да бъдат свързани с качествата на правната уредба, която той предлага, с неговата целесъобразност, но също така и с неговата конституционносъобразност. В този аспект е разграничението, направено в началото на мотивите, между прецизното съдържание на нормата и „установения от Конституцията и законите ред за тяхното внасяне, обсъждане и гласуване”. Втората хипотеза е основание за налагане на вето, поради противоречие с Конституцията. Президентът не е формулирал изрично като основание за наложеното вето противоконституционност на атакуваната законова норма, макар че изложените съображения са точно в тази посока. Това може да бъде обяснено с обстоятелството, че само такива съображения могат да бъдат изтъкнати пред КС, докато пред НС могат да бъдат изтъкнати и доводи свързани със същностното съдържание на атакуваната норма, както е направено в т.1 и т.2 от мотивите. Но има и друга причина, която ще стане ясна от последващото изложение.
Особеното в случая е, че президентът не отрича по принцип необходимостта за санкциониране на нерегламентиран превоз чрез наказателноправна защита, но поставя проблема, че неспазването на определения с Конституцията и законите ред за внасяне, обсъждане и гласуване на норма с такъв характер, опорочава нейната конституционносъобразност.
В дейността на сегашното НС, това има две проявни форми, пример за които е използваната процедура за приемането на нормата на чл. 234г от НК:
– тя е предложена за пръв път между първо и второ четене на ЗИДКТК;
– тя е предложена и гласувана не чрез ЗИДНК, а в „ Преходни и заключителни разпоредби” на друг закон.
Първата хипотеза е изяснена от гледна точка на съответствието й с Конституцията с разпоредбата на чл. 88, ал.1 от същата, в редица решения на КС
Според чл.88, ал.1 КРБ законите се обсъждат и приемат с две гласувания, които се извършват на отделни заседания и това правило „ е императивно поради процедурния му характер, което налага стриктното му тълкуване и прилагане”.( р. № 7/ 2007г. по КД № 1/ 2007г..) „ Този ред е предвиден, за да обезпечи задълбоченост при обсъждане и приемане на законите, като се избегне прибързаността и импровизацията в законодателния процес” .( пак там). Процедурата предвидена в чл. 88, ал.1 КРБ е доразвита в Правилника за организацията и дейността на НС ( ПОДНС) и предвижда при внасяне на всеки законопроект той да се обсъжда и гласува в постоянните комисии , изготвя се доклад, след което се обсъжда и гласува на „ първо четене” в пленарната зала, цялост и по принцип. Преди второто четене депутатите могат да правят писмени предложения за изменения и допълнения на първоначално внесения и гласуван на първо четене законопроект, които отново се обсъждат и гласуват в комисиите и се включват в доклада на водещата комисия за обсъждане и гласуване на второ четене. Тези предложения могат да „ се обсъждат и гласуват на II четене, само ако не противоречат на принципите и обхвата на законопроекта , приет на I четене” ( р. № 5) 2009г. по КД № 6( 2009г. ).
Може би, това описание на процедурата за внасяне, обсъждане и гласуване на законите е излишно в рамките на настоящето изложение, защото тя е известна не само на депутатите, но и на по – широк кръг от интелигентната част на българското общество. И въпреки това, парламентът приема една нова разпоредба не в какъв да е закон, а в НК, който е основен стожер в нашата правна система, без да спази императивните изисквания за предварително обсъждане преди гласуването по принцип, на първо четене, за необходимостта от такава наказателноправна санкция, без предварителна оценка за въздействие, без да съобрази ясни, обективно дадени критерии за разграничение от административноправната отговорност, изискванията за пропорционалност, както е посочено във ветото на президента, както и всички други условия, на които трябва да отговаря един нормативен акт, посочени в Закона за нормативните актове ( ЗНА ).
Как да квалифицираме, да назовем, подобно законотворчество? То показва нивото на правна подготовка и правна култура на депутатите от 44 НС, но също и пренебрежение към Конституцията и законите, достигащо до степен на правен нихилизъм.
И за да бъде резилът с приемането по този начин на нормата на чл.234г. НК още по – фрапиращ, тя се приема с „Преходни и заключителни разпоредби” на ЗИД на друг кодекс, който няма нищо общо със систематичното й място.. Каква правна материя се урежда с „Преходни и заключителни правила” е регламентирано в чл.33,34 и 35 от Указ № 883 за прилагане на ЗНА. Смятам за излишно да анализирам и обосновавам, че съдържанието на нормата на § 18 ЗИДКТК няма нищо общо с материята, която трябва да бъде уредена с „ Преходни и заключителни разпоредба”. Тя е норма на НК, систематичното й място е само там и приемането й може да стане само въз основа на законопроект за изменение и допълнение на НК, какъвто е внесен в НС. По него са постъпили и критични становища и очевидно под натиск на лобистки интереси, мнозинството е предпочело да „ пробута” тази спорна норма през задната врата, заобикаляйки трудно преодолимите процесуални изисквания за приемането й.
Нарушение на Конституцията ли е когато с норма, чието систематично място не е в „ Преходни и заключителни разпоредби” се изменя и допълва друг закон, който има съвсем различен предмет на регулация?
Този въпрос се постави пред КС в края на 2019 г. във връзка с приемането на Закона за бюджета на националната здравно- осигурителна каса ( ЗБНЗОК ), с „ Преходни и заключителни разпоредби” на който се изменят и допълват разпоредби в редица други закони. За съжаление, положителният отговор на този въпрос беше блокиран , тъй като поради разделяне по равно на гласовете на съдиите не се получи необходимото мнозинство от 7 гласа. Казвам: за съжаление, защото становището на съдиите подкрепили искането за противоконституционност, особено това на Красимир Влахов, е блестяща защита на тезата, че „власт, която погазва установените от самата нея норми за собственото си функциониране се превръща в отрицание за самата себе си”[1] и неспазването на процедурата за приемане на закони е несъвместима с Конституцията и с идеята за правова държава, върху която тя е изградена.
Очевидно, това решение на КС насърчава народните представители да заобикалят императивните изисквания за задължителните условия и фази на законодателния процес. Вредните последици от него стигат до абсурд с коментирания § 18 ЗИДКТК, с който се създава нова норма в НК. Не зная дали съдиите застъпващи тезата, че промените в други закони приети с „ ПЗР” на Закона за бюджета на здравната каса не са противоконституционни, не започват вече да изпитват притеснение, че са дали зелена светлина на този начин на законотворчество и той става обичайна практика, поне в сегашното НС.
Ветото на президента отново поставя въпросителна пред подобна процедура. Дори и лаик би се запитал какво общо има между търговското корабоплаване и автомобилния транспорт, та да е допустимо в КТК да се предвиждат санкции за нерегламентиран автомобилен превоз. Докато в ЗБНЗОК, по повод на което е решението на КС, този абсурд донякъде завоалиран, защото бюджетните закони са такива само по форма и не съдържат правни норми уреждащи обществени отношения по смисъла на ЗНА, то в случая с КТК той лъсва в с цялата си непривлекателна голота, за срам на юридическата общност, която се примирява с тази порочна практика. Време е да забие тревожна камбана!
[1] Цитат от становището на Красимир Влахов.